НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 4

Повечето от нашите хора от селото си спомнят добре стария Идиприди и жена му. Вярно вече на преклонна възраст, но въпреки това напълно с ума си. Старите си отишли от тоя свят за две недели време. Госпожа Елефтерия изпаднала в несвяст десет дни след погребението на Башка Лудио и не дошла в съзнание. Ябанджиката ги отредила по всички правила и изисквания. Съселяните й почели и двамата й родители, и отбелязали, че не плакала и за двамата. Наистина, те си отишли стари и наживели се, но все пак й били майка и баща. Престанало да се шушука за това, чак когато си дали сметка, че за разлика от гробовете на много техни близки, гробовете на Идипридеви били винаги почистени и често я виждали да ги посещава, а не само на Задушница. Веднъж, докато си говорела със Суна Миланова, най-близкия й човек извън семейството й, я чули да казва, че в селото започнали да гледат на нея по-иначе след като баща й и майка й дошли да живеят при нея и че й е мъчно, защото освен тях двамата и мъжа й, вече никой не я нарича с нейното си име - Ефросиния. За съселяните й това име било прекалено ябанджийско и това, че викали на мъжа й Ябанджията не било достатъчно да си кривят устите чак толкова по гръцки адет, затова отдавна го били съкратили на привичното за тях - Фроса. Посещавала както гробовете на майка си и баща си, така и тези на старите Ябанджии - свекър и свекърва й, а и на по-стария си девер заедно с Марика. Много години по-късно, когато самата тя била баба, Фроса си спомняла често как децата й питали баба си и дядо си, защо така се карат непрекъснато. Кой се кара, питал с недоумение Башка Лудио, никой не се кара, ние така си говорим. Ти как си мислиш, аз да обидя баба ти? Това никога не може да стане! А госпожа Елефтерия през цялото време усърдно кимала с глава в знак на съгласие.
Цялата зима след пристигането си в селото Идипридев останал затворен в къщата на щерка си и зет си. Чак към края й изглежда осъзнал, че в очите на съселяните си е чорбаджия - имотен човек и баща на жената, с най-много имот в селото. Тогава излязал от къщата и тръгнал по селото, както му бил обичаят достолепно и тежко, така, сякаш всички имат да му дават пари и всички отдавна са пресрочили полиците, но той от добро сърце благоволява да не им напомня за тая ситна и маловажна между добри съседи и съселяни подробност. Казват успокоил се в тоя живот, лишен от грижи за пари, тъмни кроежи и нечисти сметки. Даже се хвалел, че пак започнал да ходи на църква, където не бил стъпвал от дете. Марика говорела, че в града викал по жените, когато го карали на Божич или на Великден да иде да се черкува, че мъкненето след поповете е работа за дърти изкуфелци и аздисали фусти. Внуците му и техните другарчета от селото го запомнили като веселяк и шегаджия, които безспир им разказва за Стамбул, Солун, Дубровник и Беч. От него децата на Ябанджиката разбрали, че имат вуйчовци в Кайро и в Будапеща и един тетин - генерал! От него свикнали да се оправят с европейската карта, закачена в работната стая на щерка му, и се приучили на нехайно отношение към несгодите. Дедо им често без съжаление и без яд им говорел за времето, когато бил изгладнял дрипавец, който ходи и тропа по чуждите порти за работа срещу парче хляб. Понякога му отваряли, давали му да свърши някоя работа и му подхвърляли по някой корав залък, но повечето пъти или хвърляли хляба без да отварят вратата, или изобщо нито отваряли, нито хвърляли нещо. Научили как нощувал в оборите и как носел потури, харизани му от някоя милостива стопанка, на която услужвал - я, дърва да нацепи, я, вода да донесе. Учел всички деца от селото, където и да ги срещнел, да ценят парите, но да не им робуват и да не се срамуват да работят за хляба си ги учел, място на което старата Идиприди, щом се случела наблизо винаги силно сумтяла под нос.
