НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Соня Петкова > "Дъщерите на Дьо Тулуз"

ІІ. Част 17 години по-късно: Катрин дьо Шатийон - глави 15-22

Петнадесета глава

Времето ставаше все по-студено и дьо Тулуз беше започнал да мрънка. "Романтичните срещи" в беседката не му бяха по вкуса, където освен че трябваше да изтърпява студа, повече от целувка не можеше да получи.
- Любов моя, не можем да продължаваме така. Все повече застудява. Дори птиците отдавна отлетяха на юг. Нима ние сме по-глупави от тях?
- Но скъпи ми Антоан, нима има друго място, където бихме могли да се срещаме без да ни разкрие някой? Нима не сте благодарен за малкото, на което можем да се радваме? Колко влюбени биха ни завидели за това?
- И колко влюбени биха ни се присмели, срещайки се на топло в някой дом, радвайки се на огъня в камината, сгушени удобно на някоя мека мебел!
- Но какво говорите!? Знаете, че това за нас е невъзможно!
- Зная едно: няма невъзможни неща, ако има воля пречките да бъдат преодолени.
- Какво имате предвид? Нима имате някаква идея?
- Имам блестяща идея, но не съм уверен, че ще срещна вашата подкрепа и съдействие.
- Говорете!
- Бихме могли да се срещаме във вашата стая.
Катрин подскочи.
- Невъзможно!
Дьо Тулуз направи разочарована физиономия.
- Ето видяхте ли!?
Девойката съжали за реакцията си.
- Простете ми, Антоан. Аз просто се страхувам леля ми да не ни разкрие...
- Не се бой, любов моя. Всичко съм премислил. Ще идвам късно вечер, когато вече всички спят. Трябва само да намерим някой, който да ми отваря задния вход и който няма да ни издаде.
- Но как?
- С пари всичко се купува. Трябва само да откриеш кой от слугите би се съгласил да ни помогне срещу съблазнителна сума.
- Но аз... не съм уверена, че ще се справя.
Дьо Тулуз сложи пръст върху устните й в знак да замълчи.
- Ще се справим, любов моя.
Той нежно я целуна.

Шестнадесета глава

Беше поредното досадно посещение на дьо Белфон и майка му, което Катрин и Софи стоически изтърпяваха и на което госпожа д'Аржансон определено се радваше. Двете дами се надпреварваха да си разменят клюки.
- Представете си каква наглост! Граф д'Егмон, такъв хубав млад мъж, откак се е оженил, вече три пъти заразява жена си със сифилис. Даже им се беше родил син, който умря поради това.
- Възмутително!
- Миналата седмица поискал да спи с жена си, но тя категорично му отказала, понеже не искала отново да рискува да се зарази. Графа се разгневил и я изгонил от дома им посреднощ. Разказа ми го под секрет една нейна братовчедка.
- Горката жена!
Настъпи минута мълчание, през време на което мозъците на двете дами усилено се напрягаха да си припомнят някоя друга пикантна история.
- А за пожара чухте ли? - Подхвана госпожа дьо Белфон.
- Пожар?! - Приятелката й беше цялата в слух.
- Такова нещастие! Станал е през нощта в една къща на улица Сент Анастаз, където живеели двама много възрастни учени литератори. Явно единият от тях е заспал, четейки в леглото и пламъците толкова бързо обхванали цялата къща, че нито единият, нито другият успели да се спасят. Един лакей, който бил на четвъртия етаж, като видял, че стълбата е в пламъци, скочил през прозореца; впоследствие починал.
- Какъв ужас! Винаги съм казвала, че не бива да се чете вечер в леглото. Човек може да заспи и ето какви работи стават.
Софи едвам прикри една своя прозявка.
- Софи, скъпа, уморена ми се виждаш!
- Дете, да не се разболяваш?
- Не, не, добре съм. Ще се разходя малко из стаята.
- Ходили ли сте скоро в Париж? - Обърна се младият дьо Белфон към Катрин.
- Не, господине.
- С падналият сняг съвсем се е променил. Вчера бяхме с мама на разходка в Тюйлери...
- Ах, да, Тюйлери!.. - Прекъсна го майка му. - Да знаете само какво се случи там! Ще паднете от смях! Нали знаете маркиза д'Албер - каквато е висока и слаба, отдалеч се забелязва. Вчера и тя се разхождаше из градината със свои приятелки, но нали има навика да си слага много червило, така гримирана се сторила необичайна на простолюдието. Няколко души се развикаха: "Я вижте тази жена, прилича на маска!". Надойдоха още любопитни и само след миг се образува огромна тълпа, повечето от които не можеха да разберат какво става. Получи се такава блъсканица, че едвам се измъкнахме. А маркизата беше съпроводена до каляската си с викове и освирквания.
При думите "тълпа" и "блъсканица" Катрин неволно потръпна, припомняйки си как едвам не се задуши в едно подобно стълпотворение. По-жадни за зрелища от парижани нямаше!
- От простолюдието може всичко да се очаква - поклати глава госпожа д'Аржансон.
- Трябва непременно да се разходите в градините на Тюйлери! - Отново се включи дьо Белфон.
- Може би ще пропусна да си сложа червило - отвърна му с шега Катрин.
- Вие и без червило сте така прелестна!
Девойката сведе глава, а двете дами доволно се подсмихнаха, счели го за знак на симпатия.
От днешното посещение госпожа д'Аржансон беше и за друго доволна: беше успяла да разкаже по-пикантна история, с което водеше пред госпожа дьо Белфон. В името на суетата трябваше да се жертват някои дадени обещания да се пази тайна.

