НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Куцото пиле Божура"

Куцото пиле Божура

Куцото пиле Божура виждаше в картини.
Куцо пиле, куцо пиле!
В началото, много отдавна, картините бяха весели и живи като от панаир, имаше в тях въртележки с писани кончета и захарен памук в розови фунии, и шоколадови пуканки, и палячовци с червени носове, и усмивки топли, колкото прегръдка, и люлки, с които да хвърчиш, да хвърчиш чак до небесата. Куцото пиле пърхаше омаяно между цветовете и звуците на дните си и черните му оченца грееха от щастие. Много му беше хубаво тогава на куцото пиле, да вижда такива картини. После разказваше за тях на всички: на майка си и баща си, които бяха много умни и които живееха в града и ходеха всеки ден в едни тесни, задимени канцеларии и говореха за пари. По онова време, куцото пиле Божура знаеше само, че с парички се купуват торти за рожден ден и подаръци за Цветница и Коледа. Разказваше на дядо си и баба си, които бяха вече стари и все казваха, че не са вече за тоя свят. Разказваше и на другите деца, а те му се смееха, но куцото пиле не се сърдеше, защото много обичаше и някой да се смее. Щом някой се засмиваше, то вдигаше глава и в гушката му започваше да клокочи смях, а в черните му оченца се разливаше щастие, защото и това беше весела, като от панаир, картина.
Куцо пиле, куцо пиле!
Пак по онова време, куцото пиле Божура не беше никакво куцо пиле, ами си беше съвсем като нас. Само, че златно. Нищо, че имаше любимо, червено като мак, шушляково яке за през зимата, в което се побираше три пъти и любима, лимонено-жълта рокличка на тънки бели райета за през лятото, дълга до петите и широка като камбаната на църквата до къщата им. То си знаеше, че е златно, ние не знаехме. Чучваше куцото пиле на прага на къщата и започваше да пита баба си, а, бабо, аз какво съм? Пиленце си, казваше бабата. А, какво пиленце съм, продължаваше да пита куцото пиле. Ти си златно пиле, отговаряше пак бабата и го поглеждаше над очилата с такава обич, с такава обич, че куцото пиле примижаваше от удоволствие на топлината й. А, бабо, като порасна голямо пиле, ще стана ли шарено? Ще станеш, душицо бабина, ще станеш най-шареното и пъстро пиле на света, казваше бабата и спираше да плете, за да го погали. Куцото пиле се гушеше от щастие и виждаше още по-весели картини.
А беше голям тогава светът, толкова голям, че да не повярва човек! Започваше от хълма, където беше къщата на куцото пиле със старата чешма на двора и стигаше чак до реката. И после имаше къщи, но те бяха извън света. Куцото пиле по онова време не беше стигало до там нито само, нито с баба си и затова си мислеше, че сигурно са извън света. После когато порасна и разбра, че светът не само не е свършвал дотам, но даже е и кръгъл, се смееше само на себе си, но никой не може за нищо да го вини! Куцото пиле си ги мислеше тия работи, още когато беше златно пиле и бабина душица, и всички го обичаха, гушкаха го и го подхвърляха високо над земята и викаха: “Леле, какво хубаво пиленце!”.
Куцо пиле, куцо пиле!
От всичко на тоя свят, който по онова време започваше от хълма с къщата на куцото пиле и свършваше с реката, а от другата й страна оставаха още само няколко къщи, куцото пиле Божура най-много обичаше приказки. Почти винаги приказките му ги четеше баба, защото дядо изчезна някъде много рано и то си мислеше, че с някаква магия е преминал от другата страна на реката, заселил се е в някоя от ония къщи и вече не може да се върне при тях, а след време те ще намерят начин да идат при него; и защото неговите много умни баща и майка, които живееха в града и почти никога нямаха време за него, уморени от седене в тесните и задимени канцеларии и бяха много уморени от говорене за пари. “Вижте го това дете, хора,” хокаше ги дядото, когато още не беше минал отвъд реката и когато синът и снаха му идваха на село, “вие, дете имате ли, нямате ли или какво?”. “Нищо му няма на детето, нали е здраво и сито!”, изрепчваха му се умните майка и баща на куцото пиле, и на сутринта пак хукваха към тесните и задимени канцеларии да говорят за пари, за баланси и за разумно поведение.
