НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 1

После всеки от тия десетина наши хора щял да разказва как е видял четирите души на Ябанджиката, наобиколили прогнилия кютук под старата вилямова круша в оня последен ден на Ябанджийската къща. То не било приказка, която да отвориш на маса или докато отмаряш сам под някоя сянка. Отваряли дума за тая история щом насядали около масата и през ума на някои от тях минавала мисълта как на свой ред и техните домове ще осиротеят без своите стопани. В последните години на селото било най-страшно, защото докато преди винаги се предавала приказката за него - какво е минало и какво е сега, как селото по турско било ей там горе, високо в планината и чак после заслизали хората заедно с къщите си и кошарите си надолу към равното. Винаги старите разказвали на по-младите за стария живот и старите порядки, но без жалба, защото новото не се очаквало със страх или с отчаяние. А сега били останали само стотина старци, които живеели повече сами по къщите си, навестявани само в събота и неделя от своите деца и внуци за малко и в краткото време, с което разполагали да се видят за кое по-напред да си говорят? За отминалото или за това как са децата и какво правят старите им майки и бащи. Като никой преди тях, виждали как идва края на мястото, в което преминал животът им и как оставали далечни и непригодни към живота на своите деца. Много рядко ще се качи някой горе в планината, за да види къде е старото седелище на рода му, някогашните ливади и ниви, обрасли с шипки и дрен. Затова в дългите дъждовни есени, в жежкото пладне от Петровден до Голяма Богородица, в ония зимни вечери, когато отвън се трупат преспи до пояс, нашите хора обичат да си говорят как са видели душите на Ябанджиката в последния ден на къщата й. Десетина години били минали оттогава, а все някой нещо се досеща, дочува, сънува и притуря към приказката и на свой ред разказва как се случило всичко. Да се съмнява човек в чутото от тях не е добре, защото това не са какви да е хора, ами такива, дето животът ги е месил както и с каквото си е искал. Такива са нашите хора, че своите патилки отварят дума веднъж и толкова, и вместо утеха се събират и си разказват и преразказват къде и как са видели душите на Ябанджиката. Все започват с дъбовите сандъци, които донесла със себе си, някои са чували, че били пет, други - седем, трети - девет и завършват как всеки Великден - цели шейсет и седем добри, лоши и много лоши години Ябанджиката слизала отгоре от баира, на който била къщата й и пременена в най-хубавите си дрехи, заставала отстрани на хорото, гледала в него и си мислела по свои си работи. Припомнят си години, за които чували, че трябвало и да се пее и да се плаче на хорото; години, в които се случвало да откраднат мома и род да се изправи срещу друг род; такива, в които около хорото властта обикаляла въоръжена и други в които властта сама се хващала на хорото, за да покаже колко са си близки с хората. Те, хората, и тогава и сега са си същите нашенци, затова бавно и пестеливо си припомнят не друго, а как Ябанджиката винаги заставала до дъбовото върво, което разпервало клони в края на селския мегдан. Изтягали се котките на възглавниците, заслушани в пърпоренето на огъня или се спотайвали върху черджето на пейката пред къщи, където седнали под сянката на асмата стопанинът и неговият гост отново и отново разнищвали последния ден на Ябанджийската къща, стояла пуста колко, питали се и надигали филджана с ракия, за сватбата на Тасевия син, вече нямаше никой в нея, на Марика също й бяха изнесли година, а втората гръмотевица падна върху къщата по един Петровден и Тасевия син беше изпратил сина си войник - двайсет години са това! А колко време стоя след като отгоре й падна ударената от мълния черница, трябва да има едно петнайсет години. Така непрекъснато се нищи тая история, в която ония, дето я разказват и ония, дето я слушат за пореден път застават на средата между тоя свят, който вече усещат, че напускат и онзи - другия свят - от който казват връщане нямало и с това те не са съгласни, иначе откъде им се явяват насън техните мъртви, с които си говорят и с които се съветват. И как така нямало да има връщане, когато тук им остават толкова още неуредени задачи, които да свършат и толкова близки хора, за които да се погрижат. То те си знаят, че намерят ли пролука, и те ще наобиколят близките си и имотите си - поне да видят как са що са - та Ябанджиката ли да го не направи. Всеки знае как навиеше ли си нещо Ябанджиката на пръста, железни