НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 7

Дълго време селото не могло да се оттърси от смъртта на Невена, но полека-полека приказките за погребението били изместени от разказите на Марика как старите Ябанджии стават нощем и отиват да нагледат дали детето на Невена спи спокойно в кошчето си, сит, сух и топло повит. Като дошло време да кръстят внука си Илия, нашите хора пак се събрали да почетат Ябанджиите. Надонесли им всякакви дарове. Те, Ябанджиите, си имали, но и на най-имотният човек му е драго да го почетат с дар. В селото нямало сватба или кръщене, на което Ябанджиите да не са канени и което да не са зачели и никога не идвали с празни ръце. Когато Ябанджиите дарували, дарували според достойноството си на чорбаджии. На кръщенето на Илия дошли и Ябанджииските сватове, които гледали у дома си охтичавия баща на Илия - починал месец след кръщенката на сина си - и някои от другарите и другарките на Невена и Нико, които вече не се криели по горите, по тайни квартири и даже по тавана на Фроса, защото властта се сменила. Нямало вече “господине”, “госпожо”. Всички били другари. Всички щели да са равни занапред. Срещали се нашите овчари по баирите, гледали да не се смесят суриите, гонели кучетата с яките криваци и се смеели: море, какви “другари” са ми тия, бре! Другари са ми тия що сме пили, яли заедно. А, така ни ги знаеш, ни ги познаваш “другарю”, “другарко”!
Седмица преди кръщенето на Илия в селото дошъл нов поп - поп Матей. Както й бил обичаят, Ябанджиката му изпратила двуколката да го посрещне на гарата и да го откара до църквата в селото и дома му, а на другата вечер го поканила на вечеря вкъщи. На следващия Божич се черкувала при него, изповядала се, на излизане от църквата го нарекла “отче” и му целунала ръка. Времената не били добри за ония, които посвещавали живота си на Бога. Мнозина от нашите хора обсъждали надълго и нашироко в кръчмата градежа на новото общество и новата власт, докато тия като Ябанджията, които отдавна считали за свои истински врагове сушата, поройщата и сухите студове, тичали по нивите и не се заседявали да бистрят политиката. Отвреме-навреме някой като Пацо Тасев срещал я Фроса, я Ябанджията и съскал насреща им: дойде ви ред, дойде! Изедници народни. Кръвопийци. Ябанджията на няколко пъти в кръчмата пред всички го хващал за парцалките и го опирал високо на най-близкия зид, като оставял краката на Пацо безпомощно да риткат във въздуха, а Ябанджиката не го и поглеждала. Пиянството и мързелът на баща му били известни през девет села в десето, а майка му измекярствала по чужд имот. Работела и на Ябанджиите. С времето нашите хора притихнали, свили се и започнали да се ослушват. По селата тръгнали да агитират да се пишат селяните в кооперацията. Заредили къщите една по една. Дошли и при Ябанджиите. Ябанджията ги изгонил. Че имало ли някой да се грижи по-добре за имота му от него, който му е стопанин! Почнали да се въртят газки по цяла нощ из мегдана на селото. През ден, през два карали някой от селото в милицията в града. Държали ги там някое време и когато се връщали тия селяни вече били членове на кооперацията. Гледали навъсено и едва-едва продумвали.
На няколко пъти нашите хора дочували, че Ябанджиите спорят: Ябанджиката убеждава мъжа си да се пише в кооперацията, че й е ясно накъде отиват работите, а Ябанджията не дава и дума да се издума. Как ще си даваме ние имота! Кой го е събирал тоя имот, кой му е треперил! За секи на дунята има место, викал Ябанджията, нива да си изоре, да си засее, на свое да си работи и от свое да яде! Ябанджиката му говерела, че тия дето не са се писали в кооперацията ги карали в милицията, биели ги, здравето им разсипвали. Имало вече и умрели от побойщата. Говорил й Ябанджията с каква мъка са го сбирали тоя имот, как са треперили над всяка нива, над всяка градина, над всяко дръвче. Как са газили вода до колене, когато прийждала реката, как са влачили камъни да разчистват, как са търчали по панаири да взимат фиданки, семе, разсад! Как са плакали при град и как са клели и псували при суша! Фроса го увещавала да се запишат, да не го тормозят, вече е на възраст, имат малко дете да гледат, да не го завлекат някъде нито да го знае, нито да го чува. Каквото било за всички, такова щяло да е и за тях. Ябанджията не искал да я слуша, отвръщал й, че не са събирали имот с нея да го делят като равни с Тасевите, Дроплищата и Маленките Гюрчета, дето от тоя живот са хванали най-благото - сладко да спят и за нищо да се не косят. Слушали ги нашите хора да си говорят така те един на друг, докато не дошли от милицията и не обърнали къщата с главата надолу. Махалата се събрала на пътя пред двора, дошли и хора от дручия край на селото, ама смеел ли някой да се намеси! Марика стояла до вратата на приземния кат и гледала невярваща как