Куцо пиле!
В приказките ставаха чудни работи: магьосниците, които бяха страшни и лоши, се бореха с вълшебници, които бяха добри и побеждаваха магьосниците; братя се губеха и се търсеха; принцеси танцуваха по цели нощи и други чудесии ставаха. Все такива, в които куцото пиле обичаше да се заплита и да си мисли какво ще направи, ако някой страшен магьосник речеше да го открадне от баба му. В приказките имаше и вълшебни торби с шапки невдимки, три вълшебни пера или с три вълшебни косъма. Тях най-малкият брат ги вземаше от една старица, която за куцото пиле беше неговата баба, защото иначе, кой друг може да е толкова добър и умен? Само тя можеше да се сети да седне на оня крайпътен камък, покрай който ще мине най-малкият брат, и не само ще го познае, а ще му каже й как да победи магьосника. Когато след много време и след като светът пак се беше побрал между къщатата със старата чешма на двора и свършваше с реката, на свой ред, изчезна и бабата на куцото пиле, каквито и разумни обяснения да му даваха, колкото пъти да го водеха на гробищата, куцото пиле и за миг не се усъмни, че тя е отишла точно там, да седи на крайпътния камък и да чака и него, за да му даде торбата с шапка-невидимка или с три вълшебни косъма и да го посъветва как да победи злите сили. Никой не можеше да го убеди, че с дядо му лежат там, под земята. Те бяха отвъд реката, където ходеха само големите хора. Така говореше куцото пиле Божура на умните си баща и майка, които умееха да смятат, а не да се изразяват, по собствените им думи.
Куцото пиле обичаше да омешва приказките и много често така ни ги разказваше: Котаракът в чизми се женеше за Пепеляшка, Малечко-палечко ставаше пират, Василиса Прекрасна се оказваше мащеха на Снежанка. Ние му се сърдехме, защото ги омешва така, а то окорваше ей, такива кръгли очета и ни се чудеше и на страха, и на акъла, дето не обичахме да го тормозим. Сега си мислим, че цялата работа е идела от това, че куцото пиле много обичаше да си играе на “Ами, ако…?”. Ами ако вещицата от Хензел и Гретел не е искала да ги изяде наистина, а само да ги уплаши и те да останат при нея завинаги, за да не е вече толкова сама в гората? Ами ако Снежанка е направила нещо лошо на мащехата си и са забравили да го споменат, и всички си мислят колко е лоша и зла, а може да има нещо, което си я яде отвътре и мира да не й дава, както казваше баба му, и затова да не може да е добра?
Кой може да каже?
Никой не знае.
Щастливо беше това време за куцото пиле! Колко свободно беше то! Как волно се рееше между своите перести и чудни мисли, и как не се страхуваше да се гмурка надълбоко, надълбоко в страхотиите, там където никой от нас нямаше да посмее да се гмурне, защото си ни беше страх, нищо, че на думи бяхме юнаци, страх си ни беше. Дори ние сега си мислим, че и умните му майка и баща ги беше страх и затова толкова се криеха в тесните и задимени канцеларии и си говореха за финансови отчети! За да не си говорят за такива важни неща като приказките и картините на куцото пиле Божура. А докато ние се страхувахме, то яхнало лескова пръчка пристигаше в своята къща под някоя от клонестите върби до реката и играеше всичко: и коня, и рицаря, и принцесата, и злата вещица. Литнало на крилете на своята фантазия и на вярата, че е златно пиле и когато порасте ще стане пъстро, куцото пиле Божура сразяваше безстрашно всички вещици, магьосници и лами, които му се изпречваха на пътя. И през ум не му е минавало да се страхува, защото беше бабина душица.