въжета ще преяде, но ще стане на нейното. И каквато беше жена - стопанка, тя ли няма да си наобикаля къщата, дето е видяла как я вдигат от първия до последния камък. Вадят от старите сандъци и чекмеджета снимки, на които случаен фотограф ги е щракнал на портрет и гледат в тях през дебелите очила. На черно-белите фотографии се мъдрят къде по-ясни, къде не толкова фигури и по тях започват да разплитат историята на Ябанджийската къща, пък и тяхната собствена: ето я тука Ябанджиката, со големата капела и чадърчето, гледай я каква е докарана, ето ме тука мен - фарфалек още, ама си я спомням много добре или видиш ли я Ябанджиката къде седи до моя тетин на чергата. Това е на службата на селото - Спасовден. Тетин и тетка им работеха, много съм слушала от тях за Ябанджиите. Покривката за легло от стаята на горния кат знаеш ли я, от майката на Ябанджиката е захваната. Тя, майка й, не беше тукашна, ами от Солун - солунчанка и е разказвала на майка ми за сараите на баща си там - в Солун.
Толкова много и толкова често разказват и слушат тая история, че накрая вече са започнали да усещат себе си като част от историята на четирите души на Ябанджиката, а тях имат за свои, затова всеки може да се закълне и в най-милото си, че знае точно кое как се е случило в оня трети ден от горещляците, когато Ябанджийската къща горяла за втори път.
До ден днешен се говори в селото, че тая къща пустеела цели двайсет години след смъртта на последния човек от рода на Ябанджията - Марика. Сигурно щяла изкара още триста години отгоре - така била строена, ако първо не било удареното в една страшна лятна буря дърво; тогава реката придошла, отнесла градините долу в ниското, прехвърлила моста и дори наводнила десетина къщи. Най-пострадала обаче Ябанджийската къща, заради гръмотевицата ударила старата черница над къщата. Никой не си спомнял кога и защо това дърво е засадено там - имало го и толкова, не било само дърво, от него започвала боровата гора по баира, ни било най-високото в близост до къщата не било. Късмет, говорят нашенци и вдигат рамене. От падналата гръмотевица черницата, която се извисявала над къщата, рухнала върху покрива и се подпалила, премазала едното кьоше на къщата, а почти цялата стена на втория кат откъм баира се напукала и пламъците заоблизвали вътрешната част на къщата. Чак след няколко часа пороят успял да угаси огъня. Когато в лошо време минавали по пътя покрай Ябанджийската къща нашите хора виждали как пороищата се стичат вътре в стаите й и дори как е натрупало сняг. Останалата без стопани, сиротна в гънката на баира, къща се рушала от пороища и снегове петнайсет години и повече, но се държала, преди отгоре й да падне втора мълния и след пожара от нея да останат само едните каменни зидове. И двата пъти, в които горяла Ябанджийската къща нашите хора от суеверие ли, от страх ли гледали от прозорците си как пламъците я оглогзват отвътре и се разтичвали чак когато си давали сметка, че огънят може да се прехвърли към гората. Неколцина едва от отишлите да пазят гората обикаляли около двора на Ябанджиите, но не посмели да влязат вътре. Късмет, говорели си, да беше сламена колиба колко ли още можеше да кара! Първата гръмотевица ударила черницата, нашенци и я усетили и не, а втората вече като да ги ударила право в сърцата и като да не горяла опустялата къща на Ябанджиите, ами техните собствени, струвало им се, че тоя втори гръм, паднал върху вече разрушения от черницата покрив на къщата е разсякъл и самото сърце на селото им. В тоя последен ден на дома на Ябанджиката още от сутринта селяните уж усетили, че има нещо голямо да става. Даже мнозина говорят, че са предусещали събитието и още като отворили очи заранта били погледнали натам - накъм баира под който стояла пустата Ябанджийска къща. В селото да имало - да нямало двама-трима, които да си спомнят времето, когато там не се издигала тая къща, ами стояла съборетината на Идиприди. Не си криви никой душата да приказва, че се е сетил какво има да става. Всички, които са тръгнали по всекидневната си работа и са минали по пътя, който води покрай нея и големия й двор, после върви по баира, заобикаля селото и се спуска вече към нивите и градините, сгушени в долчинката между реката и планината, разказват, че са ги видели - четирите души на Ябанджиката и не само това, ами и че са ги разпознали от първия път. Имало и някаква сура котка, която се мотаела из двора и поглеждала надменно и самоуверено към минувачите. Не се е чуло някой да се е изненадал или уплашил от присъствието им.
