НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 8

Заменили хубавата земя на Ябанджиите с каменисти сипеи, за да не пречат нивите им на кооперативните блокове. Откарали животните и им оставили две овчици и една кравичка. Ратаите им като видели каква е хавата, напуснали сами и се записали с нищожните си парчета земя в кооператива. Ябанджиката хич и не разубеждавала ратаите си, нито се противила, когато им взели земите. Пущила съм му края, чували я да казва често, защо са ми? Ни синовете ми са тука, ни Невена, защо са ми? Да се върне само Ябанджията и да ни е жив и здрав Илия, друго не искам!
Много имало да мине през главата на третата душа на Ябанджиката. Много имало да претегли. Животът й пак се обърнал, по думите на нашите хора, когато следващата пролет един ден вратата хлопнала и се появили сватовете на Фроса, които били вече много на почит от властта, но и двамата не изглеждали и пет пари да дават за тая почит, когато единственото им дете било умряло от охтика. Седнали в готварницата двамата на миндерлъка, разказвал пак поп Матея, и като да се подвуомили кои пръв да започне. То и на двамата уста не им се преобръщала да кажат на Ябанджиите “сватове”, толкова високо им стояли, та се наложило Ябанджиката да ги подкани: де, свате, каква е тая тегоба, що ви води? Що е толкова страшно станало? Сега, започнала плахо свакята, чухме ние, не сте живели добре. Немотия сте търпели, та рекоме да видим що можем ние…, за вас… Унук имаме. Вие го гледате. Да ви помогнеме, как можеме, си рекоме. Поп Матей се кълнял пред нашите селяни, че тогава разбрал как Господ се намесил пак на страната на Ябанджиката, чийто очи, обкръжени със сини кръгове гледали тия двама люде, дето й били рода, а някога й били измекяри. Хубави люде, разказвал поп Матея, добри, чисти, работливи. Ябанджиката като да се сетила имената им, сигурно дотогава гледала на тях като някакви неясни души, незнайно как наместили се в живота й. Жената се казвала Тодора и се падала на Илия баба, също като нея. Мъжът се казвал Мичо и бил дедо на Илия, също като Ябанджията. Сигурно си е спомнила, че без време са погребали децата си, а децата им душа давали един за друг и как при оня порой, когато колата на Ябанджията се строшила малко преди да премине прийждащата река, само Мичо посмял да нагази до пояс в буйната вода, да хване поводите на воловете и да помогне на Ябанджията да измъкне животните, а мнозина гледали отстрани и цъкали уплашено с език. Не забравяла такива неща Ябанджиката. Засмяла се и гостите й застинали в почуда. Отишла, донела внука им и го сложила в ръцете на Тодора - да го видят, да му се порадват, че от кръщенето не го били виждали. И така започнал Мичо всеки ден да минава през Ябанджиите и да помага за по-тежките работи по къщата, да донася по нещо за ядене за Илия и за трите жени, а Тодора донесла приготвените още от време дарове за своя внук - дрешки, залъгалки и сърцето й на майка, надживяла единственото си дете се поутешило, когато видяла, че другите му две баби го обличат в тях.
Селяните познали, че Ябанджиката се посъвзела. Като минавали по пътя покрай къщата си, я виждали да обикаля широкия си двор и с вещо око да оглежда овошките по него. Разправят една сутрин взела и започнала сама да чисти дръвчетата. Случило ли се покрай двора им да минава Пацо Тасев и не пропущил да подвикне, че чорбаджи Фроса си мърля ръцете и къде-къде било по-лесно с измекяри. Ябанджиката, смеят се нашите хора, и глава не повдигнала, вятър подръпвал - човек не минавал! Благодàри се, че Невена - щерка ти, беше от нашите, че щеше да си останеш и без къщата, рекло й веднъж едно от Гюрчетата и трябва да е очаквал някакво разнежване у Ябанджиката, а тя като му засъскала в лицето: че да свърши нещо и за майка си, баща си и за сина си щерка ми, че каква беше като щерка не можем да се похвалим, а като майка не можахме да я видим. И не вярвам да е била от вашите Невена, защото с такива като тебе тя общо нямаше. Не се е чуло друг път Гюрчето да е заговорило Фроса Ябанджийска, само на няколко пъти в кръчмата настръхнало повтаряло, как всички знаели, че си е проклела и трите деца - ламята-людоедка.
Тая пролет Марика и Милана разчистили място за градина до къщата, посадили картофи с разсад на Тодора и Мичо, пръскали овошките, засадили малини покрай оградата и с откраднати от предишните си имоти пръчки, засадила френско и цариградско грозде. Закрили потрошените прозорци на къщата със стари чували. Когато и да минели покрай къщата нашите хора виждали Ябанджиката да подрежда документи, книги и брошури по земеделие, писма от снахите и внуците си, които били разхвърляни из цялата къща по време на обиска, при арестуването на мъжа й и така си стояли дотогава. Когато не била по двора и не подреждала къщата, ровела из старите багажи да види не може ли да се намери някой стар парцал от едновремешната разточителна на плат мода, за да ушие дрешки на Илия. След толкова години за Ябанджиката дошло време май да е благодарна на майка си - солунчанката - за всичко, на което я е научила през ония несвършващи часове, прекарани над гергефа и с наученото от нищо нещо можела да направи. От детските години на дъщеря й не я виждали да подхваща ръкоделие, но явно искала по детските дрешки на внука й немотията им да не личи.
