НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 3

Такива ги разправяла преспокойно и с такова достолепие майката на Ябанджиката, че на никой в наше село и през ум не му минало да се присмива или да злорадства за сметка на Идипридеви. Слушали я захласнати и се мъчели да запомнят всяка нейна дума за къщата й, останала в оня далечен град или за онази - солунската - в която се родила. Трудно хващали нашенци вяра, докато била жива Ябанджиката, на думите на Марика, че в деня, в който прекрачила прага на бащината си къща, щерката на Башка Лудио била уплашена до смърт. Помнели добре с каква строгост давала нареждания на майсторите, които намерила в селото, защото начаса решила, че ще вдига нова къща и как на Разпети петък в църквата, госпожа Ефросиня поправила на висок глас на два пъти попа, който заради нея си спечелил съчувствието на селяните, а нямало да го огрее без накикимореното присъствие на гражданката. Дядо поп прекалено тачел джанковицата и скубел безмилостно при погребение и венчавка. Даже в същия тоя ден, в който християните, скърбели със сърце и душа за Божия син, който бил разпнат, за да се спаси человеческия род, дядо поп понамириснувал на плодова, очите му били зачервени, говорът му завален, а и се случило, кое е право, право е, както сам той признавал чистосърдечно по-късно, случило се да обърне от два-три пъти на грешна страница и да чете работи, неподходящи за тая служба. Но когато посред службата високият женски глас го скастрил рязко и на всеослушание, всичките му довчерашни врагове му простили и прозрели, кой е новият противник. Дълго време нямало поп в селото, на когото Ябанджиката да засвидетелства почит, а при всяка смяна на попа пращала двуколката си да посрещне новия поп и попадията му на гарата в близкото градче. Чак когато станало опасно да се държи за вярата, в село се появил поп към педесетте, образован и културен човек. От пръв поглед се видело, че не е като предишните пияници и хрантутници. Ефросиния Ябанджийска скоро след пристигането му изпратила двуколката си, която още не била прибрана от новата власт за нуждите на кооперацията, поканила го в къщата си на вечеря и на следващия Божич селяните видели как тя, за която знаели, че спазва всички пости и религиозни изисквания, отишла да се изповяда за пръв път откакто живеела в селото при новия поп - поп Матея. Взела причастие, на излизане от черквата го нарекла “отче” и му целунала ръка, а била с около двайсет години по-стара от него и до тогава поповете в селото само ги ругаела. Тая й постъпка веднага спечелила уважение за новодошлия, а и малко по-късно селяните сами имали не една възможност да се уверят, че Ябанджиката за хора не греши и си помислили, че има защо още повече да се страхуват и да я почитат.
Мине се, що се мине време и някой пак отвори дума за оня горещляк в който след пладне всеки, който минавал по пътя пред Ябанджийската къща мервал душите й. На нашите хора не им минава през ум да се позачудят как може човек да има не една, ами повече души. Нали си знаят какъв огън и каква мъка горят душата човешка и как за да не се скъса животът на човек, къса се душата му и продължава да тегли теглилката. Не минало на никого и през ума обаче, че след тоя ден къщата вече няма да я има, защото макар и изоставена останала читава след страшни бури и фъртуни. Вярно в последните години се видяло, че вече покривът пропада, но че втора гръмотевица ще я удари и не помисляли, а има наше село няколко места, където гръм е бил по няколко пъти. Имали къщата за вечна, както приживе имали за вечни Ябанджиите, а когато си отишал Ябанджията - Ябанджиката. Все пак, говорили си нашенци, тая къща я е строил сам Ябанджията, неговия род били дюлгери и отначало ходели на гурбет по Беломорието, а после сами започнали да идват хора оттам, за да ги взимат за майстори. Забравяли нашенци, че нищо не е вечно. Ето даже и селото ни се топи, топи и вече е останала една нищо и никаква вадичка, в която едва цадурка живот. Но отворят ли дума за последния ден на Ябанджийската къща, нашенци още обичат да разказват как щерката на Башка Лудио се появила навръх Великден на селския събор. Бабите и дедовците, майките и бащите на хората, които сега си припомнят как са видели четирите души на Ябанджиката в последния ден на къщата й, тогава се посмели, както рядко им се случвало, на застаналата до дъбовото дърво накипрена и накикиморена госпожа