НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Димитър Кръстев > "Балканът"

Част І

Първа глава

Крум лежеше по гръб в леглото си и дочиташе някаква книга. Бе на последната страница. Прелисти я и разгърна последната. Учете се.
Двадесетгодишното момче лежеше по пижама върху все още неоправеното му легло и довършваше книгата. В стаята му беше поподредено в общи линии, макар и да нямаше много мебели.
Момчето завърши книгата и въздъхна. Затвори я и се вгледа в корицата. Погледа я за известно време, след което се изправи и я остави на бюрото. Внимателно оправи леглото и смени долнището на пижамата с чифт стари, но добре стоящи му дънки. Свали и горнището и се развъртя из стаята за блузата си. Не я откри и за миг се застоя вгледан в огледалото с усмивка. Ходенето с Иво по залите си казваше думата. Видя блузата си преметната на стола. Взе я, подуши я и я облече. Миг по-късно слезе долу.
- Здрасти, мамче!
- Хей, здравей! Май нямаш търпение, а?!
- И питаш!? Ще си изкараме страшно. Сигурен съм!- при което Крум седна на масата и зачака закуската си.
- Обещавам ти, че няма да трае повече от седмица. Щом премине всички изследвания , баща ти веднага ще може да се върне на работа, а вие да слезете обратно. Кога каза, че трябва да се върнеш в университета?
- На шести- отвърна той и се захвана със сервираната му купа макарони.
- Чудесно! Значи ще можете да се върнете точно на време. Иво как прие новината, че ще трябва да останете малко по-дълго от очакваното?
- Той няма нищо напротив. Дори би останал два пъти по-дълго, стига да можеше. Яд го е само, че не може да вземе Меги с нас, но каза че за една седмица няма да има проблем- при което той се усмихна, довърши купичката с макароните и я занесе на майка му, суетяща се около мивката с чиниите. Лепна и една скоростна целувка и подхвърли- Е, аз изчезвам. Ще гоним автобуса в 09.30. Чао мамче! Ще се видим след седмица.
Той отиде до закачалката, облече старото си яке и обу все още здравите си обувки. Взе раницата с багажа, грижливо приготвен от предната вечер и излезе.

Втора глава

Крум вървеше по тротоара, дълбоко замислен върху предстоящото приключение горе в Балкана и не забелязваше суетнята по пътя около него. Стигна до някакъв уличен телефон и се спря. Вдигна слушалката, пусна няколко монети и набра номера. Чу сигнал свободно и миг по-късно някой вдигна от другата страна.
- Ало - каза “Мери”, както той обичаше да я нарича и се прозейна на слушалката.
- Ей... спиш ли още?!
- Да... всъщност не. Вече се разбудих. Вие тръгвате ли вече?
- Да, аз съм се отправил към спирката. Там трябва да се чакаме с Иво. Ти?! Как стоят нещата?
- Ами имам цял куп задачи днес. След малко трябва да бягам за икономика на публичния сектор. Имам цяла плеяда лекции след това. Начертала съм си две срещи за довечера. С една дума- няма никак да скучая!- Бебче, нали знаеш, че единственото нещо, което ще ми липсва там горе си ти. Обичам те много и ти обещавам, че щом се върна ще наваксаме пропуснатото - при което и двамата се разсмяха.
- Хайде бягай, че започна да се размекваш!- Добре, мило. Изчезвам! Ще се видим след седмица. Целувки! - Обичам те!- каза тя и затвори слушалката, усмихна се и се покри през глава. Крум също остави слушалката и пое към спирката. Повървя известно време и пристигна. Седна на една от седалките за чакащи и потъна в мисли. Той беше единственият чакащ. Колите профучаваха покрай него и всяка се отправяше в различна посока. Не след дълго се появи и Иво. Щом го забеляза, Крум стана и тръгна да го посрещне. Двамата се усмихнаха един на друг и се прегърнаха силно.
- Къде се губиш, ей?- каза Иво на приятеля си и го освободи от прегръдката.
- Ха, аз ли къде се губя?! Ти си този, който закъснява - отвърна Крум и направи онзи стар тийнейджърски трик на Иво. Онзи с потракването по ушето с всички пръсти подред. В следващия миг от ъгъла се зададе автобус номер осем и Крум, загледан в малката найлонова торбичка в ръката на Иво, грижливо сгъната на две, се обади:
- Това ли е всичкия ти багаж?
- Ами...да! Само дрехи- чифт панталони, блуза и бельо. Друго няма да ми трябва, нали?
- Не разбира се! Сложи го в раницата. В предния джоб мисля, че има малко място - отвърна Крум и се завъртя с гръб. Иво пъхна чантичката си в раницата, закопча ципа и миг по-късно, двамата се качиха в автобуса. Той тръгна...