От онова, което се разказва за старата госпожа Елефтерия, по баща Ставрополус, е ясно, че и нейното достолепие останало ненакърнено от осиромашаването. Напротив, явно петимната й за всеобщо възхищение и почит душа се наситила на село, сред нашите хора, които я почитали дълбоко и се вслушвали във всяка нейна дума особено по женските въпроси. Изглежда не било необходимо като в големия град да внимава да не направи нещо не както трябва, да не се изложи с някоя дума или да не се посрами с някоя постъпка. Сигурно най-накрая тя се оказала тачена безусловно и търсена за съвет по всеки въпрос и по всяко време за всичко що се отнася до воденето на домакинстването от страна на селянките. Нашите хора от всичко най-много обичат да си припомнят как перата по капелата й от сутрин до вечер климали по сокаците и тесните улички на селото и изчезвали само по пладне в тежките юлски и августовски жеги. Госпожа Елефтерия казвала как да се свари сладко от сливи, как да се изплете дантела за невестнинска риза, как да се приготви булчински чеиз, как да се почисти най-добре бакъра, как да се подредят раклите с дрехи за зимата, какво да се сложи между дрехите срещу молци, как да се гонят мишките от къщите. За всяка женска болка знаела чалъм или имала хитрина. Онази кисела госпожа солунчанка, за която слушали след първото гостуване на Ябанджиката при родителите й от Марика и селяните, които я придружили, като никога да не била живяла. Госпожа Елефтерия забравила ревматизма си, всичките си болежки и патилки, киселата си природа и вечното жалване от живота. Още щом на пролет по дворовете започвали да врат тавите с черешово сладко, тя се курдисвала с мильото на балкона на втория кат на къщата, точно до мъжа си и зет си на балкона и с едно ухо слушала какво си говорят те, а с две очи следяла от кой двор из наредените под тяхната къщи излиза пушек. Ябанджийската къща стояла най-отгоре на баира, а и леко встрани. Останалите къщи се катерели по склона от другата страна на реката, та от Ябанджийската къща всичко се виждало. Елефтерия Идипридева винаги знаела в коя къща на другия ден ще я поканят да опита черешовото сладко и го казвала на всеки, който минавал по пътя покрай къщата. От въздуха ли, от що ли, никой не знае, но изведнъж тъкмо солунчанката се превърнала за дъщерята на Марика и за самата Марика в нещо, като майка-закрилница. След повече от петнайсет години бездетство Марика родила дъщеря си в същата година, в която и Ефросиния родила своята. Овдовяла същата година и така се свила в мъката си, че не приличала на себе си. Каквато преди била устата и сърцата, така станала мрачна и мълчалива. Не друг, а именно госпожа Елефтерия се вдигнала и я навестила в къщата на старите Ябанджии, която била на стотина метра надолу по баира под новата Ябанджийската къща, за да й даде кураж и да я насърчава да се съвземе от мъката и да си подхване живота и работата, а Марика плачела и все питала на кого е притрябвала тя - сама жена с малко дете на ръце. Сарафската щерка била изумена от въздействието на тая подръжка за предишната си слугиня и настояща етърва, довереница и, допреди женитбата й с по-стария брат на Ябанджията, дясна ръка в къщата. Без да се помайва подхванала така работите, че Марика хем да се прибере в къщата й, хем да не се чувства прибрана по милост. Цялото село научило, как Ябанджиката, седнала насреща й в къщата на старите Ябанджии й рекла, че: госпожа Елефтерия може да се е очовечила, но си била родена като чорбаджийка, на която да слугуват, живяла е като чорбаджийка, на която слугуват и щяла да си умре като такава; чакала да й се сложи масата, да й се оправи леглото, да й се изперат дрехите, тя само хвалела и хокала. Едвам издържам сама, Марико, с едно - две ратайкинчета от село, които колко ли умеят, и после ти няма да се главяваш у мене, нали сме етърви, ами се прибери при нас, защото това е къщата на девер ти, не коси за никакви пари, ние ще се погрижим за твоята щерчицата да се изучи, да й се приготви приличен и добър чеиз, както прилича на мома от нашето семейство и да я оженим по най-добър начин, ти само ще гледаш къщата и домакинството, защото имам нà само две ръце и с нищо не смогвам, а вкъщи вече много хора сядат около масата, не е като едно време.