Ефросиния. Стиснала здраво устни и с вид на мъченица, свирепо не откъсвала очи от хорото. Покрай нея минавали на групи моми и момета, ергени, хлапетии, жени, мъже, старци, в ония отминали отдавна дни селото било голямо, та доста време се низали, оглеждали я от глава до пети и веднага щом се отдалечавали, избухвали в кръшен кикот. Облеклото на гражданката, префърцунената за тях капела, ръкавиците, изправената, вдървена стойка, присвитите й устни и високомерния поглед - всичко ги карало да й се смеят от сърце, кога по-прикрито, кога направо в лицето й. Случило се хубаво и топло време, та тя се криела под слънчобрана. Нарочно се питали на висок глас, коя е тая ябанджийка и що ще в имота на Идиприди. От тая пасмина никой не бил останал, само средния син, ама и той се запилял някъде, кой го знае къде му мъкнат кучетата костите, не бяха свет тия хора - търтеи и ленивци. Ице Голото разправял, че преди десетина години баща му продал четири свои нивички на средния син на Идиприди, ама малко ли работи разправял Ице Голото! По онова време съборът траел три дни, три дни се виело хорото и свирела гайдата, а когато гайдата спирала, хорото продължавало на песен, и три дни седяла госпожа Ефросиния отстрани, всеки път в нова рокля и със слънчобран, с ръкавици и капела и оглеждала хората човек по човека и това е последният спомен за най-младата от четирите души на Ябанджиката, който нашите хора носят у себе си. Никой, дори самата Ябанджика, не е може да каже, кога до тая първа душа се е наредила втората - Ефросиния Ябанджийска. Никой не може да каже със сигурност кога се обръща човешкото сърце и кога животът потича по корито, от което връщане назад няма и за което не може да знае дали сам е избрал или му е било писано да избере. Трябва да е било някъде около венчавката й или около раждането на първия й син, но не са сигурни.
Втората душа на Ябанджиката мернали няколко пъти някъде по горния кат на къщата, най-вече я видели хората, които излези на чардаците си в ранния следобед на горещляка. Над планината вече се събирали тъмни, грамадни облаци, но кой да се сети, че над Ябанджийската къща има гръм да пада. В задухата нямало какво да правят и се събрали на лакардия при този - при онзи и зачакали докато видят ще вали ли - няма ли. Къщата била построена от другата страна на реката, горе на баира, та се виждала от цялото село. Видели как втората душа на Ябанджиката поглежда през балкона към местата, където някога стояли черешовите и кайсиевите й градини и към скритата в ниското на планината и оградена от реката долчинка, където засадили с Ябанджията лозе. Да ги срещнел двете й души човек заедно, никога нямало да каже, че един и същи човек ги е носил. Едната облечена както са се носили гражданките преди войната: с дълга рокля, с капела и ръкавици, под мишница стиснала слънчобран и с толкова присвити устни, сякаш изпитва погнуса и от въздуха, който диша. Другата носела коса, която сама навивала в гладък кок на тила и дрехи с проста и свободна кройка. Тия дрехи избирала вечер, подреждала ги на стола до леглото в стаята, където спели с мъжа й и сутрин само ги обличала без никакви други гиздосии. Очите на втората душа на Ябанджиката гледали открито, а погледът й не трепвал. Говорът на първата издавал, че не е тукашна, а се случвало втората да отвори уста да си поговори със селяните и да заговори с такава реч, че нашите хора се питали дали като сукалчета не са ли им от една и съща овца носили мляко да сукат. За много кратко време щерката на сарафина и на солунчанката изгубила мекия си, източен говор и вече можела да се кара и да кълне със същите думи и глас като другите жени в селото. И често го правела. Била гръмогласна и виковете й се разнасяли от сутрин до вечер из имотите й, из селото и общината. Нямало кмет, с когото да могат заедно да мелят брашно. Нямало учител или учителка в селското училище, които тя да не инспектира, да не препита и да не намери пропуски в образованието им. Открито парадирала със своето, получено благодарение на бащините й пари и нашите хора още си спомнят как си печелела омразата на уж по-важните хора в селото с такава бързина, та всички си мислели, че го прави нарочно. Виждали я да размахва бастуна си срещу Марика, която все се мъчела да я успокоява и да вика, че не й трябвало да я обичат, ами работа да се върши, а тия мързеливци и неграмотници за нищо не стават, па и не се трудят да станат!
