НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 6

Третата душа на Ябанджиката говорят се явила на няколко пъти много ясно в къщата малко преди да се развилнее бурята. В превалилия следобед нашенци надълго и нашироко отново и отново се връщали към историята на Ефросиния Ябанджийска и току завъртали приказката към своя си живот, към своите отдавна преселили се деца в града, който - вярно не бил далеко като Париж - но там вече си имали друг живот и този вече друг живот бил далеко от техния. В селото отдавна нямало млади хора, ами само остарели и престарели мъже и жени, които самотно се борели срещу очевидно неизбежното пресъхване на живота на мястото, където се родили и живели те, техните родители, родителите на техните родители и всички колена на родовете им назад във времето и тъкмо когато тъгата като да ги захлупвала, някой започвал да се чуди какво ли ще отнесе тая вечер бурята - дали пък няма да е Ябанджийската къща и откъде е дошла тая сура котка в двора й и приказката пак се обръщала към Ябанджиите.
Третата душа на Ябанджиката най-много се мяркала пред очите на хората, които се навъртали около Ябанджийската къща в последния й ден. Посребряла коса носела тая душа, очите й горели като огън. Облечена била стегнато и доста старомодно. Нито като градска жена, нито като селска. Виделите я, разправят, че била в тъмна дълга рокля и заметната с дебел шал, като да е сред есен, а не горещляк. Други разказват как се мернала да отива към задната част на къщата, където имало малка полянка между баира, до който се издигала къщата и самата къща. Двайсетина стъпки дворче, не повече. В жегите там Ябанджиката и нейните помощници слагали зимнина, оставяли покъщината, когато есен или пролет раздигат за чистенето, оставяли дрехите да се проветряват или най-после някой от домакините опъвали широки шарени черги в сянката и подремвали на ливадката. Баирът отзад пазел завет, боровата гора започвала малко след края на двора, а на ливадката имало само тетовка ябълка, вишна и най-отгоре стара черница, та мястото не било усойно. В къщата на Ябанджиите никой не помни да е било разхвърляно или непометено. Когато и да идвал човек, винаги заварвал къщата като да са я чистили допреди час само за него. Разправят нашите хора, че третата душа все сновала по пътеката от предния двор към ливадката зад къщата. Забързана и замислена, като да е душа, носена от забравил какво е смях човек.
Втория син на Ябанджиите заминал при батко си четири години по-късно. В селото се разчуло за тая работа два дни преди Великден и всички се зачудили, дали тая година събора няма да мине без Фроса Ябанджийска, защото всички си спомняли каква била мъката й за големия й син, макар тя на никого нищо да не казала и пред никого нищо да не говорила. Сега, уговарят се нашите хора, може и да си е говорила със Суна Миланова, но те си били близки, а от Суна Миланова никога дума не се е чуло. Каквото са си приказвали, там където са си говорили - там оставало. Така, ако някой мине покрай тях и нещо подочуе. Ама хората не били кьорави, не били прости, нито от вчерашни, та на всички било ясно, че душата на Ябанджиката е болна по детето й. През цялото време докато седяла тоя Великден до дъба на мегдана Фроса Ябанджийска гледала в люшналото се безкрай и без начало хоро и разказвала с равен глас на някои от по-близките си жени от селото как преди двайсет и пет години родилните й болки започнали в една снежна януарска виелица, как се мъчила през цялата нощ, а до нея трийсетинагодишната Суна Миланова, която бабувала, се смеела с глас и й викала да се не отпуща, че лесно се юнак не ражда. А после след няколко часа, като Суна Миланова й го подала в ръцете, Ябанджиката видяла, че от личицето на сина й я гледат очите на баща й, но се усмихва Ябанджията. После, запитали нашите хора нетърпеливо, после, продължила Ябанджиката и с нетрепваща ръка пооправила косата си, Сунето се видя в чудо с мене, защото се смеех и плачех едновременно. Друг така не ме е виждал. Биел тъпана, подвиквали съборяните и хорото се люшнало чак към тях. Нашите хора се поодръпнали, но Ябанджиката и не помръднала от мястото си, до