Чакали нещо или някого четирите души на Ябанджиката, но не изглеждали да са чак пък толкова нажалени или уплашени. Ябанджиката кой когато да я мерне из градините или двора й или да я пресрещне на път, си изглеждала все по един и същ начин - като човек, който знае точно каква работа има да свърши и здраво си я е подгонил. Не се е и чуло някой да е посмял да влезе в тоя двор през годините, в които стоял пуст. Времената сега са други, но тогава безлюдната къща стоеше оставена на себе си, бавно се разпадаше и потъваше и тя в земята при своите стопани без да я разграбят. Лятото тревата избуяваше висока до половин човешки бой, после полягаше, до Илинден изгаряше, а в сушави години и съвсем щукваше. Ливадата пред къщата оставаше да жълтее. Джанките, сливите, крушите и черешите в двора й, големият орех до бунара, елешките, които го обикаляха от външната и вътрешната страна, всяка година даваха плод, който изгниваше или на дървото, или опадал на земята. Птиците обичаха пустия двор и често се гощаваха в него. Оная сутрин още от рано се чувствало, че ще е голяма жега и всеки бързал под зелените сенки на акациите по-рано да стигне до градината си, да приключи с работата и да се прибере преди жегата.
Най-младата от четирите души на Ябанджиката стояла насред пътеката, която водела през ливадата от външната порта до къщата. Почти всички нея само я били виждали на старите фотографии, увити в пожълтели вестници и прибрани в сандъците на жените от къщата. Но нямало човек, който да не е слушал какво ли не за нея - щерката на Башка Лудио, госпожа Ефросиния Идипридева, която дошла сама със слугинята си Марика от града на тепетата в това село накрай света, за да живее в родната къща на баща си и където я намерила божията благословия или поне така разправяла на малцината си близки хора в селото. Разправяла още, че много пъти се чудела, що път трябвало да бие тя, най-проклетата, а според някои, и най-грозната стара мома в града на тепетата, докато я намери - тая божия благословия. Че била проклета, щерката на Башка Лудио и сама казвала, да я разбират правилно още отначало. А колко е грозна си говорели полугласно всичките й роднини, съседи и съграждани, известни с пиперливите си езици, високомерието си и осведомеността си по-всякакви въпроси. Понеже за всички люде от всички времена и без значение къде и как живеят, разнищването на чуждите съдби е толкова старо занимание, колкото и месенето на хляб, затова и онези, които познавали щерката на Башка Лудио или дори само него, я обсъждали с наслада от която перата на поръбените им с тънка дантела скъпи и прескъпи бечки шамии потрепервали особено сладостно, а падащите мъниста на янтарените броеници издавали необичайно ясен и чист звук. Тъкмо нейното проточило се безкрайно моминство им било на уста, докато разбърквали шекерлията кафе, донесено на някой от любимите на майка й, резбовани подноси или пък прелиствали отдавна прочетения вестник, докато отпивали от ракията на баща й, насипана във филджани от стъкло, тънко като люспа. Бавно и с упоение повтаряли и преповтаряли как всъщност госпожа Ефросиния си е чиста госпожица, но няма смелчага между познатите й, който да го спомене или да я нарече така, особено като се знае колко болезнено приемат Идипридеви, а и тя самата, старомоминството й и как свирепо отговарят на подмятанията, че ще си остане такава до край. Вярно при богатството на баща й и при роднинските връзки на майка й, голяма работа, че момата ни не е никаква хубавица, не е и нужно, та не трябва да е пречка да мине под венчило с някой напорист момчак, жаден на меко да спи и сладко да яде - такива с лопата да ги ринеш. Я са се провикнали от кьошка, я са дотърчали стотина - вървяла тихо и кротко приказката, а приказващите тънко се