Има едно гостуване в бащината й къща, което Ефросиния Ябанджийска направила няколко години след като се венчала за Ябанджията. Водела с нея освен мъжа си и двете си невръстни синчета и трима-четирима от дедовците и бабите на нашите хора, за помощ, пък и те нещо работа да си свършат и да идат на пазар в оня далечен и голям град, пълен с чудесии всякакви. После тия хора, които били тогава с нея, много пъти надълго и нашироко разказвали какво са видели и чули в бащината й къща и разказното от тях по-късно било само допълнено от майката на Ябанджиката, чистата солунчанка. Нищо, че тогава тя била още голяма чорбаджийка и не били на една нога с нея, та се държала по-другояче от онова, което било когато дошла да живее в селото. Даже много не помнят и да се си сменили някоя приказка с нея там в града, че много приличала на онази - първата душа на Ябанджиката - облечена била с дълга черна рокля, косите и навити на някакъв сложен кок, от който изглеждала невчесана, а устните й стояли все свити, сякаш я е гнус и от въздуха, който диша. Нашите хора веднага видели, че градът хич не харесал на Ефросиния, говорела, че в бащината й къща и в града всичко си върви по старому, въпреки наглед големите промени, и че хората се занимават с щуротии, а не си гледат работата. Не харесвала претъпканите градски улици и се чудела как е могла да живее с тая човешка гмеж, сред блъсканицата, виковете и тропота. Като разбрали, че се е прибрала от село, къщата се изпълнила с роднини, близки и далечни, досадни, омразни и скучаещи. Двете селянки, които пътували с нея, после от Марика чули как зад гърба й братовчедките и снахите й я одумвали, че се разхубавила, чертите на лицето й били омекнали. Може би от майчинството, а може би от новия начин - разпервала ръце префърцунено Марика като госпожите - по който носи косата си и това я прави да не изглежда така свирепа, както я помним; но, решили те, била и отчайващо изпростяла. Не е в течение на последните клюки - свивала един по един пръсти Марика, като да изброява - и не знае нищо за новата мода. Според новата мода, уточнявала Марика, за една женска дреха отива един топ плат. Госпожите не вярвали, че почти всеки месец Ефросиния Ябанджийска слиза до столицата да пазарува за къщата и за имотите си. Явно било, че от непрестанното тичане по работа на село, Ефросиния отдавна била забравила прическите със сложни кокове и букли. Марика вече имала съвсем друг живот и задължения от това по цял ден да реши и вчесва господарката си за вечеринки. Нашите хора се посмели здраво на разказа на Марика, как докато те са били из чаршията, една от старите й тетки, дошли да видят племенницата си и да пият кафе с майка й, извадила от копринената си чантичка с пискюл парижки журнал и заразправяла каква рокля си ушила дъщеря й за следващото соаре при някакъв господин, многообещаващ човек в политиката и настоящ депутат, а Ефросиния я загледала с такъв потрес, сякаш тетка й е двуноса и четириока. За сметка на това пък селянката - както й викат зад гърба й, говорела Марика - се оказала толкова навътре в политиката - българската и чуждата, че женската част на сбирщината от близки и познати веднага започнала шепнешком да подиграват баща й и мъжа й, че не са съумели да й сложат юзди! Мъжете пък, напротив, оказали се изненадани от осведомеността й, дори баща й бил чут след като се разотишли всички да казва, че му било хубаво да се посдърпа с нея за политика и че е доволен, защото никога не е била гъска като останалите госпожици. Веднага се видяло, че Ефросиния няма да пропусне бързо да опресни паметта на дамите за злия си нрав и острия си език. Отделили се в ъгълчетата на потъналата в сянка градина госпожите си говорели, че обществото в града е изненадано как мъжът й си мълчи през цялото време като пукал и как на масата тя деликатно, но отчетливо му показва кога кой прибор да използва, а Ябанджията без никакво смущение или напрежение спокойно и внимателно следи наставленията й. Решили веещите си с ветрила госпожи, че най-после щерката е приела съвета на госпожа майка си и си взела някакъв гламавец, без много-много да подбира поради напредналата си възраст. Единственият повод, който напарфюмираните и задушаващи се в цели метри плат в непоносимата жега, госпожи, намерили за да се доближат до селяните била историята за венчавката на Ефросиния. Старите Идипридеви мълчали като риби. Една от госпожите даже кротко приседнала до Марика - без да знае коя е - и заразправяла, как никак не успели да изкопчат нещо за тази работа. Как ли не им теглили думите с ченгел. Намерила се една от слугините на госпожа Елефтерия Идипридева да