Имаше странната способност да вижда умрелите, които е познавало, когато са били живи и не тъгуваше за тях. Знаеше точно как са минали отвъд реката, че живеят в тамошните си къщи, но винаги, когато от отсамната страна някой от близките им го закъсаше, те идваха и му помагаха. Куцото пиле ги виждаше и те го виждаха, поздравяваха се, както беше редно и сядаха на някоя пейка или на някой дънер да се пораздумат кое как е. Затова куцото пиле не тъгуваше за умрелите. Дори за дядо си, който един ден мина отвъд реката и баба му плака много, но после спря и рече на куцото пиле да се не плаши, че и тя ще иде при него. Рече му още, че дядо си бил съвсем добре. Когато дядо му дойде да ги навести, с куцото пиле си поговориха как не е хубаво той да минава през реката, те с баба му да не могат. Но дядото го успокои, че всичко е до време и пак ще се съберат. Пак ли, попита възхитено куцето пиле. Пак, му рече дядото. И щом дядото беше казал, че ще е така, иначе не можеше да бъде. Ще клечи то пак до казана, в който се варят бурканчетата с къпиново сладко на баба, ще гледа как дядо му дяла дръжка за малката градинска мотичка и за кой ли път ще слуша как слезли дядо и неговата бабичка от старото седелище, горе в планината, преди много години, още бащата на куцото пиле Божура бил голям колкото “един чеперок”, колкото самото него. И още много други работи за “едно време” щеше да чуе и да разбере. Сега казваха, че не разбира. Щяло да порасте куцото пиле и тогава. Да разбере тия неща!
Когато стана време да тръгне на училище, дойдоха неговите умни майка и баща, излезли за малко от тесните и задимени канцеларии. Дойдоха с една бяла лада и си го взеха. Прибраха в големи сакове червеното като мак шушляково яке, което вече малко му опъваше на лактите, но куцото пиле си го обичаше. Прибраха и любимата му лимонено-жълта рокличка на тънки бели райета, която вече не можеше да носи, но пазеше, защото беше широка като камбаната на църквата до къщата им и я метнаха в стария шкаф, като омаляла и негодна. Опаковаха и черното кепе, което му беше подарил дядо му, но не го взеха, вече било грозно и старо и ставало само да го носи по ливадите, когато отново идвало на село. Скриха и него в стария шкаф, но най-отгоре, за да не го стигне и да не го вземе тайно. Не взеха и дървените човечета, които му беше издялал. Нито синьото, вълнено пуловерче с две бели ивици на шийката и на гърдичките, което баба му беше изплела за училище. Не ставала такава дреха за в училище. Накрая натовариха саковете на бялата лада и напъхаха вътре куцото пиле. А куцото пиле, като виждаше как баба му остава сама-саминка да седи на пейчицата до каменната ограда да маха след колата, и да се смалява, заплака. Плачеше, докато преминаваха отвъд реката и видя, че светът продължава и оттатък. Плачеше съвсем объркано, докато колата вървеше по белия асфалт към града и чувстваше как и то остава само в някакъв голям и страшен свят, както неговата баба остава сама на село. Малкото му безстрашно сърчице на златно пиле и на бабина душица трепереше и пърхаше в гърдичките му, защото чувстваше как ще се изгуби в големия и объркан град, в който имало много улици със светофари, коли и къщи. И за пръв път се уплаши. Ама много, много се уплаши! Също както и ние се бяхме уплашили. Но ние и много бързо започнахме да се оправяме на новото място, потънахме в нови приключения. Пораснахме и забравихме старите приказки и чудесата. А куцото пиле не можеше да забравя така лесно и с толкова леко сърце, както нас, че може да побеждава магьосници и да язди конче от лескова пръчка, свободно като птичка божия под някоя върба до реката. Но ние не бяхме златни пилета и никой не ни беше казал, че ще станем пъстри след време.
