НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Милен Кънчев > "Роман"

Пролог

Бреговете на Беор са все така пусти и сковани от студ, а снежните ветрове продължават да смразяват човешката плът с дъха си. Много години изминаха откакто мъглите на Китовото море скриха от погледа ми за сетен път тази прокълната земя. Но боговете на забравената корсиданска империя, макар и запечатани в незнайните си гробници, все още изпращат възмездието си срещу натрапниците, нахлуващи в техните древни владения.
Веригата от неразрушим брински метал, която свързва шията на Уана за китката ми, е като задушаващ спомен за старите грешки. Някога стъпих на този бряг като неусмирим фанатик, убивах и издевателствах в името на империя прогизнала в кръв и изкована от гняв. Сега идвам като окаян просител, готов да положа в краката на господарите на този свят жалките останки от достойнството и живота си.
Казвам се Рен Корба. Наследник съм на дълъг и славен трегорнски род. Мнозина в Трегорн все още смятат, че короната на Урн по право трябва да се носи от мъж от Ванайското коляно, чийто пряк потомък съм и аз. Това е достатъчна причина Теор да ме ненавижда, поне според мълвата в Шадуун. Процесията, която ме съпроводи окован през целия столичен град до азгаартския кораб, трябваше да ознаменува края на Ванайската династия и нейния позор.
Стоманеносивият покров на северното небе е озарен от сияйна виолетова светлина. Варварските племена, обитаващи Беор, вярват, че Зимното сияние е дело на дървените идоли пред които се прекланят. Тези дивашки божества са далечен отглас на вярата в истинските богове. Тивиат, Ваор, Неа, Ноктур и Зира, петте въплъщения на божествеността. И Неродения бог. Онзи, който чакаме. Знаем, че те не са създатели на природата, но могат да я подчинят. Могат да превърнат реката в море и камъка в планина. Някога и те са били смъртни души, но дарът на Забравените ги извисил и те го използвали, за да доведат хората във всичките им форми на Дулиен, далеч от омразата на Враговете. След Спасението човешките народи плъзнали по всички краища на континентите Дулиен, Абдира и Беор, някои дори отплавали към Края на света. Хората, преди обединени от общ враг, отново се разединили и започнали да воюват помежду си за територии и могъщество. Боговете, които също имали своите човешки страсти, повели свои собствени народи и често се сблъсквали, проливайки кръвта на последователите си. Дошло времето на Големите войни - най-тъмните години в историята на Дулиен. От хаоса на битките се издигнали великите герои, които, решени да спрат безумието на боговете, убедили Ваор и Ноктур, че трябва да се оттеглят и да се завърнат когато хората наистина имат нужда от тях. Когато ни открият Враговете. Тази история за времената преди Гибелта ни разказват Свитъците от Ваал.
Вятърът се усилва и моряците трябва да викат все сила, за да се чуят. Палубата вече е мокра от високите вълни, разбиващи се в бордовете. Пиратската шхуна „Морски дявол” внезапно се озовава във вихъра на страховито тътнеща морска буря. Прегръщам здраво Уана и се държа за якия ствол на главната мачта. Недалеч от нас моята спътничка и охранителка Шая Азилийката със смайващ баланс се разхожда по хлъзгавата и непрекъснато накланяща се палуба, опирайки се на перилата на борда. Другите двама слуги на Теор, които трябва да ме отведат до зимните обиталища на унките - Маан Раста и Трао Мегат - също са излезли от каютите си и безмълвно са се вторачили в стихията на разбушуваното море.
Капитанът на пиратския кораб - посивял морски вълк с два страховити белега, кръстосали се на лицето и едноок - с кривогледо зелено око се приближава, залитайки в широката си мушама и с глас одрезгавял от издаването на команди в съревнование с тътена на бурята, заявява на Шая:
- Коритото ми няма да изтрае до залива, благородна шуай. Трябва да излезем от бурята, инак бедното ми око не ще зърне пак пристанищата на Азгаарт.
- Този кораб ще акостира на беорския бряг, капитан Трип - Шая Идун е застанала зад гърба на пирата и ръката й е отпусната върху азилийския кинжал, висящ на колана й.
- Искате от мен да се завра в червото адово? Морските дяволи ще ме изядат по-скоро! - ръката му посочва закачената с такелажни въжета на една ниска рея спасителна лодка, която се полюшва заплашително от вятъра - но ние обръщаме.
Внезапно една мускулеста ръка се впива с железен захват в гърлото на Трип и го повдига на педя над палубата. Трао Мегат пак се извисява с една глава над пирата. Еакът казва само:
- Към брега.
Едноокият пират се сгромолясва на дървената палуба. Моряците от екипажа му са спрели да снемат платна и да обтягат въжета и с нескрита злоба наблюдават еака. В ръцете им проблясват остриета. Една дума на Трип е достатъчна, за да се нахвърлят върху Мегат. И да намерят смъртта си. Едноокият капитан се повдига тромаво в мушумата си и маха с ръка. Несъмнено знае колко струва един еак в бой.
- Нека е вашето. Дано Тивиат се смили над старото ми корито.