нея останали и Марика и Суна Миланова. Постепенно хорото се поприбрало, а Ябанджиката заговорила за работа и къщни истории. И вторият си син Ябанджиката изпратила с клетва. Първия път селяните се почудили и не толкова, защото си я знаели, но втория път се постреснали и дълго време втората клетва не слизала от устата им. Събирали се по седенки, по дворове, седели пред къщите си, работели заедно, я сено да събират, а царевица да берат и все разказвали-преразказвали как Ябанджиката проклела и второто си дете сърцето му да е в бащината къща, а да не може в нея да се върне и как също като другия си син на изпращане нито го погалила, нито го прегърнала, нито с дума някак го приласкала. Никой не помнел да я е виждал да милва децата си. По-късно започнали да си говорят и затова как я виждат да тича към пощата да проверява има ли писма, няма ли. Такова нещо не се било случвало от години, навремето Ябанджиката получавала писма от пръсналите се по света роднини, но постепенно писмата спрели да идват. Щом пристигало писмо още на следващата вечер селото знаело какво пише в писмото, защото Ябанджиите сядали на масата под асмата пред къщата и Фроса го четяла на глас. От време навреме спирала и се опитвала да обясни на мъжа си едно или друго. Нали на младини изкарала два пълни месеца в Париж, но трудно намирала думи думи, с които да опише тоя далечен град, където живеели децата им. Ябанджията от гурбетчийските си години познавал градовете из Беломорието и приказките на жена му за мястото, където живеят децата им, му се стрували чудни и несвои. Седели до късно двамата и разглеждали картичките, изпратени от синовете им. На другия ден още призори ставали, пиели по филджан кафе и тичали към градините. Случвало се и да посрещат пак гости, и скъпи, и не толкова. Наесен и напролет Ябанджиката викала две-три момичета от селото и заедно с Марика отваряли прозорците на къщата, изнасяли цялата покъщина навън - дрехи, покривки, килими, черги, завивки, трупали по оградата и по изнесените мебели, по балкона и по външните стъпала, по клоните на ниските дървета, а после Ябанджията и двама помощници варосвали цялата къща от тавана до приземния кат, накрая жените измивали прозорците. Не пропускали да приготвят срещу молци снопчета суха лавандула и орехови листа и нареждали отново дрехите, даровете и всекидневните завивки по сандъците и гардеробите. Измивали всяка съдинка и отделяли ония, които трябва да се дадат за калайдисване. За седмица-две къщата светвала цялата. Селото пък се изреждало да минава покрай изнесената покъщина, за да разгледа даровете, които Ябанджиката е приготвила за сватове си, когато му дойде времето. Като свършела тая работа, Ябанджиката потъвала в сметки и планове за идното лято или пресмятала какво са изкарали през годината и какво има да се направи за къщата, за да презимуват. На тавана й пак се случвало да пренощуват дечурлига, които са се уплели в лоши според нея работи.
Малко работи се знаят в село за синовете на Ябанджиката. Чувало се, че се изучили в чужбина и се изпоженили за чужденки. Далече от родителите си. В гостната на къщата имало закачени по една картичка и по една сватбена снимка и от двамата. Лампата в работната стая на Ябанджиката понякога горяла по цяла нощ и Марика разправяла, че непрекъснато четяла писмата на децата си. Нашите хора я виждали да седи на балкона и да прехвърля похабени, ситно изписани листове, които вадела от пликове с шарени марки и печати. Още разказвала Марика, че снахите на Ябанджиката много я тачели, какво като не я били виждали. Фроса говорела, че във всяко писмо искат да им пише как се правят нашенски манджи и сладка и като им пращала как се правят снахите й ги приготвяли. Как ли им е на тия момчета, вайкала се Марика, да ядат нашенски манджи и да не могат майка си да видят, какво ли им знае сърцето! Ами то нашето само в нашенско става, за наши хора си е измислено! Как ли им е било на Ябанджиите, чудят се нашите хора, и трите им деца да се оженят, на нито едно да не могат да вдигнат сватба. Всеки, който си е родил дете, иска да да му вдигне сватба и да го види задомено. И най-бедният отделя от