В училище куцото пиле Божура се препъваше. Оплиташе се в разните му там сметки и измервания, логики и правила, алгоритми и упражнения по правопис. След време от всичките подобни галиматии, най-любим му остана въпросът “Ами ако Колумб беше тръгнал за Америка, дали щеше да стигне до Индия?”, макар че често се чудеше, дали Колумб все пак не е открил Индия след като е умрял с мисълта, че е открил именно Индия. Учителката много се разсърди, когато й го зададе, каза, че въпросът съвсем не бил на място, но според куцото пиле, напротив, въпросът си беше съвсем на място и често тайно си мислеше за отговора, най-вече нощем, когато с пръстче свързваше по стъклото на прозореца звездите в странни криволици и причудливи фигури. Когато попита и умните си майка и баща, за Колумб и Индия, и те скочиха възбог. Не бил нормален въпросът, какви ги измисляло, затова ли те пращаме на училище? Да-да, много си е наред питането и ние сме се питали, но не сме се издавали, за да не ни питат на свой ред, дали сме нормални, знаехме си ние и се поприкривахме.
Обаче в училище се разбра колко хубаво рисува куцото пиле. Тъничката му като сламчица ръчица летеше по белите листове от блокчето за рисуване и уверено изписваше прозорци, котки, глинени гърнета, сухи цветя, подредени в панери, жълти ябълки. Рисуваше червени реки, розово-лилави облаци, бели слънца и кафяви хълмове. Питахме го къде са тия реки, тия облаци, тия хълмове и защо къщите му изглеждат като прегърбени старици, които, аха-аха да кихнат, и защо надвесените над реката плачещи върби са сини, а реката е зелена. А то вдигаше рамене и казваше, че такива са картините на листа, и поглеждаше към омацаните си пръсти.
Защото куцото пиле Божура виждаше в картини.
И ние гледахме натам, към мястото, в което виждаше картините си, но виждахме само белите листове от блокчето за рисуване и омацаните му пръсти. Нямаше нищо на белите листя!? Също умните му майка и баща гледаха натам от ден на ден по разтревожено, а после тичаха към прашните и тесни канцеларии да говорят за оздравителни финансови мерки. Единственият човек, който разбираше за какво става въпрос беше вече много старата му баба, при която ходеше винаги през ваканцииите. Слагаше старата жена очилата, поглеждаше през тях с цялата си обич, хвалеше го и му казваше, че е златно пиле и бабина душица!
И че винаги ще си остане такова!
После му донасяше да наметне някоя дрешка, за да не простине, когато обикаля из храсталаците и драките по баирите, за да се погрижи за старите си безсловесни приятели, които не говореха, а пърхаха, шумоляха и се суетяха около него или пък скачаха от клон на клон и го гледаха с любопитство и насърчение за това, колко е пораснало и само те виждаха колко шарени пера вече има.
Сияше куцото пиле тогава, как само сияеше…
Вързаха един ден куцото пиле.
Вързаха го.
Куцото пиле Божура.
Куцо пиле, куцо пиле!
Беше дошъл един доктор у тях в града, на частно посещение. Повикали го умните майка и баща на куцото пиле, което тогава си беше още съвсем като нас, само че златно и щеше да стане шарено, а ние и не подозирахме. Уплашили се неговите умни майка и баща, които от прашните и тесни канцеларии не излизаха и на куцото пиле едвам му виждаха очите, обаче се бяха притеснили и довели тоя доктор да си “поговори” с него. И куцото пиле му разказа всичко, защото докторът носеше като бабините му очила и слушаше внимателно. Всичко му разказа куцото пиле. С него рядко някой си говореше. Повечето му се смеехме, защото беше много завеяно и все летеше в облаците. И то се смееше, и не се сърдеше, понеже много обичаше някой да се смее. В гушката му започваше да клокочи смях, а в черните му оченца се разливаше щастие, защото всичко ставаше весела, досущ като от панаир, картина. А тоя доктор, който носеше като бабините му очила не се смееше, но го слушаше и все му казваше, че няма страшно и че всичко ще се оправи. Пък куцото пиле Божура се засмиваше и отговаряше, че то всичко си е наред и му говореше за кафявите хълмове и сухите цветя по белите листа от блокчето за рисуване, за бялото слънце, за щърбите огради покрай старите къщи. Разказваше му, щастливо унесено, за душиците, които му бяха съседи в старата къща на баба му, там на село: един гущер, който спокойно си живееше на покрива, зелените гущерчета и сухите жаби, с които си съжителстваха кротко в градината, за кълвачът от изсъхналата череша над пристройката, побрала градинските инструменти и дървата за огрев, и как кълвачът всяка лятна сутрин го чака да се събуди от сън и тогава да започне да почуква, възмутен от поспаливостта му, за да намери животинки, с които да си похапне. Дори разказа за това, как когато било малко, куцото пиле си мислело, че небето лежи върху старите къщи, и върху лозниците около тях, и се чудело как така не се пробива от комините, и как минава през него и върви нагоре димът от комините.