Седемнадесета глава

Дьо Тулуз продължаваше да оказва натиск върху плахата Катрин. Думите му бяха станали по-остри, по-нападателни, съдържаха обвинения: че не жертва за него достатъчно, а оттам, че не го обича достатъчно, че само си играе с него. Девойката хапеше устни и го уверяваше в безграничната си любов, но той отказваше да й повярва. Така отчаяна Катрин се пречупи и реши да говори със Софи и да я помоли за помощ.
- Ти си луда! - Беше естествената реакция на приятелката й, когато чу молбата й. - Не можеш да приемаш в стаята си мъж дори, ако живеехте под един покрив!
Софи крачеше превъзбудено из стаята
- Помисли за доброто си име! А ако ви хванат, ако нещо се случи?
- Ах, Софи, толкова съм нещастна! Единствено ти можеш да ми помогнеш.
Софи седна умълчана. После тежко въздъхна и каза:
- Е, добре. Ти ми помогна, редно е и аз да ти помогна.
Катрин се спусна към нея да я прегърне от радост.
- Софи, ти си чудесна приятелка! Знаех си, знаех си, че няма да ме оставиш...
- Има един заден вход към замъка. Ще намеря начин да отмъкна ключа. Вие ще направите дубликат и пак ще ми го върнете. А аз ще се погрижа да отиде на мястото си.
- Благодаря ти, Софи! Толкова ти благодаря!
- Правя го единствено за твоето щастие, скъпа ми приятелко, въпреки че не съм уверена, че постъпвам правилно. Ами ако дьо Тулуз само те използва?
- Какво говориш?! Той не е такъв.
- Чувала съм за някои негови похождения...
- Но това е разбираемо. Имал е нещастен брак с болна жена, която не си е изпълнявала съпружеските задължения. Той всичко ми разказа.
- Никой не го е карал насила да се жени за нея, което ми говори за брак по сметка. Дьо Тулуз се е оженил за нея само заради парите й.
- Но това са грехове на младостта. Сега, когато е свободен и богат, какво му пречи да познае истинската любов?
- Пречи му лошият навик, придобит с годините, да съблазнява и да изоставя. Коя лисица, научена да яде кокошки, е преминала към зеленчуци?
- Софи, уверявам те, той вече е друг човек.
- Дано не се заблуждаваш! - Тежко въздъхна приятелката й. - Искам само да си щастлива.
- Ще бъда, скъпа ми приятелко, ще бъда!
Софи не беше уверена, че постъпва правилно, съгласявайки се да помогне на Катрин, но от друга страна беше й длъжница задето пазеше в тайна връзката й с Бернар и им съдействаше. Затова се чувстваше длъжна да й помогне, но и да я предупреди за опасностите. Повече от това, колкото и да й се искаше, не можеше да направи. Тя не познаваше лично дьо Тулуз и не можеше да съди за характера му. Ясно й беше, че хората имаха навика да говорят какво ли не, а истината доста често излизаше съвсем друга. Истината, която знаеше за херцога може би беше преувеличена и изопачена като ефекта на кривото огледало. Приятелката й беше поела риск, но нима всяка влюбена жена не поемаше риск, давайки сърцето си на мъж?

