НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 2

Дочулите тия кавги между баща и щерка само вдигали рамене, че всеки си е с дерта си и забързвали към къщите си, като си обещавали видят ли Марика да я поразпитат, защото много се говорело за оня първи ден на щерката на Башка Лудио в селото и как госпожа Ефросиния Идипридева влязла с ритник по вратата на онова, което мислела да е бъдещия й дом, преди да види каква плевня е. От ритника вратата на къщата проскърцала шумно и зейнала, виснала на една панта, а другата панта, проядена от ръждата, се строшила. Посипал се прах от горния праг, гъсти паяжини политнали пред втрещения поглед на новата стопанка на къщата. Сура котка лениво, с пренебрежение, се изнизала от къщата и на минаване покрай щерката на Башка Лудио гальовно се отъркала в полите на копринената й рокля. Прекрачила гражданката прага на бащината си къща и заоглеждала дереджето, а по широкополата й капела, та чак и по навитата й в сложен кок коса, по лицето й, по раменете й се увивали гъсти паяжини, потънала в мръсотия до колене, сякаш не стигала тая дето събрала по време на пътуването от града до селото. Госпожа Ефросиния се върнала назад в двора и седнала на сандъците, стоварени на ливадата пред къщата. В големи, дъбови ракли с железен обков била събрана покъщината, която тя взела за новия си живот. Съдържанието на сандъците - едни казват пет, други седем, трети говорят за девет, дълго се обсъждало из селото, така както в града под тепетата обсъждали старомоминството на щерката на Башка Лудио. Когато старите баби в селото разрбали, че е мома, рекли, че не е излязъл късмет и седнали пред къщите си потънали в мисли, дали е възможно тоя късмет да излезе пък тук - на село, защото венци от Бога падат и човек трябва да му се примоли, защото без молба не става. В онзи първи ден обаче, турила ръце на кръста си, гражданката на висок глас призовала на помощ не Бога, а Божията майчица. Като в същото време няма как да не се е чудела на акъла си как така тя, дето говорела френски, цели два месеца живяла в Париж и още шест във Виена, свирела на пиано, знаела за всяко нещо кое и как, и то най-добре знаела, стигнала до това село, сам Господ сигурно го не помнел къде е и защо е рачил да го има. Трябва още да има стара фотография от онова време на госпожа Ефросиния Идипридева в някоя къща на селото. Имало повече, но се изпозагубили. Селяните се снимали с нея, когато я срещнели на пазар в града. Ни висока, ни ниска, с присвити в тънка черта устни, облечена по тогавашната мода и сигурно по последен парижки журнал - казват в дантела и коприна - с широкопола шапка, с черни ръкавици и слънчобран, за който Марика не пропускала да спомене, че й е донесен за подарък от Прага от най-стария й брат, затова че винаги по най-благоприличен и рязък начин затваря устата на многоуважаваната му съпруга и нейна снаха. Тъкмо Марика разказвала често-често за деня, в който щерката на Башка Лудио, като госпожа Ефросиния Идипридева, дъщеря на прочутия в града под тепетата със своята свирепост и лукавщина сарафин, Стойне Идипридев и на чистата солунчанка Елефтерия Идипридева, по баща Ставропулос - започнала новия си живот в бащиното си село. Разказвала Марика през смях как господарката й била уплашена, та чак коленете й треперели. За същия ден Ябанджиката едва-едва усмихната твърдяла, че тогава докато стояла в потъналия в зеленина двор на старата сламена къща, наоколо й чирикали врабци, прехвърчали лястовици и бръмчали пчели, си знаела, че има нещо да се случва важно и потръпвала от лекия, но хладен ветрец от планината, който ронел черешов цвят. С цялото си сърце тя, щерката на Башка Лудио - госпожа Ефросиния - православна, но по необходимост възпитана от католически монахини в колеж за девици, веща в светските обноски и достойна за уважение във всяко отношение особа, усещала как в нея клокочи предчувствието за немислими промени и усещала как се втурва в живот, в който уменията й в свиренето на пиано, наизустените сонети и прочетените в оригинал романи на Виктор Юго, хич нямало да са й от полза. Признавала си, че я хванал такъв страх, та за малко да й затракат зъбите и да стане за резил, затова пък скритите й под метрите