от стаите отгоре се мятат завивки, дрехи, покъщина. Видели как Ябанджиката я спира да не си взима тежкия сребърен поднос донесен от Ябанджията от Гръцко, нито скъпия кафеен сервиз от кована мед, от ония дето ги помъкнали. Тая покъщина, чули Ябанджиката да казва, е прекалено тежка за мизерния живот на тия, дето са си я харесали и ще ги души до последния им ден върху грешната земя! Пацо Тасев водел петимата-шестимата юнаци гушнали под мишница де, що им е хванало око. Самият той, преди да повлекат нанякъде Ябанджията, хвърлил в лицето на Фроса купчина изписани листя и зинал насреща й: на! Виж какви ги пише тоя предател - мъжът ти. Народен изедник! Фроса вдигнала един-два от тях и ги заразглеждала. Тоя, народен изедник - мъжът ми - е полуграмотен, рекла му. Научих го да чете, но не можа да свикне да пише. А се надявам, не ви е минало през ум, че аз пиша така безобразно неграмотно. Пацо Тасев се сепнал малко, но не чак дотам, че да остави газената лампа, която си подбрал от една от гостните и същата преди много време Фроса получила от един от братята си като подарък. Нашите хора се разотишли полека, а двете стари жени, Милана, мъжа й Стефан и малкото дете зачакали да се върне Ябанджията, който преди да го повлекат, викнал на Ябанджиката: и да не се молиш на никого за мене, чу ли ме, Ефросинийо!
Потънал тая късна есен Ябанджията в дън земя. В селото си мислели, че поне на Стефан - мъжът на Милана се е разминало, ама две недели по-късно се чуло, че мъжа на Милана, баща му и братята му ги подбрали направо от мегдана. С други нашенки Ябанджиката обикаляла участъците от този в село до столичните, но от мъжът й и другите й съселяни нямало и помен. Връщала се вкъщи и заедно с Марика и Милана се мъчели да се справят криво-ляво. Знае се, че има-няма десетина пъти са обискирали къщата им, всеки път измъквали от покъщината кой каквото си хареса. Ябанджиката - каквато си била устата - започнала на глас да се пита коя власт е по-лоша: оная с бездънните шкембета, които плюскали ненаситно на масата й и пребила до смърт дъщеря й или тая новата - голташката, която се мъчела да ошушка къщата й докато не остане и една клечка за подпалка на печката в готварницата и отвела нанякъде мъжа й. Опустяла къщата на Ябанджиите, само поп Матей се осмелявал да им иде на гости и да ги поразговори. Отче, рекла му Ябанджиката, за пръв път в живота си ме е страх, че ще гладувам и студувам, сън не ме хваща като си помисля, как ще дойде ден, в който няма да има с какво да дам на Илия за ядене. За всяко нещо знаех кое как е, а сега не знам какво да правя. На кого навредих, отче, на Господ ли? Знаеш ли, че моя баща беше сарафин - кожодер и цинция. Ако не беше майка ми да му пее непрекъснато, че не й дава пари за къщата, да сме живели в колиба, а не в една от най-големите къщи във Филибето. Майка ми не знаеше какво е работа. Родени бяха един за друг, приличаха на чифт овехтели калеври. Десет деца им се родили, две им умрели преди да навършат две години, останалите пораснали и като се задомили пренесли и в новите си къщи всички адети, навици и приказки от бащиния си дом, отче, та затова не знам ни един от тях да се е радвал на друго освен на изключително семейно нещастие. Нападаха се, отмъщаваха си и всички участваха - баби, дедовци, тъщи, тетки, вуйчовци, каки и батковци. Сигурно от скритата война вкъщи, всичките ми братя и сестри са научили, че прошка за никого няма, няма и да има! От цялата пасмина излязоха мнозина поборници за лични правда и свобода, които до един уютно се настаниха като управници. Прочуха се с кръвопийството си и безочието си, а в целия род нямаше ни един измежду тях, който да не добрува на чужд гръб и то без никаква опасност да го спипат. Не стига, ами ги и търсеха други такива кандидат-поборници за високи постове за съвет и за помощ. Може да се каже, че съюзът между тия две ненавиждащи се души - моите родители - с годините стана не само неразрушим, но се оказа и изключително успешен - в средата на живота си стояха начело на един многоброен и влиятелен род, с хора на всички важни места в управата на държавата, които да работят на ползу роду! Само аз ги срамех. Кажете ми, отче, къде е правдата баща ми, кожодера, и майка ми, коконата, да се радват на такъв живот, а аз, която откакто съм дошла в това село давам и мило и драго семейството ми е да е добре, моето семейство да страда? Децата ми избягаха, мъжът ми го отведоха. Защо вече не поделям съдбата си с Бога, ами и с някакво неясно множество хора, някаква власт, с която не можеш да се разбереш, защото тя ти казва, че действа от твоята воля. Нашите хора не знаят какви думи й е казал поп Матей, който до края на дългия си живот често споменавал и разказвал за разговорите си с Ябанджиката.

добавена на 26.11.2008, 03:59

«предишна глава

следваща глава »