Осемнадесета глава

Един следобед се случи нещо неприятно. Катрин беше задрямала на поста си в библиотеката. Без да усети леля й беше влязла в стаята и беше минала покрай нея, промърморвайки: "Горкото дете!". Това я пробуди, но докато успее да реагира, леля й вече беше в кабинета. Оттам се чу писък. Катрин уплашено скочи и се затича да види какво става. Софи лежеше в безсъзнание в прегръдките на Бернар.
- Ах, дете мое, какво ти е? Катрин, събудили сте се! - Обърна се към нея госпожа д'Аржансон, щом я видя да се приближава. - Донесете, моля, бързо вода!
Бернар беше целият пребледнял.
- Да я сложим да легне.
- Горкото дете,- учителят се опитваше да овладее гласа си, - каза, че не се чувства добре и ме помоли да проверя дали няма температура. Тъкмо пипах челото й, когато тя припадна в ръцете ми.
- Но какво правехте в кабинета?
Катрин, която тъкмо носеше водата, изтръпна. Заради нея щяха да разкрият приятелите й.
- Ами... - на челото на Бернар бяха избили капки пот, - Катрин беше задрямала и Софи настоя да не я събуждаме, а да проведем урока си в кабинета.
Госпожа д'Аржансон явно дори не помисли да се усъмни в думите му. Тя напръска с вода дъщеря си, която моментално се съвзе.
- Софи, как си? По-добре ли си?
- Да, да, мама. Само се чувствам малко отпаднала. Не знам какво ми стана изведнъж...
-Сигурно ще е тази новата болест, как й викаха ... Върлува из цял Париж. Трябваше да послушам съвета на Елен за известно време да не приемам никакви гости...Ах, сетих се! Грип! Грип ще да е.
Госпожа д'Аржансон реши да не приема никакви посетители в следващите две седмици, което зарадва Катрин, защото така щеше са си почине от досадния дьо Белфон. Следващото й решение обаче никак не се понрави на Софи.
- Ще наредя да извикат господин Буко. Трябва да си легнеш, дете мое.
Буко беше техният семеен хирург, който прилагаше най-съвременно лечение на грипа: пускане на кръв и правене на клизми. Софи не се отърва нито от едното, нито от другото. Затова пък, за да избегне още подобни издевателства над бедното й тяло, още на другия ден се представи за напълно оздравяла. Господин Буко, дошъл на поредното си посещение, беше крайно озадачен.
- Обикновено болните от грип оздравяват едва след няколко дена. Не съм уверен, че сте напълно оздравяла.
Софи трябваше да вложи всички свои сили в това да го убеди в обратното.
- Но в моя случай вие хванахте болестта в начален стадий и с бързата си намеса предотвратихте по-нататъшното й развитие.
Буко се замисли над думите й. Вече не беше така убеден в правотата си.
- Сигурно сте права. И все пак, ако не се почувствате добре, пратете веднага да ме повикат.
Катрин вече не беше така наивна и този път веднага беше разбрала, че болестта на Софи е мнима и че всички тези страдания приятелката й трябваше да изтърпи заради нея, задето беше задрямала на поста си. Но най-страшното беше, че госпожа д'Аржансон можеше да разкрие двамата влюбени и тогава... Тази мисъл не й даваше покой. Заради небрежност тя беше на път да предаде приятелите си и чист късмет беше, че майката на Софи нищо не заподозря. Катрин се чувстваше дотолкова виновна, че не смееше да застане пред приятелите си. Престрашила се, тя влезе в стаята на Софи.
- Аз... толкова съжалявам. Задрямала съм и въобще не усетих кога майка ти е влязла в стаята. Заради мен ти имаше всички тези неприятности, а като си помисля само какво можеше да стане... и всичко заради мен.
Катрин се разплака. Софи сложи ръка на рамото й.
- Недей да се обвиняваш, скъпа приятелко. Важното е, че мама нищо не разбра.
- Само едно не разбирам, Софи. Как успяхте така добре да я заблудите?
- Истината е, че ти не заспиваш за първи път...
- А... - Катрин се изчерви. Тя наистина напоследък често задрямваше на поста си, въпреки че се стараеше това да не се случва.
- Аз съм човек, който умее да предвижда всички възможни ситуации и затова с Бернар решихме да се подсигурим като си измислим резервен вариант, който да приложим в случай, че заспиш.
Другата част от истината обаче - тази, която Софи спести на приятелката си, за да не я обиди - беше, че двамата с Бернар бяха хора, които не разчитаха наивно на помощта и съдействието на другите и когато я видяха един-два пъти задрямала на поста й, си създадоха резервен план, който да приложат в случай, че ги изненадат. Те разместиха две-три дъски от пода пред вратата на кабинета, така че да скърцат, щом някой приближеше стаята. По този начин щяха да имат време да се престорят на задълбочени в ученето. В случай обаче, че не ги чуеха, както се бе случило сега, бяха приготвили варианта с припадъка на Софи.