коприна и дантела колене наистина омекнали, както никога до тогава. До смърт се притеснила, че може да й проличи какъв страх я люлее и така се засрамила, че успяла да дойде на себе си. Госпожа Ефросиния била съгласна парче по парче да я режат, но да не се върне с подвита опашка при баща си, който не пропускал да й натякне, че е стара мома и че бадява му яде хляба и при майка си, която само с поглед й внушавала, че по-добре било да я няма, да се скрие някъде в дън земя, защото съдбата на старата мома е по-лоша от тая на развалените жени или на парясаниците, с които цял свят се подиграва! Макар че майка й като разбрала къде се готви да отиде дъщеря й, викала и клела седмици наред с неописуема стръв: и бащата, от когото родила такава проклета и неразбрана дъщеря, и самата дъщеря, която се оказала неспособна да хване и най-големия сополкьо, да го върже и да го накара да се венчае за нея. Затова как щерката на Башка Лудио дошла да живее в селото нашите хора научили от майка й, чистата солунчанка, когато Ябанджиката прибрала родителите си да живеят на стари години при нея. На не един или двама, майката на Ябанджиката с едно такова име - Елефтерия Идипридева, по баща Ставрополус - което засядало в гърлото на нашите хора, като непозната и сигурно затова не особено харесвана манджа, та набързо и без да се помайват я прекръстили на старата Идиприди, разказвала патилката си. Старата Идиприди се радвала на особена почит и заприказвала ли, направо я зяпвали в устата и не смеели да гъкнат. Нямало жена или мома в селото, която да не се допита до нея за едно или друго. Знаела наизуст всякакви рецепти за сладка и манджи, които казвала на драго сърце. Самата тя не попипвала лъжица или черпак за друго освен, за да пробва станало ли е сладкото или не е станало. Същото било с всякакви дребни, но полезни тайни, без които поддържането на къщата е невъзможно. И между приказките за везби, дантели, манджи, годежи, разтуряне на венчила, отреждане на покойници, говорела и как непрекъснато повтаряла, докато живеели в старата си къща, на своята вироглава щерка: хайде ма, вземи когото и да е! Хората - виела съм като куче насреща й, сестро, и като луда съм обикаляла из стаите на двукатната си къща, а каква къща имахме там! Стаите - наредени с купени от Стамбул килими и донесени от Беч маси и столове, с резбовани тавани и да не може твое дете да се ожени! Право ли е, сестро, не е право! Хората - вия насреща й, а тя си прави оглушки - дърво си вземат в къщи за мъж или зет, пък направят от него човек, тя ни дърво взима, ни камък! За старини мислиш ли! Кой ще те гледа, кой ще ти чаша вода даде на стари години - а ти кусури връзваш! Един искал на баща ти имането, че тебе ли да иска - сега душата ли да си кривя, сестро, щерка ми е, ама да не съм глуха и сляпа, знам си стоката - ламята-людоедка! Последно си се усмихнала, викам й, кога беше пеленаче и то кисела ти беше усмивката; друг щял всичко да попилее за година-две, ами да попилее, ако може, ама не вярвам да може; трети бил кютук, ти си китка; четвърти - прост, пети имал щурави в родата си, щото ти, нашата, си най-добра и най-прилична! Мое чудо ничие, сестро! А пък тая, мойта устата щерка, вместо да си вземе дума от това, що й приказвам и да рече да ме послуша, като се обърне насреща ми и като ревне: айде, иди! Иди намери един пощурак! Един цървул намери на мегдана или тате да го доведе от чаршията, да ме ожените за него! Сега ме гледате сама, после и един гламав да си имате, от дясната страна на тате да го турим на масата, да ни весели и да си го водим за верижка из града за сеир и за кеф на хората. Другите, нали са женени, прокопсали са! Сърце как не ми е пръснало, не знам, сестро! Боже, Боже, викам и обикалям из стаите - ама каква къща имахме! Каква къща! Стените стояха зографисани, шарени, с изгледи пак от Стамбул и Беч или от Солун, аз нали съм по баща Ставрополус - и хем обикалям из стаите, хем вия на умряло, бия се по главата и питам защо ме наказва Бог и го моля да ме оттърве от това добиче! Добиче си, щерко, добиче! - викам й - човек, ти набутва късмета, ти го подритваш! Молила съм се да си ме прибере Господ, застана пред иконистаса - а, какъв иконостас