НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Калоян Цанев > "Ангел хранител"

Глава 2.

- Мамо! – прошепна малкото дете и се сгуши в прегръдките на самката, стояща до един от илюминаторите.
Майката притисна дъщеря си по-силно, сякаш се страхуваше да не изгуби още една частица от душата си. Сърцето й се късаше от страдание, но годините в тази война бяха променили нещо дълбоко в нея и тя не отрони ни една сълза ...
Товарното помещение, в което се намираха бежанците бе превърнато в лазарет. По време на атаката, газсъбиращите платформи бяха в работната зона на планетната атмосфера и всички до една бяха унищожени. Малка част от работниците, които се бяха спасили и добрали до станцията чрез совалки сега лежаха на импровизирани легла на пода. От стените отекна гласът на единия пилот:
- Врагът наближава. Пригответе се за атака!
Секунди по-късно залата се разтърси от няколко експлозии по корабната обшивка. Преследващите изтребители обстрелваха транспорта с малки, но ефективни ракети, които проникваха през корабния щит без дори да го докоснат. Останалите жени и деца пищяха истерично, а ранените самци стенеха безпомощно, безсилни да сторят каквото и да било за тези, които обичат. Съдбата на всички зависеше от уменията на двамата пилоти в командния мостик.
Друга експлозия разтресе звездолета и по интеркома се долови шептящо хриптене:
- Улучиха мостика ... – бе единия от пилотите – губя атмосфера ... изкуствения интелект е извън строя ... някой да помогне!
Младата самка свали детето си на пода, клекна за момент пред него и заговори успокояващо:
- Мама трябва да те остави за малко. – детето премигна и потвърди с глава мълчаливо - Стой близо до Халго и не отивай никъде.
Тя доближи челото си до нейното, след което се обърна към странното създание, наричано от народа й Водно понго и го погали по дъговидния главогръд. Зрителната лента в лицевата му област се сви за секунда и от съществото с доловиха тихи хъмкащи звуци. Оранжево зеленият цвят на кожата му сякаш запулсира, след което възбуденото състояние на нервните окончания се нормализира и животното подскочи няколко пъти на единствения си крак-плавник, служещ му за опора и средство на придвижване през акваториите. Създанието произлизаше от моретата на планетата Надеждата на Кая в съседна система, която приличаше на родната Амфилия и тепърва щеше да защити бъдещото име на своя свят.
Майката съблече късото си наметало, отличителен знак на Службата по контрол на средата, в която работеше и остана само по термокостюм с тежък виолетов цвят. Навлече малката Шай и тръгна да прекосява помещението внимателно заобикаляйки налягалите наоколо. Едър амфис в лека броня, характерна за охраната на станцията вдигна ръката си:
- Къде отивате? Униформата Ви не отговаря на космическите пилоти.
- Съпругът ми бе капитан на отбранително звено. Имам няколко десетки часа на разузнавач клас “Асил” – тя се огледа притеснено – Смятам, че само аз мога да помогна.
- Последвайте ме! – отвърна пазачът и двамата се скриха от погледите на всички.
Преминаха през малко междинно помещение където два поправящи дроида се “бориха” с повредена конзола на едната стена. Достигайки до поредната врата пазачът хвана за рамото самката, която се канеше да я отвори.
- Спри! – каза той, посочвайки мигащите предупредителни светлини по таблото встрани от вратата – Няма да се отвори, защото коридора към командния мостик е разхерметизиран. Трябват ни скафандри.
Той се огледа и видя вграден шкаф в една ниша. Доближи се до него и прекара ципестата си ръка по дисплея. Шкафа се отвори и “изплю” широко чекмедже, в което се подаваше само един шлем и съответен изолиращ костюм.
- Аз ще го взема – рече самката и пазачът кимна
Амфисът й помогна да навлече специално пригоденият скафандър и почука с пръст по стъклото на шлема й:
- Нека Пакс Закрилникът е с теб! – рече той приглушено и тя се усмихна насила въпреки страхът и безпокойството, с които се бореше в момента.
- Излизай – каза му тя, – за да изпусна въздуха.
Той се върна в помещението с двата дроида и вратата зад него херметически изсъска. Долепи лицето си до шестоъгълния прозорец и зачака сключил ръцете си в молитвена поза. Отекна предупредителен глас и съседното помещение се обля в жълтеникава светлина. Вентилационната система отне атмосферата, за да се изравнят наляганията с коридора отсреща. Тя му махна и влезе в коридора. Пазачът прокара пръсти по конзолата, над която работеха дроидите и съседното помещение отново се изпълни с живителен газ, подходяща температура и влажност.