Деветнадесета глава

Дьо Тулуз беше доволен. Беше си уредил да посещава Катрин в стаята й. Софи беше им помогнала да си набавят ключ за един заден вход към замъка. Оттук нататък беше лесно.
С чаша вино в ръка той гледаше през прозореца - навън валеше смесица от дъжд и сняг. Игриви пламъчета блестяха в очите му - херцогът предвкусваше предстоящото удоволствие.
- Готова ли си? - Попита той.
- Още не - притеснено отговори Катрин.
Тя се събличаше. Останала гола, тя се почувства неудобно и реши да нахлу(зи нощницата си. Така се пъхна под завивките.
- Готова съм - каза девойката с приглушен глас.
Дьо Тулуз се обърна. Усмивката му се обърна в разочарована гримаса. Не беше очаквал да я види в нощница, но това можеше лесно да се поправи. Той отпи от виното, остави чашата на нощното шкафче и седна на леглото.
- Не така, любов моя - поправи я той и махна завивките.
Дьо Тулуз плъзна ръка по бедрата й, дръпвайки с това движение нощницата й нагоре.
Катрин стоеше като вцепенена.
- Страхуваш ли се от мен?
- Не.
- Тогава би ли ми позволила да видя красивото ти тяло? - Херцогът нежно й се усмихваше.
- Да - отговори девойката без глас.
Той я съблече.
- Погледни това тяло - съвършено е! Тази кожа... - дьо Тулуз я галеше, докато говореше, - толкова нежна и мека! А тези гърди? Приличат на лисичи муцунки, надничащи любопитно навън.
При това сравнение Катрин плахо се усмихна.
Херцогът взе чашата с вино и бавно отпи, после отля малко върху голото тяло на девойката. Капката вино се спусна към слабините й. Двамата я проследиха с поглед.
- Тази капка води до тайни места, носещи наслада.
Дьо Тулуз се наведе над Катрин и я целуна. После тихо й прошепна:
- Обещавам ти, че няма да направя нищо, което ти не искаш.