Трета глава

Автобусът криволичеше по тесните улички на града за около 20 мин., след което се отправи по стария скалист път към хижа “Върха”, която бе и крайната му спирка. Това беше и спирката, на която щяха да слязат Крум и Иво.
Автобусът бавно напредваше по тесния път и многото завои, а величествените скали, които се извисяваха над лявата му част и застрашително хвърляха сенките си, сякаш пореха небето с върховете си. На фона на искрящо синьото небе, белите облачета плуваха като рибарски лодки в океана. От дясната страна на пътя нямаше нищо. Нямаше дори мантинела, а пътят сякаш бе отсечен и отвесните скали водеха направо в бездната.
Скалистата местност постепенно отмина и автобусът навлезе в същинската част на Балкана. Вековни гори заобикаляха черния път от двете му страни. Появиха се първите признаци за бялата приказка, която ги очакваше при малката лесничейска къщичка насред планината. Снежните петна се появяваха все по-често около пътя и по дърветата.
Снежната покривка бе вече почти цялостна, когато пътят пред тях правеше рязък завой на дясно и се губеше между дърветата. Автобусът влезе в завоя и пред него се разкри Балкана с цялата му прелест. За миг гората от двете страни на пътя рязко свършваше и за почти 2 км. пред автобуса се разкри хълмиста високопланинска поляна, покрита с мека, бяла пелерина.
В края на поляната, гората отново продължаваше, но заобиколена, във външните и краища, от гигантски зъбери. Автобусът навлезе в новата гора и не след дълго мина през малко, импровизирано дървено мостче над планинска река, която идваше от живописен водопад в далечината. Около половин час по-късно, автобусът достигна до хижа “Върха” и седемте пътника, включително Крум и Иво, слязоха. Миг по-късно автобусът направи обратен завой и пое към града.

Четвърта глава

Хижа “Върха” и заобикалящата я природа бяха поразителни. Разположена в средата на нещо, като малка долина, на север от нея, се простираха величествени върхове, покрити с бяла пелена почти изцяло. Заобикалящите ги дървета, така посипани със сняг, приличаха на коледни елхички.
- В коя посока трябва да продължим - попита Иво и заобхожда околностите с поглед.
- Виждаш ли онзи връх там - попита Крум и посочи един от онези на север.
- Да! И какво за него?
- Ами къщичката се намира почти в основата му.
- Е, няма как! Да вървим приятелю.
Иво потупа Крум по рамото и двамата си запроправяха път през снежните преспи нагоре към върха. Крум знаеше преки пътеки, които щяха да скъсят четиричасовият им преход на половина.
Момчетата вървяха през гъсти гори и снежни пъртини, водеха невинно-закачлив разговор и не усетиха как измина час и половина. Не след дълго пред тях дърветата оредяха и Крум си спомни къде се намират. Широка поляна с множество неравности и мек килим от пухкав сняг, се простираха насреща им. Малката схлупена къщурка също бе покрита с бяла пряспа. Тераската бе суха и защитена от лек навес.
- Това ли е мястото?
- Да! Пристигнахме по-бързо, от колкото очаквах. Майка ми обясни, че стария ни е събрал дърва под навеса отзад, почти за цяла седмица. Нека влезем, ще запалим камината и ще измислим нещо за вечеря.
- Ок! Давай. Да влизаме!

Пета глава

Момчетата прекосиха снежната поляна, оставяйки единствените стъпки по дълбоките преспи сняг. Стигнаха до терасата и се отупаха.
Малката къщурка представляваше един неголям етаж, без мазе, който все пак щеше да им бъде достатъчен.
- Не си го представях така, но определено ми харесва.
- Ами настанявай се, а аз ще отида да донеса дърва, за да постоплим това мразовито място.
Крум излезе и след известно време се върна с купчина дърва в ръцете си, които подреди в и до камината. Единственото нещо, което Иво направи междувременно, бе да се излегне на едва събиращото човек и половина легло и да се загледа в стаята разсъждавайки!
- Това е леглото, да! Знам, че ще ни е тясно, но друго няма.
- Пак ти казвам, че аз мога да легна на пода, не е проблем!
- И утре да не можеш да станеш!? Забрави! Все ще се сместим някак си.
- Но само при едно условие.
- Какво?!
- Ако не ми пускаш ръце през нощта, става ли?! - попита той с усмивка на уста приятеля си.
- Едва ли ще мога да устоя на “изкушението”, но карай да върви - отвърна Крум с насмешка и двамата прихнаха в гръмогласен смях, а Иво го замери с възглавницата.
Крум запали камината, огъня лумна и момчетата се заеха да разопаковат багажа. Иво нареди своите дрехи и тези на приятеля си в малко шкафче, а той своевременно прибра всички “лесничейски” инструменти в няколко кутии на малката полица, а компаса остави на масата. Поразтребиха малко и Крум се зае с вечерята. Изсипа двете бутилки вода, които носеше в тенджерата до камината, наряза вътре два моркова, глава лук и няколко картофа и се зае да нареже парче месо. В това време Иво извади портативно радио и се опита да изчисти станцията. Внезапно неистов животински писък огласи гората и Крум и Иво замръзнаха на местата си, а радиото се изчисти от смущенията и от него се разнесе детска песничка. Иво мигновено му тресна една и то млъкна. Злощастния писък се повтори.
- Не е далеч, да побързаме! Крум изсипа кутиите с инструменти в раницата, грабна компаса, двамата с Иво за миг се обуха и хукнаха навън.

добавена на 31.07.2008, 04:40