залъка си да има какво да даде на детето си, когато се зажени, а какви ли дарове са имали приготвени Ябанджиите? Двамата им сина се оженили в чужбина, ама малката - тя се взела с момче от селото, онова лято, когато започнала войната. Още от малка трудно излизали с нея на глава Ябанджиите и на два пъти да я изгонят за малко от училище, заради едни такива книжки, дето могат да подпалят на човека къщата. Пък и всички знаели, че се имат с онова височко, тъмнокосо и тъмнооко момче - Нико, а Ябанджиите не били съгласни. Даже два пъти Ябанджията ходил при майка му и баща му да ги моли да остави тяхната Невена. Не е лошо момчето, говорел Ябанджията в кръчмата, нито родът му е лош, нищо, че не са имотни. За тях си имат - две кравички, овчици, три-четири нивички, поминуват, на никого не са виснали на вратата да просят. Хубави хора и казват, че детето им помага и с пари - учи, работи и им дава пари, ама е тръгнало е да преправя света, а тия що се занимават с хорските работи за къща и жена време нямат, деца не могат да отчуват и стари родители не могат да гледат. Викам им, абре, хора, разберете, той с тоя акъл за никоя не е, не че ми е Невена щерка. Ами властите го гонят, а малко ли ми е мене родà властта гонила по комитско време, малко ли сме се крили и малко ли от мене баща ми и майка ми са брали ядове, та сега и детето си на същия хал да оставя? И двата пъти като я гонили от училище Ябанджиите едва усмирили директора. А нашите хора от селото си я знаели. Застане - седяла Марика под джанката до казаницата, а другите жени я зяпвали в устата - застане насреща им, па започне да им чете наставления за справедливост, за онеправданите, за бедните. Каква справедливост, момиче, дърпам я настрана, няма справедливост! Каква правда! Правда няма! Я да погледнеш майка си, сещаш ли се колко грижи е хвърлила по тебе и братята ти, а къде са сега ония хубавци? Толкова години, очите не сме им видели. Чете майка ти по писмата: мамо, да си жива и здрава, и да се пазиш! От що да се пази? От вампири, ми нали си й син, нали ти требва да я пазиш, нали затова те е гледала! Ей я и тая, заключат я в стаята й, а тя се прехвърли на ореха до къщата и по него си се спущи на земята. Младо е, Марике, говорели нашите жени и оправяли полите на ризите си, всяка разтревожена и за своето си дете, че времената били размирни, ще порасне, ще му дойде акъл в главата. Няма, отсичала Марика, на нея си й е такъв акълът. Иначе сърцето й е златно. Нали си я знам от пеленаче! Колко се минало-неминало и селото гръмнало, че Ябанджийската щерка Невена се разписала с Нико в някаква община и нямало да се венчае за него, защото била атеистка. Пратила хабер по някакъв човек, който минавал през село и на мегдана заразпитвал за къщата на Ябанджиите, а попаднал на Ябанджиката, която като чула хабера викнала: очите ми да не види! И така проклела и трите си деца. После от ратайкинчетата се знае как при всяко хлопване на вратата и двамата Ябанджии подскачали да отворят и често-често поглеждали кой иде по пътя, но не споменаватли щерката си. Кой я знае къде е, въздъхвали селяните и попристъпвали от крак на крак или се почесвали по гърба. Светът станал широк. Оня свят, дето го знаели от младини се стопил, изчезнал. Преди от село до града за цял ден с каруца се стигало, а сега с железницата ей го къде е града. Релсите минавали през ниските махали на селото. Случвали се и нещастия - току изплаче някой селянин, че добичето му е премазано или пък се случи някоя женица да писне до Бога, че мъжът й се е куртулисал завинаги от ядовете като се е хвърлил под трена. В кметството и в училището прекарали електричество, по къщите имало водопровод, та водопроводът, който Ябанджиите прокарали до тяхната къща още при строежа й, вече не бил чудо невидено. Всяка сутрин в селската кръчма идвали вестниците с новините от войната. Кое било истина, кое лъжа, но нашите хора навикнали редовно да научават какво става по света. Имената на градове като Париж, Лондон, Берлин, Москва и Рим никак вече не ги стряскали, макар да си останали места от друг далечен и недействителен свят - ще седнат вечер селяните в кръчмата и ще побистрят