Двадесета глава

С настъпването на пролетта дойдоха и топлите дни. Тайните срещи между Катрин и дьо Тулуз продължаваха без някой нещо да заподозре. Благодарение на херцога девойката се бе отърсила от срамежливостта си и беше станала по-общителна. Леля й го имаше за свой личен успех, считайки, че промяната й се дължи на изключителната възможност да общува с други хора, която младата графиня беше получила в дома й, и не пропускаше случай да се похвали пред приятелките си. Катрин, разбира се, си замълчаваше. При Софи се бе случило обратното - беше станала по-затворена, беше тъжна и разсеяна. Катрин много искаше да помогне на приятелката си, но не знаеше как.
- Софи, не мога да те гледам така. Как бих могла да ти помогна?
- Едва ли има някой на земята, който да може да ми помогне. С Бернар искаме да се оженим, но уви, това е невъзможно.
- Поговори с майка си.
Софи горчиво се засмя.
- Мама по-скоро би ме пратила в манастир, отколкото да ми позволи да се омъжа за Бернар.
- Нима е способна на подобна жестокост?
- Тя е способна на всичко, за да запази доброто си име. Готова е дори да жертва мен. Твърде добре я познавам и съм убедена в това.
- Но тогава какво мислите да правите?
- С Бернар първо искаме тайно да се венчаем, а после да избягаме в чужбина - в Америка може би.
- Ах, Софи...
- Друг избор, мисля, че не ни остава. Надявам се поне ти да имаш по-добър късмет от мен.
- Вярвам, че е така.
- Радвам се, че си щастлива.
Катрин наистина беше щастлива: беше с човека, когото обичаше и вярваше, че няма никакви пречки двамата да се оженят - херцогът беше достатъчно богат, за да спечели благоволението на родителите й. Всъщност досега не бяха говорили с дьо Тулуз за брак, той не й беше правил предложение, но в случая това не беше задължително според Катрин, тъй като вече бяха любовници и това беше доказателство за сериозните намерения на херцога спрямо нея.