Нямало страшно, така каза докторът с очила като бабините му. Всичко щяло да се оправи. Предписа на куцото пиле Божура едни много хубави, идеално кръгли хапчета. И куцото пиле легна немощно в леглото. От тях. Но умните му майка и баща вече не се тормозеха от разни въпроси не на място и от някакви си картини, нашаркани с химикал върху кориците на тетрадките по физика и химия, и в които сънливи слънца едва се крепят по две, по три над дърво с клони като разбъркани конци за шев. Вече спокойно можеха да тичат към тъмните, миришещи на мухъл канцеларии и да си говорят за успеха от оздравителните финансови мероприятия. А затиснато под тежестта на обезцветените дни и омотано цялото в заплелите се, избелели и изгубили и форма, и мирис, мисли, куцото пиле Божура усещаше, че забравя да говори и разбираше, че нещо става с очите му, защото вече не виждаха нищо освен сиво-черни петна и линии. И отказа да пие хубавите, идеално кръгли хапчета за оправяне на всичко.
Тогава го вързаха куцото пиле. Него, дето знаеше всичките гнезда в гората над къщата им на село и нито едно яйце не беше пипнало. Не беше играло с прашка на война с врабците и когато гледаше как, ние, ужасяващо нормални и престъпно безнадзорни, бъркаме с пръчка в очите на някое бездомно коте или се опитвахме да отрежем с тел лапичката на бездомно куче, за да видим “какво ще стане”, пищеше от ужас и с дни не можеше да се оправи и не можеше да заспи. Него вързаха, дето не беше вдигнало ръка да удари някого, дори когато в училище му се подигравахме, защото си нямахме друга работа. Защото знаехме, че то никога няма да ни отвърне или да ни издаде. И защото не можехме да видим никакви картини върху белите листя от блокчето за рисуване и изобщо рядко можехме да видим нещо по далече от носа си, нищо, че очите ни бяха съвсем здрави. Не виждахме. Нищо.
Вързаха го куцото пиле, което изобщо си беше съвсем като нас, само че златно и просто нямаше как, като порасне, да не стане най-шареното пиле на света.
Дойдоха с линейка. Онзи доктор, който носеше като бабините му очила и още двама. Изведоха го куцото пиле, пощуряло от страх и от ужас, настръхнало като животинка пред смъртна опасност. Но ние отдавна не се интересувахме от това как живеят животинките и как изглеждат пред смъртна опасност, та не усетихме какво става. Гледахме отстрани, скупчени и любопитни и нищо не направихме. Цъкаха с език родителите ни, язък, тъкмо завърши училище! Плюхме през ляво рамо против уроки, да си е негово нещастието. Напук на цялата наука и на всички идеално кръгли хапчета за оправяне на всичко. Пък и какво можехме да направим. Куцото пиле си имаше умни майка и баща, които се оправяха страшно с математиката. Колко пъти ни бяха помагали с ония мъчения – функциите!
Откараха го, куцото пиле, и дълго време никакво го нямаше да се появи. Доволни, че са се справили своевременно със ситуацията неговите умни майка и баща разказваха как са го настанили в една много хубава болница за оправяне на всичко.
Куцо пиле, куцо пиле!
Върна се на село след доста години, куцото пиле Божура, и видяхме, че вече е окуцяло.