политиката. Отдавна градските жени носели рокли с дължина до средата на прасеца, къдрели косите си, оформени в къси прически. А Ябанджиката с нейното държание и обноски, изглеждала като от друг живот. Като се разчуло, че Париж, където живеели синовете й е в окупация, месеци на ред не я чули дума да продума. Все така пращала писма, но при нея писма не идвали. Пак по някое време се чуло, че щерка й живее в немотия в столицата, а мъжът й Нико лежи в затвора по политически причини. Зимата след като Невена - щерка им, избягала с Нико и се оженила нито както му бил редът, нито с тяхно съгласие, двамата Ябанджии застанали една крачка зад Марика на венчавката на нейната дъщеря. Ябанджиката изпълнявала дадената дума. Предавала момичето в добри ръце. Щерката на някогашното случинче, което не веднъж и два пъти отнасяло черпака по главата си от майката на Ябанджиката, старата госпожа Елефтерия, солунчанката, влизало като кръвна роднина на Ябанджиите в богат род, с голям чеиз и с благословията на самата Ябанджика. Марика отдавна вече не била нейното слугинче, ами верна душа и близък човек. Не се скъпили никак Ябанджиите, говорят си нашите хора, за братаницата на Ябанджията - Милана. Самата Ябанджика давала нарежданията и водела сватбата, а лицето на Марика греело като слънце от радост. Цялото село се веселило, яло, пило колкото му душа иска в огромната къща на Ябанджиите. Случил се ведър и слънчев януарски ден, между къщите шарели пъртини, а от комините към небето се виел дим на тънки, сиви струйки. Нашите хора според адета си незлобливо нищели и разнищвали новата им рода, прикята на булката, колко и защо се бръкнали чорбаджиите толкова за чуждото дете. Шепнешком спорели, с кои са заедно Ябанджиите: с властта или с другите, защото се чули едни работи, от които можела да им пламне чергата. И както се сбрало селото да оженят братаницата на Ябанджията, така се събрало да изпрати за последно щерка им - Невена. Случило се по Гюргювица след сватбата. Рано-рано на дворната врата се затропало. Станали двамата Ябанджии, облекли се и като излезли, видели на поратата си непозната жена с малко дете на ръце. Казала що имала да казва и викнала на Ябанджиката, взимайте го, унуче ви е, а Ябанджията изплакал и до час заминал да прибере тялото на мъртвата си дъщеря от някакъв участък в столицата. В къщата, докато Фроса търсела от какво да направи пелени за внука си, Марика хукнала да търси млеко. До края на живота си, говорят нашите хора, нямало да забравят как Ябанджиите погребали пребитата си до смърт рожба. Докато вървели след ковчега знаели, че Невена е умряла веднъж, а старите й майка и баща хиляди нощи през годините живот, които им остават отново и отново ще я погребват. Ябанджиката сама измила за последно детето си. Не дала на никоя от дошлите да й помагат жени да се намеси. Гледали я през отворената врата на стаята как къпе Невена, как нарежда всички думи на обич, които сигурно не издумала пред дъщеря си, как сплита за последно черната коса на момичето си и се мъчи да прикрие обезобразеното й лице, как избира най-хубавата й рокля и я гласи, та да може всички, които са я познавали от както се е родила, играли са с нея на конче, на криеница, говорели са си с нея, докато са работели в градините, разпитвали са я как върви училището като е поотраснала, всички - до един, да я запомнят не с подуто, обезобразено лице, а хубава! Хубава! Отвън на двора Ябанджията със сподавен плач разказвал, че докато качвал тялото на Невена в каруцата не знаел как ще се прибере, ще застане пред майка й и ще й каже че ето, Ефросинийо, това е детето ни, дето девет месеца носи, хранихмего, повивахме го, носихме го е на ръце, учихме я да говори, да ходи, а сега трябва да го заровим в земята и по същата земя отгоре му, ние да продължим да ходим. Нали си има ред тоя живот, питал съселяните си Ябанджията, нали първо си отиват старите, та да останат младите, требва да стане от ковчега детето ми и аз да легна на негово место! Нашите хора бършели очи, потресени от нещастието, сполетяло тия хора и отвръщали глава безмълвни.

добавена на 26.11.2008, 03:57

«предишна глава

следваща глава »