Двадесет и първа глава

Катрин беше получила писмо от майка си, в което й съобщаваше за скорошното им завръщане. Баща й се радвал на значително подобрение, но лекарят му препоръчал още известно време само почивка и покой, който Париж не можеше да му осигури, затова щяха да се върнат в имението си в провинцията. Завръщаха се след две седмици, щяха да отседнат в Париж за няколко дни и оттам цялото семейство, а това включваше Катрин, щеше да се прибере в Шатийон. Запознанството с маршал д'Естре се отлагаше, тъй като в момента той бил в Италия, където щял да остане поне два месеца.
Тези новини хвърлиха девойката в безпокойство. Какво щеше да стане отсега нататък? Блаженството, на което се бе отдала през последните месеци, й беше попречило да погледне трезво в бъдещето. Разбира се, положението не беше толкова отчайващо. Дьо Тулуз можеше да я последва в провинцията. Имението Баньоле беше все още негово. Щяха да намерят начин да продължат да се срещат. Но трябваше да намерят начин да съобщят за връзката си, а по реда си и да я узаконят. Не можеха вечно да се срещат тайно. Все пак най-висшият съюз на любовта беше бракът според Катрин, а тя го желаеше от все сърце.
Младата графиня съобщи лошите новини на дьо Тулуз. Трябваше заедно да решат какво да предприемат.
- Ситуацията съвсем не е неразрешима. Бихте могли да се приберете в Баньоле и така ще можем пак да се срещаме. Какво ще кажете, любими мой?
Херцогът изглеждаше доста умислен. Такъв развой на събитията не беше очаквал или поне не толкова скоро. За Баньоле и дума не можеше да става - той мразеше живота в провинцията.
- Боя се, че това е невъзможно. Скъпа Катрин, знаеш колко мразя това имение. Навява ми толкова тъжни спомени.
Девойката посърна.
- Но скъпи Антоан, мислех, че в името на нашата любов сте готови на всякакви жертви?
Дьо Тулуз поомекна.
- Е, добре, ще помисля какво мога да направя.
Катрин изглеждаше доволна.
- Има и още нещо - плахо започна тя. - Мисля, че е редно да съобщим на родителите ми за нас. Пък и така завинаги ще се избавя от дьо Белфон, д'Естре и други досадници, искащи ръката ми. Сърцето ми принадлежи само на теб!
Дьо Тулуз се усмихна и нежно я целуна по челото.
- Боя се, че родителите ти няма да бъдат очаровани, когато разберат на кого принадлежи сърцето ти.
Графинята трепна.
- Какво имате предвид?
- Не съм особено обичан от семейството ти.
- Какво говорите! Но защо?
- Навремето баща ти се беше уговорил с бившия собственик на Баньоле имението да бъде закупено от един негов приятел, с посредничеството за което искаше да му направи услуга. Тогава се появихме аз и покойната ми съпруга и пожелахме това имение за сватбен подарък. Тъст ми предложи по-добра цена на собственика и той го продаде на нас. Баща ти беше много огорчен от провалената сделка.
- Уверена съм, че вече всичко е забравил.
- Уви не. И сега като ме види толкова хладно ме поздравява, само от една учтивост.
- Странно, той не е такъв. Баща ми умее да прощава.
- Децата не могат да знаят всичко за родителите си.
Катрин се замисли.
- Мислите ли, че баща ми ще ви откаже, ако поискате ръката ми?
- Не мога да ти отговоря. Но да не говорим за това сега. Ела, любов моя, да те прегърна.
- Но Антоан, това е важен въпрос. Трябва да решим какво ще правим.
- И защо настояваш да е точно днес? - Дьо Тулуз обсипваше Катрин с целувки.
- Не настоявам... - оправда се тя.
- Тогава?...
Девойката се остави на ласките и целувките на херцога. Трябваше да се наслаждават на всеки миг заедно, както казваше той, ... въпреки че много й се искаше да няма неизвестни пред нея.
Това което скоро щеше да научи беше, че за дьо Тулуз вече беше станала неудобна връзка. Той отпиваше последни глътки от чашата с вино "Катрин Дьо Шатийон". Скоро следваше да бъде отворена нова бутилка, а старата да бъде захвърлена.