Мъжът на Милана - Стефан се върнал, чак в края на лятото, а есента Ябанджиката и Марика напълнили мазето с храна и със зимнина. Цяло лято и цяла есен готвели зимнина, нищо не било по-важно от зимнината за Фроса. Варели сладка, правели мармалади, слагали туршии, режели и сушели ошав. От тавана в огромното мазе на Ябанджиите провиснали тежки връзки риган, звоника, мащерка, босилек. Из селото често виждали Милана и Стефан да разхождат Илия, да го учат да говори, да си играят с него. А Милана често-често насочвала детето да върви към тетин си и да го гушка. Мама, мама,повтарял Илия с поглед прикован към Милана, и ни Фроса, ни Тодора и Мичо, ни самата Марика, която все се надявала на внуче своя кръв, не се е чуло да са били против или да са спорили. Като да било отдавна решен и приключен въпрос. Поп Матей идвал често и донасял по нещо за масата, носел и по някой илач, за старите, пък и за детето. В селото се знаело, че преди да надене расото бил лекар. И нашите хора си мислят, че никой друг, а само той един ден е донесъл малък, измачкан и мърляв плик, облепен с много марки, заради който Ябанджиката не излязла от стаята си часове след като го взела. Набързо се разчуло, че синовете на Ябанджиите са живи, че внуците й също са добре и всички са в Париж. Разказвало се и се преразказвало как след новините Ябанджиката прибрала писмото в чекмеджето на писалището си при останалите писма от синовете й, при снимките им и при кратките, любезни писъмца на нейните далечни внуци, които пишели за всеки католически празник и се обърнала към щъпукащия из цялата къща, Илия, който пищял, ревял, оплитал своите си думи в свои си приказки, а Фроса го наблюдавала и така ни в клин, ни в ръкав изведнъж рекла, че за първи път сърцето й е несправедливо. Илия се покатерил на бабиния скут и когато заравил ръчички в прибраната на кок коса на Фроса не се знаело кой е по-щастлив - тоя, които вадел щипките и ги хвърлял с тържествуващ писък на пода или тая, която рошели и чийто щипки хвърляли на пода.
Понеже във всяка каца трябва да има и лъжица катран, та когато минавал покрай къщата й Пацо Тасев, вече бригадир и улегнал човек с жена и дом, с няколко частни парцела дадени му от кооперацията, всичките върху най-добрите Ябанджийски земи, вече не гледал така ехидно към двора и дома на Фроса. Нашите хора го познавали, че гледа като човек, чиято душа съхне от тайна болка. Марика винаги щом го видела мърморела, че Бог забавя, ама не забравя, разказвала, че често засича жена му по врачки и баячки, дето лекуват ялови жени. А цяло село знаело, че Марика ходела заради дъщеря си, че всички вражалици твърдели, че нещастието било сторено на мъжа й при побоите в затвора и че Милана нищо не може да направи, докато Пацовата жена ходела за себе си, макар и на нея вражалиците да повтаряли, че не е “она кабаат”, а мъжът й и гласно я съветвали, ако иска да роди или да го остави или друг да си намери тайно.
