НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 5

Втората душа на Ябанджиката била на оная жена, която заедно с мъжа си вдигнала къщата и засадила градините. Която родила три деца и загубила и трите. Когато Ефросния Ябанджийска излизала из селото всички и правели път, а когато заговаряла някого я гледали в устата. Имали й страшен страх и голямо уважение. Често ругаела или си говорела на гръцки, а бастунът й нервно се клател пред нея и тогава било най-добре човек да й се не мярка пред очите. Най-много да потърсят Ябанджията да дойде и да им каже какво говори жена му по гръцки, той разбирал, нали бил гурбетчия по Беломорието. Ефросиния винаги имала каква махна да намери - за къщата, за нивата, за работата. На някои им се струвало, че Ябанджиката не знае какво е това добра дума, но тия били със сигурност мързеливци. До колене ми беше морето, сестро, казвала често на етърва си Ябанджиката, като си мислела за първите години в селото. Обикаляли с мъжа й от сутрин до вечер градините, а вечер се връщала вкъщи и пребити от умора сядали с Марика и децата им да вечерят. Смеели се с Марика как се научила в сняг до пояс пъртина да рине, волове да впряга, кон да оседлава, а забравила да свири на пиано. Почнало да си личи на Ябанджиите, че са имотни по дрехите им, по вещите, които купували за къщата си, по децата им, които се изучили в столицата. Ябанджиката, и тя като баща си, не жалела пари за децата си, да ги изучи, да ги облече, свят да видят. Повтаряла им, че трябва да се изучат, ама и добри хора да станат, че то едната наука до никъде, а и науката остарявала. От разкоша в бащината й къща били далече, но били далече и от нямането в бащината къща на Ябанджията. Ябанджиката сама говорела понякога за дъбовите ракли с железен обков и как всичко в тях й било от полза. Често в къщата на Ябанджиите идвали гости. Понякога на масата им сядали по петдесет души на имен ден, на Божич, а редовно през лятото гостували по десетина души. Градските госпожи все хвалели прохладните стаи, хубавата наредба с кенар, лен, свила, мебелите от орех и череша, банята, а градските господа, даже и да намирали трудно общи приказки с Ябанджията проявявали - смеят се и досега на тия спомени нашите хора - голям ищах към виното му, ракиите и мезетата, скрити в зимника му. В летните вечери, когато преди да си легнат в своята одая на втория кат, двамата Ябанджии седели и си приказвали по хлад на балкона, пред очите им далече надолу в ширналата се долината се виждали редиците с овошки, които всяка поотделно и Ябанджиката и мъжа й знаели като пръстите на ръцете си. Можели да кажат точно не само какъв сорт е, но и кога са посадили дръвчето, откъде са го взели, по колко плод е давало през годините.
Дълго време Ябанджиката нямала и един бял косъм в косата си, която още от първите дни, в които заживяла в селото сутрин свивала сама на гладък кок на тила си. Първият голям кичур в тъмната й гъста коса се белнал след като най-големият й син заявил, че заминава за Париж да учи и мисли там да поостане. Тая вечер Ябанджиите си имали гости. През отворения прозорец нахлувал нощният летен въздух и изпълвал дробовете с аромата на неизстиналата от юлската жар земя. Корените на Ябанджиката били в тая земя, тя сама ги създала и отгледала, искала ако не тя, то корените пуснати от нея да придържат домашните й към земята, която ги хранела и обличала. Представителите на властта отдавна се били научили къде могат да ядат и пият на корем и без да плащат сметката. Ефросиния, която преди доста години на един Велики четвъртък срещнала божията благословия, в същия миг, в който чула думите на сина си, разбрала, че е дошло време за плащане на тая благословия. Разказвала на Суна Миланова, как й минало през ума, че преди две нощи сънувала на лоша новина и два дни чакала да излезе тая лоша новина и как я обхванал вледеняващ страх, че целият й труд и всичко е било напразно. Само погледнала сина си през отрупаната с ядене и пиене маса и с половин уста го предупредила, че не му е сега времето да обсъждат такива въпроси, ако обича да си затвори устата и да е така любезен по време на вечерята хем да е при тях, хем да не е. Начело на масата седял Ябанджията, съсипан от вестта. Фроса се обърнала към седналия отдясно околийския началник и го заразпитвала за здравето на госпожа съпругата му и добре ли са й повлияли баните, харесал ли й е курорта, мисли ли да им гостува в село. Цели месеци вече, всяка седмица й се налагало да гощава ненаситни държавни чиновници, с търбуси като мехове, а и на тавана втора нощ се криели двама сополанковци, търсени от полицията под дърво и камък, но известни на Фроса Ябанджийска като деца на нейни близки съселяни, които можели да идат мърцина, задето са литнали да оправят света от вчера за утре, а ето и синът й трябвало да си показва рогата. Говорят, че Фроса така й не продумала ни дума на сина си чак до изпращането на гарата в столицата, нито му говорила да остане, нито го заплашвала, че няма да му помогне с парите, нито го убеждавала да се върне след като завърши, както направили нейните братя. Когато застанали на перона изпращачите и го зарегръщали на прощаване баби, дедовци, стринки, тетини, тетки, Ябанджиката се изправила пред детето си и го проклела да даде Бог да му се родят синове, които да не чувства свои, ами чужди и да дойде ден, когато да дава мило и драго да си се прибере вкъщи, а никой да му не ще ни милото, ни драгото.
Една жена изпратила детето си на гарата за чужбина, друга жена се върнала в село и влязла в къщата си, построена от мъжа й Ябанджията.

добавена на 26.11.2008, 03:56

«предишна глава

следваща глава »