Двадесет и втора глава

Трите седмици изминаха невероятно бързо за Катрин. Родителите й се бяха завърнали и отседнали у семейство д'Аржансон по настояване на майката на Софи. Поради тяхното присъствие в замъка дьо Тулуз беше отказал да я посещава нощем в стаята й. Оставаха срещите в беседката, но такива не се осъществиха през тази седмица поради това че господин и госпожа дьо Шатийон имаха много посещения, (които до голяма степен бяха дело на братовчедка им д'Аржансон), и те държаха дъщеря им да присъства. Все пак Катрин беше направила няколко опита да отиде до беседката, но дьо Тулуз го нямаше. Тогава тя реши да му остави бележка с извинение за това, че не може да идва и молба да си уговорят среща, на която и двамата да се опитат да дойдат. На следващия ден тя не откри нито отговор, нито писмото си. Това я озадачи. Тогава случайно видя, че бележката й беше паднала на земята, духната от вятъра. Девойката я вдигна и я затисна с камъче.
На другия ден, за голяма радост на Катрин, имаше отговор от херцога. Посланието му беше извънредно кратко - то съдържаше единствено денят и часът на срещата. Но това беше достатъчно, за да направи девойката щастлива. Тя беше прекарала седмица на тъга и безпокойство. Дьо Тулуз ужасно й липсваше.
Срещата им беше насрочена за ден преди заминаването им, именно затова тя трябваше непременно да се състои. Оставаше да намери начин да се измъкне тайно. Катрин помоли за помощ Софи, защото тя беше неизчерпаема на добри идеи. И този път не се излъга в нея. Софи успя да убеди майка си, а така и семейство дьо Шатийон, че непременно трябва да разходи Катрин за последен път из околностите.
- Катрин е толкова тъжна от предстоящата раздяла. Трябва някак да я ободря.
- Ах, моята Софи! Тя толкова обича да се грижи за другите - топеше се от гордост госпожа д'Аржансон.
- Мама!.. - Погледна я с мним упрек дъщеря й. После продължи: - Мисля да вземем двуместния файтон.
- Чудесна идея, дете мое. Вземете го и тръгвайте. Може да се върнете чак за вечеря.
- Но след по-малко от час очакваме Фромаже и съпругата му - възпротиви се Сесил дьо Шатийон.
- Досадна среща за тези млади същества - махна с ръка госпожа д'Аржансон към Софи и Катрин. - Нека отидат да се поразведрят.
- Мама, имате ли нещо против? - Попита Катрин.
Графинята вече не изглеждаше толкова решена дъщеря й да остане.
- Е, добре. Ако това ще ти донесе радост.
- О, мама!.. - Девойката подскочи от щастие.
Вече пътувайки във файтона, двете девойки развълнувано бъбреха.
- Видя ли,че се получи!
- Софи, ти си невероятна! Без теб сега щях да хапя устни в скучната компания на Фромаже и нашите, слушайки отегчителни разговори и мислейки единствено за Антоан и това как отлита последният ми шанс да го видя. Толкова съм ти благодарна, че ми помогна да се измъкна!
- Мила приятелко, за теб на всичко съм готова! Радвам се, че успях да ти помогна да се сбогувате с твоя дьо Тулуз.
- Толкова се вълнувам! С него имаме да си кажем толкова много неща...
- Решихте ли какво ще правите отсега нататък?
Лицето на Катрин помръкна, но тя побърза да се самоуспокои.
- Все още не. Но на тази среща непременно ще го сторим.
Решиха Софи да изчака скрита сред дърветата на една долинка, а Софи сама да изкачи хълма. Така тя и дьо Тулуз щяха да проведат срещата си, несмущавани от никой.
Приближавайки "тяхното място" сърцето на Катрин заби по-силно. Дьо Тулуз вече я чакаше. Херцогът не помръдваше, той седеше с гръб към нея, с наведена глава - явно беше улисан в четенето на книга и затова все още не беше усетил приближаването й. На Катрин й се предостави удоволствието да се приближи тихо отзад и да затвори очите му. Когато той се размърда, тя нежно го целуна.
- Ето ме, любими. Толкова ми липсвахте тези дни! Видяха ми се цяла вечност.
Тя заобиколи и го прегърна. Дьо Тулуз я посрещна хладно. Той по-скоро се остави да бъде прегърнат. Но девойката нищо не заподозря, макар да й се стори малко умислен.
- На няколко пъти успях да дойда - продължаваше да бъбри Катрин, - но вас ви нямаше. Навярно все сме се разминавали. Колко жалко. Но просто не можех да се измъкна...
- Мисля, че трябва да поговорим за нас.