А душата му беше отлетяла…
Нямаше я вече душата на куцото пиле. Златното пиле и бабина душица! Отлетяла беше. Нямаше да стане шарено пиле. И вече никога нямаше да порасне. Нямаше да светят вече от щастие черните му оченца и в гушката му нямаше да се разлива смях. Вече не говореше за картините, които вижда, защото виждаше някакви страшни синьо-черни бездни, в които свирепееха ужаси и писъци, които го вледеняваха и от които не можеше да се спаси. Седеше до него на леглото престарялата му баба, на която вече и очила не й трябваха и, без да му продума, галеше тънката му ръчица с белези от прерязвания, усетила със сърцето си, че мълчанието е последното спасение за тези, за които думите са важни и имат тежест, и сила, и отровно действие. Виждаше сърцето й, а не ослепелите й очи, че трябва да премине невиждан мрак и беше готова да го направи, въпреки годините си, и въпреки че нямаше шапка-невидимка или три вълшебни пера. Свършили се бяха вълшебствата и за нея, и за куцото пиле.
Гледаше куцото пиле към паяжините в кьошето и също си мълчеше, защото не можеше да опише как се бяха изкривили думите в ума му и как се бяха изплъзнали от волята му. Нямаше думи за това, как се беше стопило в стерилната белота и непреодолимите добри намерения на хора, за които името му не беше важно и как се беше гърчило безумно, когато усети, че душата му отлита. Защото то беше усетило, когато душата му си беше тръгнала. А куцото пиле не можеше, просто никак не можеше, да живее без душата си на куцо пиле. Без душата си на златно пиле и бабина душица. И им беше казало на тях, на белите хора, с непреодолими и непоклатими добри намерения, че ще остане без душа, без думи, и без очи. Беше ги умолявало, плакало, пълзяло по земята, за да го оставят на мира и да може да си спаси душата. На златно пиле и бабина душица. Но беше разбрало, че думите не значат едно и също нещо за различните хора. Нито цветовете. Нито душите.
Затова си мълчеше и гледаше паяжините в кьошето.
Ставаше по някое време от леглото куцото пиле Божура и излизаше отвън пред къщата, да поседи на пейчицата до дувара, да се погрее на слънце. Довеяни от случайни ветрове, подгонили житейските си батаци, надпреварващи се с годините и с амбициите си, минавахме отвреме-навреме покрай неговата пейчица и го питахме как е, добре ли е, какво прави. А то, като да не ни чуваше, само се гушеше зиморничаво в някакво излиняло кожуше. Виждахме го как ходи насам-натам, без да има къде да иде. Стърчаха неестествено и встрани от кльощавато му телце ръчиците му, като пречупени криле, с които никога повече няма да може да полети. Щапукаше поклащайки се, уловено за баба си и въртеше съвсем по детски един кичур на тила, когато седеше само пред къщи. Водеха се, двете с баба му, като две престарели жени, пъплеха от пейчицата до дувара до стаята, от сутринта до вечерта, от лятото до зимата. Все плачеше баба му, все си мълчеше куцото пиле. Защото вече знаеше, какво се случва като говори с хората. Те само му се смееха или му даваха идеално кръгли хапчета за оправяне на всичко и после го вързваха, и го караха с носилка. На никого от нас вече не можеше да продума, дори и да носехме очила досущ като бабините му.
Не смеехме да го гледаме в очите. Куцото пиле Божура.
Не знаехме дали разбра, че баба му е починала. Не продума на гробищата. Не заплака. Само въртеше оня кичур на тила. Но същата година лицето и тялото на куцото пиле, което никога нямаше да порасне, се състари страшно много, а косите му побеляха.