Минали три години преди Ябанджията да се прибере едва-едва пристъпващ до къщата си една вечер току след Рангелова задушница вкъщи и да се свлече в ръцете на жена си. Хората не могли да познаят кой минава през мегдана, но като научили селото веднага се разбунило. Разбрало се, че Фроса и Марика са сами в къщата, а младите са на забава в друго село. В скоро време видели Марика да бърза към черквата, казала, че са изкъпали Ябанджията, че бил много болен и че й трябва поп Матей. Отишъл попът с двама-трима от селяните, прегледал Ябанджията и рекъл, че трябва специалист. После селяните и попът отишли при Пацо Тасев, поп Матей поискал да се намери тоя специалист, като за пациента излъгал без да му мигне окото, а селяните потвърдили думите му и те без да трепнат. Пацо сам решил да докара доктора от селската гара до болния и когато вече разбрал кой е болникът, било късно. Благодарете се на народната власт, чули го да подхвърля заядливо на Ябанджиката, ако не беше тя, сега нямаше да можете да си платите доктора. Ако не беше тая власт, мъжът ми нямаше да има нужда да се лекува от побоища и тормоз по затворите, троснала му се Фроса. Докторът пък чул размяната на думи и когато намерил удобен момент се приближил до Фроса и рекъл медено-съчувствено: представям си колко ги мразите. Нашите хора казват, че Ябанджиката го изгледала бавно и явно и на нея, както и на тях, се е видял зализан, мазен, съсредоточен върху себе си господин, от тия, които търсят само да се наядат на корем, да пийнат в петък вечер и ако може пациентите им да не ги притесняват много, да си плащат добре за болестите, от които ще се така любезни да не оздравяват бързо, а и да не умират, защото и докторът има жена и деца да храни! А ако може да не го притесняват и по време на следобедния сън. С каменно лице на стара кокона от сой Фроса Ябанджийска му заявила, че няма време да мрази когото и да било и докторът бил съпроводен от сподавения смях на нашите хора. Целият жълт-зелен. Така както навремето се била посветила на земите си, така сега Ябанджиката се посветила на мъжа си. Заедно с поп Матей, Фроса започнала да чете и търси сведения за заболяването на мъжа си - свирепа двойна бронхопневмония. Коя ли жена, кой ли билкар из близките села не разпитала за лек. Всички я виждали да прави отвари в готварницата на приземния кат, Марика говорела как етърва й не спи и не яде, ами стои до леглото на Ябанджията, как го налага със синапени лапи, почиства го, къпе го, преоблича го, храни го като малко дете, а когато спи всички в къщата ходят на пръсти. Цели шест месеца селото напрегнато следяло как Ябанджията събирал силите си капка по капка. Научили, че му се приискало да си ходи вече. Първо съм аз, отворила една страшна уста Ябанджиката, по-стара съм с пет години. Забрави ли? Преди мене ти няма да умираш, чу ли? А на мене още много ми се живее! И много години ще ми се живее. Прави си сметката! Криво-ляво Ябанджията се съвзел. Бог е чорбаджия, Марико, викала Ябанджиката, имали сме имот, нямаме вече. Па и що е толкова чудно станало? Взели са ни имотите! Тате цървул се родил, цървул си умря. Дедо ми Янис и той, накрая Башка Лудио го е хранил. Преди когато нямаха имот сегашната власт, нямаха и ядове. Само който нема имот и гледа в чуждото,само той си мисли, че тоя живот е ори-мели-яж. Да сме живи и да ни расте Илия!
Нашите хора говорят, че друго дете не е гледано така от роднините си, както е гледан Илия. Като станал на седем години го записали в селското училище. Следобед седнала пред къщата при топло време Ябанджиката наместила очилата си гледала как си пише домашните, чували я да го учи да извива правилно кукичките и ченгелчетата. Веднъж в училище Илия сам рекъл, че вечер след работата в кооперацията Милана му преглежда домашните, защото задължение на майката било, така казвала баба му Фроса, да следи как детето е научило урока. Докато децата в клас стояли смълчани, а учителката се чудела къде да погледне, Илия рекъл и че понеже и майка му Милана и баща му Стефан са завършили гимназия, те решили още отсега да събират пари за детето си, за да го изучат. Всички вече знаели, че вечерно време баба му Марика го приспивала с приказки за вампири и талъсъми, че дедо Мичо го учи да отделя отровните гъби от ядливите, а баба му Тодора му разказвала за родните му майка и баща. А ти питал ли си, намесила се учителката, баба си Фроса какви са били истинските ти родители? И докато децата съвсем се снишили над чиновете Илия звънливо отговорил, че я е питал, а баба Фроса казала, че са били млади хора и чисти души, че не са знаели що е грозна и алчна душата човешка и си мислели, че всички са като тях двамата. Човек, сине, рекла му баба Фроса, требва да внимава за злото. Злото никога нема да изчезне, а не требва и да се трудиме да го изтребим до корен. Требва да си има и добро и зло, иначе без тях как да познаем душата човешка. За нея са ни дадени, това каза баба Фроса,завършил Илия и загледал невинно учителката си.
Винаги когато се случеше в селото така, че някое семейство да се замисли дали да си вземе детенце, винаги идваха хора и разказваха за Милана и Стефан и техния Илия, внука на Ябанджиите. Разказваха как преди да го вземат при себе си, ходили до столицата и какво са правили-стрували никой не може да каже, но се върнали мръсни, прашни и уморени, а увит в стара мръсна басма носели голям колкото корица на книга портрет на Невена и Нико, поставен в тънка дарвена рамка и покрит със стъкло. Милана знаела за портерата от писма на Невена и го намерили при фотограф - приятел на Нико. Същият тоя портрет бил закачен в стаята на Илия. Разказват още нашите хора, че Ябанджиите и родителите на Нико сами са предложили на Милана и Стефан да осиновят Илия, но двамата са казали, че е хубаво детето да е с името на баща си, което е честно име. Баба Тодора, майката на Нико, извадила увита в широка кърпа пендарка и я подарила на Милана така, както щяла да я подари на истинската си снаха и от тогава Милана целувала ръка и на Тодора и на Мичо като на свекър и свекърва.

добавена на 26.11.2008, 04:02

«предишна глава

следваща глава »