спомена накратко на своя другарка - модистка, чийто клиентки били повечето от приятелките на солунчанката, как при новината за женитбата на щерка си, Елефтерия легнала болна и умирала цяла седмица, след което станала и заявила, че не е раждала дъщеря, която да стане етърва на слугинята си Марика и щом е така, значи няма и дъщеря. По-нататък модистката не могла да научи историята, защото другарката й - слугинята, била изгонена от къщата на Башка Лудио по най-позорен начин за обсъждане на господарите, та знаеш ли ти, момиче, дали това е истина? Истина е, без да й мигне окото потвърдила Марика. А ти как така си сигурна, окръглили се от радост очите на госпожата, изпод чийто кок се стичали едри капки пот и по дълги браздулици се стичали в притиснатата й пазва. Аз съм Марика, отвърнала й тая вярна до гроб на Ефросиния душа. При което госпожата станала и излязла направо през външната врата, като си веела с ветрилото и непрекъснато повтаряла, че се е изложила. Иначе снахите на госпожа Ефросиния всяка по отделно по време на първото гостуване решила, че мъжът й си го бива, бил хубавец - висок, едър, светъл мъж, а две от тях дори я попитали как така го е прилъгала. Като награда за отговора си Ефросиния получила от единия си брат сребърен сервиз за дванайсет души, от другия четири чудни газени лампи, а от третия - десет метра фин лен, за да си ушие и извезе разни неща за къщата. Толкова били доволни от отговорите й. Тая част от историята е най-разказваната от нашите хора, след тази как са видели четирите души на Ябанджиката в последния ден на къщата й.
Ефросиния гостувала още няколко пъти в бащината си къща, всеки път със семейството си и с неколцина нашенци, но постепенно спряла. Явно, говорят си в селото, съвсем се е отчуждила от тях. То, резбовани тавани и писани стени хубаво, говорят нашите хора, ама това ли прави родата! Вместо това трима от братята й и най-старата й сестра започнали да идват при нея през лятото, кога сами, кога с някое от децата си и така докато не се пръснали по широкия свят, дотам, че връщането им станало невъзможно. Последно Ябанджиката стъпила в бащината си къща, след войните, когато отишла с файтон да прибере осиромашелия си баща и вечно кълнящата си майка при нея на село. Голямата двукатна къща на Ефросиния, построена от мъжа й и неговите другари, се оказала гостоприемна за Башка Лудио и проклетата му и наказана спътница. Никой не знае, а и да е знаел някой, не е стигнало до нашите хора, но съдбата отвърнала лице от чорбаджията. Случило се онова, за което сарафинът обичал да се подиграва на тъста си, превърнал се в прах и пепел още преди много години - кожодерът останал без пукната пара и кажи-речи само с дрехите на гърба си, а понеже никое от децата му не искало да се нагърбва със старините на милите си родители, някое време старците се оказали подмятани от къща на къща като стари вързопи с износени дрехи. Най-накрая двамата намерили подслон там, където се заричали кракът им да не стъпи. Единият - заради миналото си на последен селски бедняк, а другият - заради сродяването си със слугинята на дъщеря си по сватова линия. Ефросиния взела двама души от селото и Марика, и с мъжа си се вдигнала, та право при онзи от братята, който тогава гледал родителите й отишла. Първо ги събрала всички и вдигнала нечуван скандал на братята, сестрите, снахите и зетьовете си, затова че си позволяват такава подигравка, макар сигурно в сърцето си да ги оправдавала напълно - старите Идипридеви били изпитание, което не пожелавала на никой от роднините си. После стегнала сандъците и вързопите с багажа на родителите си и без много-много да им обяснява или да слуша възраженията им, че били градски люде, че нямало да свикнат, ги подбрала към файтона. На една Рангеловица, празник, който Елефтерия Идипридева недолюбвала, защото с него започвало времето, в което костите непрекъснато я въртели, солунчанката вече можела да види пустотията и дивотията, от която излязъл мъжът й. Даже, маме, заядливо заявила пред щерка си на втория великденски събор от преместването им в селото, вече много работи си обяснявам у баща ти и дори за някои съм склонна да му и простя. Щерката извила вежди като дъги и не отвърнала нито дума, даже не вдигнала очи от подаръка, който получила от Суна Миланова и съсредоточено разглеждала, възхитена от фината и изкусна изработка - бебешки терлички. На четирийсет и пет години Ефросиния чакала третото си дете, а проклетията й не намалявяла! Прав е баща й, казвала Марика, цялата е на майка си и да не ви се вярва и двете имат златни сърца!

добавена на 26.11.2008, 03:54

«предишна глава

следваща глава »