Трип се обръща към настръхналите си хора и нарежда:
- Хайде, момчета, подкарайте тая изгнила черупка към залива. Все някоя буря трябва да й е последна.
След час „Морски дявол” пуска котва в плитчините на Зимния залив. Бурята се е оттеглила навътре в морето, но грохотът й все още достига ясно до нас. Трип се приближава до мен, докато тримата ми пазачи наблюдават спускането на лодката във водите на залива, и казва:
- Шуай, не знам какви мътни те водят насам с тази верига, но сигурно не е за добро. Бих ти помогнал, но не ми се ще тези тримата главорези да се разбеснеят на палубата ми.
- Благодаря, капитан Трип. Боговете направляват пътищата ни и ние можем само да ги следваме. Те няма да ми навредят, защото аз не искам да избягам.
Капитанът поклаща глава и измърморва някаква моряшка ругатня.
- Ей тази бразда тука - Трип поглажда единия си белег, който започва от слепоочието му, минава през кухината на изваденото му око и завършва край ъгълчето на устните му - ми я направи един еак преди години. Предупреждавам ви, благородни шуай, тези не се хабят в думи - докато го напсуваш и ти е отсякъл главата. Ама вие си знаете… И си пазете дамата, видях аз онзи с лисичата физиономия как я заглежда.
Разделям се с капитана и заедно с Уана се качваме в лодката. Притискам я до себе си - тя е моята единствена любима и жената, която вечно ще обичам. Жената, която ще предам.
Ледените пръски на високите вълни ме карат да потреперя. Маан Раста и Трао Мегат равномерно гребат, докато Шая Азилийката, известна като Шая Тигрицата на Азилия, е вперила поглед в разчистилото се от облаци небе на Беор, оцветено от спиралата на Сиянието.
Капитан Трип не иска да губи време с прибиране на лодката и скоро черните платна на „Морски дявол” изчезват зад сивия хоризонт.
На брега вече имаме посрещане. Няма да се налага да търсим унките. Те са тук. Стомахът ми се свива при мисълта за това, което предстои. Мина толкова много време от Похода на Йейрек.
Уана е разтревожена. Не е виждала дивите си съплеменници повече от десетилетие - откакто я отведох от Ледения храм. За това време тя се превърна в истинска благородна шуай и макар да не прие вярата към истинските богове, ме почиташе като съпруг и ми роди дъщеря - нашата малка Сийта. Тялото й е все така знойно и изпълващо ме с възбуда както в онзи първи ден, когато я съзрях на бойното поле сред замръзналите Безименни равнини. Скосените й очи са като два блестящи азилийски кинжала с цвета на мириадски елмази. Кожата й е мургава и мека - по-нежна от най-скъпата певанска коприна. Сребристите й коси отразяват виолетовия блясък на Зимното сияние под което е израсла. След като слизаме от пиратската лодка тя изправя гордо осанка и по лицето й не трепва нито мускул. От очите й лъха онази варварска дързост с която ме посрещна в своя храм. Пред своите съплеменници тя отново е принцесата на унките Уана Аор Шатун, Ледената звезда, дъщерята на великия вожд Нордам Аор Шатун - наследник на древните корсидански императори и непобедим леден войн. Усещам, че ръката й се пъхва в моята и това потвърждение за нейната близост ми е по-скъпо от всичко. Ледените води на плитчините са дълбоки до колене и бързаме да се откъснем от студените им прегръдки.
Седмината унки са възседнали космати сиви коне от беорската порода, размножавана още преди хилядолетия от древните господари на тази земя - в резултат тези животни бяха изключително издържливи при дълги преходи сред мразовитата пустош, макар и да не бяха така бързи като дулиенските и абдирските си събратя. Петима мъже и две жени. Облечени са с кожени ризи, панталони и наметки, всеки е въоръжен с лък, стрели и меч. Лицата им са боядисани с белите цветове на свободата - това показва, че не принадлежат към определен клан. Вероятно са ловци, чийто клан е избит, или прокудени за някакво престъпление. Заговаря една от жените - изглежда тя е водач на групата. Говори гърлено на крайбрежното ункско наречие, което разбираме аз, Уана и Трао Мегат.
- Йае. Какво води топлите хора на север и защо нашата сестра е окована към този мъж?
- Идваме от Трегорн, Земята отвъд Старата вода - отговаря еакът - пратени сме при вожда Нордам Аор Шатун. Дълго време е минало откакто не е виждал родната си дъщеря. Тя бе пленена по време на похода на Йейрек, но моя господар реши да я върне.
Унките остават безмълвни, но очите им ни оглеждат внимателно.
- Откога еаките имат господар? - пита най-сетне жената, сега забелязвам, че долната й устна е сцепена до върха на брадичката.
- Еаките са мъртви. Трао Мегат сам избира на кой да служи.
- Ледена звезда - проговаря мъж с еленова кожа наметната на раменете и главата, който досега се е взирал в нас мълчаливо - това си ти.
Усещам подрънкването на веригата. Уана трепери. Парата на дъха й излиза на пресекулки.
-Йае, Нощен гмурец. Ти си жив.
Ръката ми се свива конвулсивно в юмрук. Това е мъжа от който отнех навремето Уана

добавена на 31.08.2008, 06:54

следваща глава »