кикотели - ама да беше само липсата на хубост у щерката, Башка Лудио отдавна да я е харизал на някой, дето му дължи, я услуга, я пари. После три недели ще яде, ще пие и ще се весели от сърце, че се е оттървал. Всички знаят, че Башка Лудио примира от желание дъщеря му да излезе от къщи и да се задоми по-далечко, ако може през море, защото единственият човек, от когото сарафинът трепери от ужас бил плът от плътта му и кръв от неговата кръв. И по чужбина я пращал от два пъти, и в Солун при роднините на майка й, белким се намери някой, та се излъже с нея, ама то си е такова змейничаво и всеки се пази! Пък и отдавна не е в първа младост, трябва да има трийсет и няколко лазарника. Присветвал пламъкът на газените лампи, шумът на града прониквал през вратите на Идипридевата къща, а гостите в нея закрили уста с вестници, ветрила, че и само с ръка нищели дали като си е дал сметка Башка Лудио, че малката му щерка може да остане незадомена, не е започнал да крои планове как да я пробута на тоя или оня. Сигурно - ставал по-ситен кикотът - после се е сетил, че когото и да принуди да се ожени за тая чума чумросана, ще извърши такъв грях, че Господ жестоко ще го накаже. Господ може и да му прости, че е кръвопиец и кожодер, че е скубал и безогледно трупал имоти, за да осигури семейството си, както подобава на добър съпруг и баща, ама не и да натресе щерката на някой безпомощен, приклещен в кьошето от съдбата несретник. Такива били приказките около щерката на Башка Лудио и старите Идипридеви, когато дошли при щерката си да живеят, сами разправяли за тях. На стария му било до смях, но старата и след толкова години и трима внуци от Ефросиния още кълняла, та светкавици светвали.
Повече от осемдесет години след като застанала за пръв път с цялото си достолепие на родена в богатство и разкош гражданка пред прословутата къща, в която се е родил баща й и занемяла от безсрамното разминаване между разказваните от него приказки за произхода на имането си и прогнилата истина, първата душа на Ябанджиката - щерката на Башка Лудио стояла за последен път пред къщата си. Последният ден на Ябанджийската къща освен горещ се оказал и в началото ясен. Сурата котка току се вмъквала и измъквала от празните стаи с изпочупени прозорци през които се виждало как от падналата отгоре му черница, покривът е пропаднал и през пролуките синее небето. Нищо в тая достолепна и огромна за времето си къща не напомняло за съборетината пред която се изправила Ефросиния. Говорело се по някое време, че после когато старите Идипридеви дошли да живеят при Ябанджиите, често се чувало Ябанджиката да спори със стария Идиприди, който макар и на преклонна възраст, никак не обичал да му се прекършва думата, защо е трябвало да лъже къде и в какво се е родил. В топлите летни вечери, когато вечеряли на двора, окъснелите по градините селяни чували подхвърлени в препирнята думи, че тогава в оня първи ден тя - тогава още госпожа Ефросиния Идипридева - си дала сметка, и за кой ли път, как уважението към някого се крепи връз доста паянтови основи, дето аха-аха да се сринат в куп, измислени спомени, прогнили греди и слама. И добре, че ония, които можели да извлекат полза от истината за старото богатство на Идиприди живеят на два дни път с кон и няколко часа с железницата на изток. То преди шейсет години - фучала Ябанджиката и разчиствала като фурия масата - когато си яхнал едно хилаво конче и сал с едно торбе през рамо и си напуснал селото, разстоянието между истината и това, което на теб ти се е искало да е истина може и да е било като от единия до другия край на света, но вече не е така. От истината по-хубаво няма! Няма! - сопвал се Башка Лудио - лесно е, когато ти е широко около врата.

добавена на 26.11.2008, 03:53

следваща глава »