имахме, сестро, какво нещо, с три икони донесени от Божи гроб, леле, с кеф да искаш да се помолиш на Бога - и застана пред него, запаля кандилото, па се моля, моля, не беше това живот, не! Що съм се намъчила с тия мои непрокопсаници! А като ме видят, че съм се ядосала, щерката и оня, моя, като се запревиват от смях. Смеят се, та се късат! Що ми е минало през главата! Що ми е минало един Бог знае и аз! Ами като се скарат за търговските книги! Дъртият не дава да му се пипат книгите, а тая наказания - щерката - щом го издебне и започва да тършува и рови из тях. Аз, толкова години съм му жена и ако знам какво пише в тия книги да пукна ей-сегинка! Хем знае, че й е забранено, хем тършува, пък после му ходи по петите и татко, тия пари защо са тука, ония пари, защо са там! Ми като си си вряло носа, където не трябва, мълчи се, бре! Какво дърпаш дявола за опашката! Че като се закарат с дъртия, не може мира да си намери човек в къщата. Братята й хабер си нямат, нашата търговец тръгнала да става. Пък поучава баща си, пък го кори, пък съвети му дава и окото й не мига, не трепва. Дъртият сумти, вика, ядосва се, забранява, а вечерта дойде и се почва: да ми беше родила синове като хората, да ги влече тях да печелят пари, а ти си ми родила тая проклетия! Бре, Стойне, бре, как така ми говориш, немой! Как ми приказваш, баща ми от улицата те прибра! Беше гол като пушка, имай срам! Какъв срам - като се оклещи насреща ми, та ми иде да се скрия в дън гора - какъв срам! Нарочно си я родила такава, като ме затормози и ми кръв капе от сърцето за харчовете що съм направил от как се е родила! А кое си е истина, истина си е! Ефросиния единствена му е еснаф и може да му стъпи на шията, да му превие волята. Друг не знам да е имало. Винаги знаеше откъде му идват парите и накъде отиват, що става в дюкяна на баща й, в чифлика му, в главата му. И никакъв страх му нямаше, а дъртият - няма що да те лъжа, сестро - е от стара коза яре. През девет реки ще те преведе и вода няма да ти даде да пиеш. Затова ми е обеляла главата, сестро, от тия двамата. Ами като след една кавга рече, къде иска да иде и да се погребе жива - да ме прощаваш - ама тя нашата е много учена, ако и да е проклета - неделя и повече лежах болна. И какво мислиш направи дъртия? Вместо да я спре и да я поучи, да я укори и усмири, на него като като да му олекна, па й се поведе по акъла, обеща да й осигури всичко, каквото й потрябва, да й прати двама ратаи за начало и слугинята й Марика да й даде. За пръв път взе нейна страна! В нашата къща е така, сестро, ние с дъртия бяхме един срещу друг и всеки е срещу щерката, а сега ония двамата бяха срещу мене. Остави ги тия стари работи, сега ме слушай, ще идеш при Кольовата жена и ще й кажеш да си пази девойчето, че оня не е за нея. Пияница и голтак. Ще й намерим на нейното девойче друго момче - домакин да е, да е кротък и от сой, знам аз кого! Ще привикаме майка му, те мъжете повечето за адета са важни, иначе тия работи ги ние жените решаваме, та ще привикаме майка му и ще си поговорим ние с нея. Ехе, какво знаеш ти! Ами то аз както дойдох да живея тука ти знаеш ли как родата на зет ми гледаше щерката, като върколак! На първата Бела неделя като отишла у свекъра и свекърва си, не й дали като човек ни да им целуне ръка, ни да седне с тях на масата! Хич не я харесвали, че била по-стара от зет ми с пет години, че не им била от соя, че го взимала, щото е вече прецъфтяла и нямало кого друг да вземе и какво ли още не чух! Че на венчавката, сестро, сватът, лека му пръст, като задърпал зетя да я бил оставил наша Ефросиния, да я остави там в църквата! Боже, боже, какво ли не чух! Ама тоя мой зет има златна душа и много си я тачи нашата. Що ми се свивало сърце като съм ги слушала тия работи около сватбата и после как не я искат. И може да ми е всякаква, ама аз детето си няма да оставя така! Че като се взех в ръце: ти, свате, така, ти сватя, иначе. Само мед, само масло! На ръце я носеха после моята! Като царица я гледаха в очите само. Най-хубавото за Ефросиния се отделяше, най-сладкото на Ефросиния се даваше. Такива ми ти работи! Ти си трай, аз и твоята щерка ще наредя като царица!

добавена на 26.11.2008, 03:54

«предишна глава

следваща глава »