Още по-чудна била за цялото село привързаността на старата Идиприди към щерката на Марика. Баба Елефтерия я обичала прекалено и за собствена внучка, камо ли за дете на някогашното Ефросинино слугинче. Елефтерия Идипридева не пропуснала да изпълни своя родителски дълг и посветила внуците си в плетеницата на роднинските връзки, в дълбоките измерения на доброто образование, правилата на приличното поведение; момчетата, в тайните на доброто отношение към дамите; момичетата - в сложното изкуство на воденето на светски разговор по време на следобедното кафе. След вещата й намеса, всеки един от тях можел спокойно да се ориентира в обърканата и неясна система на сложната социална йерархия и то така добре, че да се чувства удобно и уютно на своето място в нея. Научила ги и колко важно е хем да не изпаднеш от нея, хем ако използваш не дотам приети средства, да не те хванат и пак да се изкачиш нагоре. Когато я питали, защо е цялата тая сложнотия, отговаряла, че е заради реда; за да се знае кой къде е, откъде е тръгнал, какво е постигнал и къде иска да стигне. За човека, казвала тя, трябва да се гледа колко път е извървял, а не откъде е тръгнал. Всеки път, когато сарафинът го чуел, се засмивал, което карало Елефтерия да фучи. Да ме слушате, сопвала се баба Елефтерия, аз съм по баща Ставрополус и съм чиста солунчанка! Тогава Башка Лудио гръмогласно се изсмивал и разказвал, че жена му е гъркиня, колкото той - църн арапин и че цялата работа му присветнала още на третия месец след венчавката им. Солунчанка, да! От стар род - може, говорел Башка Лудио, но гъркиня, за каквато и тя се пишела и целият й род й пригласял на гръцки - ще имали да вземат! Та не да го ругаели на гръцки, ако ще в морето при Солун от бяс цялата й рода да се издави и толкова!Понеже бил наясно, че ако остане в Солун, родата й щяла да го ошушка до петак за някакви си три-четири месеца, той грабнал жена си и я завлякъл в града на тепетата. Хем в българско, хем с достатъчно гърци да не й е самотно. Надигнал се голям вой, повече за кесията му, отколкото за Елефтерия - скъпата им дъщеря, сестра и сестреница, па и дали е имало такъв, дето да ме спре, удрял се по коляното Башка Лудио, когато си навия нещо на пръста. Чудела се Фроса Ябанджийска на глас, кои са тия хора наистина, защо са толкова далече един от друг живели, ако и да прекарали много години под един покрив и какво ги държало толкова години заедно, защото тя добре си спомняла как още докато живеела в бащината си къща, там в града под тепетата, госпожа Елефтерия неведнъж, приведена над гергефа си, проклинала на глас злия час, в който станала жена на човек с равни на нейните вероломство, безсърдечност и желание за охолен живот, но който нямал късмета да е роден в стар солунски род. С две думи - за нея бил измет! Цялото село чувало как седнала на балкона до Башка Лудио, говори на глас как повече от шейсет години след като се венчала за Башка Лудио по настоятелната молба на своя баща и с ясното съзнание, че поради окаяното парично положение на семейството или ще се венчае за тоя човек, или ще иде да проси, липсата на каквито и да било задръжки, приличие и воля за зачитането на другите, личала толкова ясно у господин съпруга на госпожа Елефтерия, някога Ставропулос и ослепителна хубавица, а после само Стойневица, че Стойневица прекарвала много време в размисъл, какво толкова е сгрешила, та животът я събрал с човек, който от другите може да измъкне всичко, само как да се държи пред хора не можел да се научи. За тия шейсет години съжителство - оплаквала тя дните си, пред своите приятелки от село, които прехласнати я слушали, доволни да открият, че и тя е като тях - ми обеля косата и се поболях. Бял ден не съм видяла, сестро, бял ден! Нашите хора си говорят, че Ефросиния, разказвала на Марика, а после и на сватовете си как между селянина и префинената солунчанка има силни и неразрушими връзки от омраза и презрение: тя към неговата простащина и дебелащина, той - към кикиморенето й и превземките й, към ненаситната й алчност за удобства и рахатлък, към пълната й неспособност да разбира овълчения свят извън високите дувари на голямата градска къща, която построил не толкова за нея, колкото да покаже на баща й, какви палати е в състояние да вдигне, докато цялата слава на богатствата на тъста му били отдавна хем сладък, хем далечен спомен. Имало нещо, което ги държало един за друг през целия им съвместен живот, та чак до смъртта. Със смъртта на родителите й, семейството на Ефросиния осиротяло. Поддържала вече връзка само с двама от братята си. Времената били такива, че хората изчезвали без предупреждение, или забягвали за чужбина. Родата й измряла или се пръснала по четирите крайща на света. Дълги години получавала писма с клеймо от Аржентина и Уругвай, където заминали един от братята й и най-малката й сестра. Накрая връзките изтънели до нишки от паяжина и един ден вятърът ги отнесъл. Останали само купчина снимки за децата й, на които били вуйчовци, вуйни, тетини и тетки - непознати лица за тях, от които те нямали и един спомен.

добавена на 26.11.2008, 03:55

«предишна глава

следваща глава »