Остарявахме ние. Децата ни вече тръгваха на училище, а като погледнехме в черните очета на куцото пиле, където навремето светеше щастие и които виждаха в картини, разбирахме, че детството ни е прегоряло тихо с времето без дори да разберем и само понякога някоя по-тежка мъка раздвижваше пепеливите слоеве. Но не съжалявахме и кой знае колко, защото в нашето детство нямаше истинска магия. Все искахме да свърши, да пораснем, да станем големи, да не ни занимават с глупости. Колкото по остарявахме ние, толкова повече се смаляваше куцото пиле, което непрекъснато влизаше и излизаше от онези места, с различни имена и бели хора с непреодолими и непоклатими добри намерения. Пренесли се бяха да живеят на село, за да се грижат за него, умните му майка и баща, които вече нямаха за какво да си говорят, а парите и финансовите мерки бяха останали в тесните и задимени канцеларии и толкова време след детството и младостта си забелязаха, че нещата и събитията много често нямаха точни граници и точни мерки. Бяха ходили при селския поп да ги опрости. Но беше късно за тях. Намериха стари негови рисунки, запазени от баба му и решиха, че могат да му помогнат да си върне поне усмивката. Искаха да го ободрят. Искаха вече не само да е сито и здраво, но и да му е добре. Късно беше. От много отдавна беше късно. Нито те, нито някой от нас, които бяхме толкова нормални, разумни и пресметливи, не можеше да си представи колко необятно можеше да бъде отчаянието. И колко близо бяха бреговете му до собствените ни дни. И как лесно можехме да се изгубим с всичките ни всекидневни навици и практичност в него.
Куцото пиле от години, откакто бяха поотраснали децата ни, ни казваше “лельо” и “чичо”. Когато го срещахме, срещахме човек, за когото отдавна бяхме умрели, а може би дори не бяхме съществували. Но някъде в него живееше все още доброта и любов, безбрежна, колкото безбрежно бяха нещастието и отчаянието му и ни даряваше с тях, винаги когато ни видеше. Така продължаваше да обича и гугутките, врабците, таралежите, елешките и върбите покрай реката, лайкучката покрай пътищата, лалетата и нарцисите в градината, котките, мравките, и дори червеите и гъсениците. Така обичаше то. Така ни обичаше.
Вчера куцото пиле умря.
Куцо пиле, куцо пиле!
Свило се на пейчицата до дувара, на припек, само кюфна и умря. Без шум. Без никой да усети, че умира. Тихо и кротко. Сигурно, защото нямаше душа, която да се прощава със света и да помъква за оттатък купища спомени, радости и огорчения. Отлетя си куцото пиле. Отиде си. От нас.
Отиде да намери душата си.
Отиде да открие баба си и дядо си. Да клечи до казана, в който врат бурканчета къпиново сладко и да слуша как дядо му и неговата бабичка слезли от старото седелище в селото много отдавна, още когато бащата на куцото пиле бил голям, колкото “един чеперок”, колкото самото него, по времето, когато беше златно пиле и бабина душица. Когато неговият дядо му разказваше за тия неща. Които щеше да разбере, когато порасне. Но то не порасна никога.
Дано сега си седи в градината, до някой ред с тикви, слуша как водата гългука в плитката вада и гледа как по широките тиквени листя, между светли и тъмни зелени ивици се гонят слънчеви зайчета. Дано е щастливо и в гушката му да клокочи смях. Дано е разбрало, че сме убийци и дано ни е простило. Поне то. Защото ние не можем да си простим.
Куцо пиле, куцо пиле!
Какво ще правим сега без нашето куцо пиле? Кой ще ни обича така, както ни обичаше то? Без да си спомня имената ни, лицата ни, греховете…
Кой ще ни кара да сме добри само с погледа на своите черни очета, които в нашето детство светеха от щастие. Защото тогава още виждаше в картини. Кой ще ни пази сега от на самите? Да не сме ужасяващо нормални и престъпно праволинейни. Кого ще пущаме сега да влиза в сърцата ни и да ни кара да обичаме и в грозотата, и в нещастието, победили страха си, разума си и погнусата, щом го няма куцото пиле?
Поне да знаехме със сигурност, че оттатък има нещо
Защо не бяхме като куцото пиле?
Да знаехме… Да можехме да повярваме…
Да се уверим някакси, че куцото пиле пак ще си е с нас, дори без да го виждаме. Щяхме вече да знаем! Да знаем как да го обичаме и да го пазим. Иначе кой ще ни помага да вървим без страх по самия бряг на безбрежното отчаяние, което плиска вълни във всеки от нас? Сега когато куцото пиле го няма и няма кой да ни пази от страха ни?
Куцо пиле, куцо пиле!
Дано отново вижда в картини.
Куцото пиле Божура.

добавена на 26.11.2008, 03:46