- Непременно. Утре заминавам, а трябва да решим толкова важни неща. Знаете ли какво си мислех? Когато дойдете в Баньоле, можете да ми оставите бележка в онзи параклис, където за първи път се срещнахме. Зная едно скришно местенце, където можете да пъхнете бележката. Аз всеки ден ще идвам и ще проверявам...
- Боя се, че няма да мога да дойда при вас - прекъсна я дьо Тулуз, отегчен от влюбеното й дърдорене.
Катрин го погледна изненадано.
- Боя се също, че това е нашата последна среща.
- Не разбирам. Какво искате да кажете?
- Че повече няма да се срещаме.
- Заради баща ми ли се страхувате? Уверявам ви, че той ще ви приеме.
- Истината е, че повече нямам чувства към вас.
Сякаш гръм удари Катрин. Тя стоеше стъписана, без да може нищо да каже. Само тези думи не беше очаквала.
- Но... как така? - Едвам промълви девойката.
- Дълго мислех за нас и разбрах, че това между нас не е любов, а само увлечение.
- Какво говорите! Та аз ви обичам! И вие ме обичате! Или?... - Сълзи потекоха от очите й.
- Уви, не ви обичам. Лъгал съм се. Бил съм само подведен от вашата красота и младост. Вие сте наистина прелестна, но това не е достатъчно да ме задържи при вас.
- Кажете ми, че се шегувате! - Катрин плачеше.
- Не се шегувам. Сбогом! И бъдете щастлива!
Дьо Тулуз се поклони и с бързи крачки се отдалечи. Качи се на коня си и препусна. Той беше приключил с тази станала за него неудобна връзка. Не, той не беше от тези, които заради жена бяха готови да се изложат на всякакъв риск. Едно преместване в Баньоле, в глухата провинция съвсем не влизаше в плановете му. А в Париж не липсваха жени, готови да му се отдадат. Време беше за нов улов, за нещо свежо... Катрин му беше досадила с безкрайните си приказки за брак. Зет на дьо Шатийон - как пък не!
Ридаещата девойка го изпрати с поглед, шепнейки:
- Не може да бъде! Това не може да бъде! Това е само един лош сън!
Когато Катрин се върна при файтона, Софи безкрайно се изненада.
- Много бързо се върна. Не биваше толкова да бързаш, имаше достатъчно време.
Приятелката й нищо не отговаряше. Само сълзи се стичаха по страните й. Софи счете това за тъга от предстоящата раздяла и побърза да я утеши.
- Но защо плачеш?! Скоро пак ще се видите. Все пак се разделяте само за кратко.Катрин заплака още по-неутешимо. Нямаше сили дори да говори. Приятелката й изглеждаше озадачена.
- Той..., той ме напусна.
- Моля? - Софи не вярваше на ушите си.
Мълчанието на Катрин и силният й плач я накараха да повярва.
- Но как е могъл?
- Той каза, че не ме обича, че никога не ме е обичал. - Катрин говореше на пресекулки: в риданията си се задушаваше и едвам успяваше да си поема въздух.
Слисана от този неочакван развой на нещата, приятелката й стоеше без да знае какво да направи или какво да каже.
- Но...
- Аз съм погубена! Никого не съм обичала толкова силно. Как да живея сега без него? Та аз му дадох сърцето си, душата си, тялото си...
- Катрин! - Софи силно я прегърна.
- Защо? Защо той постъпи така с мен? Къде сбърках, с какво го обидих? Нима нещо някога съм му отказала?
- Уви, приятелко моя, ти беше съвършена в любовта си.
- Не съм била щом Антоан ме напусна.
На Софи й се искаше да напомни на приятелката си как я е предупреждавала за лошата слава на дьо Тулуз, която той имаше сред жените, но едва ли в този момент упреците щяха да помогнат, нито бяха уместни. Тя само тежко въздъхна.
- Ах, Софи, толкова съм нещастна! А само доскоро бях толкова щастлива. Какво да правя сега? Как да живея без него?
Софи позволи на приятелката си да изплаче на воля мъката си. Когато Катрин най-после се поуспокои, вече се смрачаваше. Трябваше да побързат да се приберат, защото родителите им щяха да се притесняват.

Майките на двете момичета вече бяха започнали да нервничат.
- Простете за закъснението, мама, но на Катрин толкова й стана мъчно, че не й се искаше да тръгваме.
Всички вече бяха забелязали подпухналите от плач очи на девойката.
- О, милото ми дете! - Разчувствана, госпожа д'Аржансон прегърна Катрин. - Ти винаги си добре дошла тук!
По време на вечеря младата графиня беше мълчалива и почти нищо не хапна. Но благодарение на ловкия ум на Софи, която замаза всичко, никой нищо не заподозря. Всички бяха убедени, че Катрин тъгува от раздялата със Софи и красивите земи на рода д'Аржансон.

добавена на 17.05.2008, 05:28

«предишна глава