- Трябваше да я питам за името – изсумтя той припомнил си древна поговорка от средновековното минало на неговия народ “Не изпращай някого в опасност ако не знаеш името му!”
Той притича в малката зала, откъдето тя тръгна и погледна през прозорчето на вратата. Самката бе преполовила пътя до командния отсек, но се придвижваше трудно. В дясната стена на коридора зееше грозно пробойна с големина около половин метър и дузина кабели висяха от изолационните си тръби, образувайки труднопроходима мрежа като паяжина от пробягващи електрически импулси. Тя премина внимателно покрай кабелите и се спря пред вратата на мостика. Конзолата встрани от нея беше непоправимо разрушена от попадението в този отсек. Вратата бе блокирана и единствения начин да се отвори се оказа ръчния лост точно под конзолата. Амфисата отвори капачето и задърпа ръчката с всичка сила. Нищо не се получи. Опита пак, но и този път нищо. Паниката прокара кокалестите си пръсти през тялото й и я сграбчи здраво в обятията си. Самката започна да се оглежда нервно за нещо, което би могло да й помогне.
Нова експлозия разтърси кораба и тя загуби равновесие, падайки на коленете си. Изправи се и тогава видя някой да се приближава от помещението, откъдето бе дошла. Невярващо се опули и размаха ръцете си предупредително:
- Какво правиш?!? – викаше тя на приближаващия охранител, който се мъчеше да се провре между кабелите, скрил лицето си в дихателна маска – Ще измръзнеш до смърт ...
- Махни се настрани! – кресна той и хвана здраво лоста за аварийно отваряне, напъна сили и го завъртя в правилната посока.
Вратата се приплъзна със стържене встрани и в коридора нахлу познатата предупредителна жълта светлина. Командния мостик също беше разхерметизиран. Пазачът падна на пода, вкочанявайки се от вакуумния мраз.
- Бягай – каза той със сетни сили – Да видим на какво те е научил твоят любим.
- Вътре сигурно има друг скафандър – провикна се през шлема си тя и започна да дърпа амфиса вътре в залата.
- Няма време – прошепна той, но тя не го чу, а вкара тялото му вътре и затвори врата зад тях.
Самката изтича до голяма конзола, вероятно на навигатора и започна да раздава команди от там. Корабния интелект наистина бе повреден и сега аварийните системи оперираха всички процеси, включително и ремонтните. След като приключи тя се стрелна към пилотските кресла и видя, труповете на двата пилота, застинали завинаги на пода, опитвайки се да достигнат костюмите си. Тя седна в едното кресло и изчисти пресния скреж от командното табло. Огледа се набързо, но не видя пробойна в залата и предположи, че повреда в животоподдържащата система е причината за гибелта на пилотите. Помещението имаше Т-образна структура като двете разклонения бяха за навигатора и за оръжейния офицер. Конзолите им обаче бяха празни и служителите явно дори не бяха успели да се качат на кораба.
Курсът на звездолета го водеше право към Амфилия, последната надежда на нейния народ, но за нейно учудване той се движеше все още в нормалното пространство.
- Защо не сме скочили в подпространството?! – изсъска нервно тя.
Вляво от нейната конзола, малък монитор показваше корабния щит, който мигаше и избледняваше около схемата на кораба. Противниковите изтребители масово го обстрелваха с лъчевите си оръдия и интензитетът му спадаше устремено надолу.
- Проклети да сте – извика тя и в този момент в залата влязоха два поправящи дроида.
Тя се обърна и набързо им кресна, посочвайки падналия пазач до тях:
- Навлечете му скафандър, след което ремонтирайте животоподдържащата система – огледа контролното си табло още веднъж и се поправи – Не, първо се погрижете за него и след това ремонтирайте капсул-щита!
- Речено – отвърна единия дроид
- Сторено – потвърди другия и двамата се заеха с новите си задачи.
“Време е за важни решения” спомни си тя думите на съпруга си в хангара на станцията преди той да излети, сякаш знаел, че никога повече няма да се видят. Тя сложи ръцете си върху вдлъбнатите панели и те идеално паснаха в очертанията.
- Хайде, не е толкова трудно – нашепваше си тя – Все едно, че управляваш Асил, само че малко по-голям.
Защитните екрани на мостика бяха спуснати и сега тя наблюдаваше ситуацията навън чрез холограмен дисплей, прожектиращ изображения от външните камери.

добавена на 20.10.2006, 09:22

«предишна глава

следваща глава »