НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 9

Не свършва на това място животът на третата душа на Ябанджиката. Макар в приказките на нашите хора тука винаги да става дума как вече съвсем на сумрак най-накрая бурята се развилняла. По небето засвяткали светкавици и загърмяло така страшно, че животните им като да полудели от страх. Някои от нашенци твърдят, че савидели точно кога втората гръмотевица е паднала вече върху самата къща на Ябанджиите и как е пламнал пожарът в нея, горял няколко часа, накрая с дълги протяжни скърцания и трясък на падащи керемиди, бавно като ранен тежко войник, който до последно е стоял на поста си, покривът и горния кат на Ябанджийската къща рухнали. Като да рухнала цялата Ябанджийска къща. Първо хлътнало с трясък кьошето откъм баира, то повлекло след себе си цялата задна част на къщата. Вдигнал се облак прах и накрая прегъната като лист хартия предната част на горния кат се преполовила и също паднала. Дочували се още някое време как падат късове мазилка. Накрая се изсипал пороят и малцината затичали си да гасят къщата се върнали и казали, че огънят е удавен от дъжда. Нашенци казват и, че сигурно тогава се сломило и сърцетона селото и всички загубили и малкото надежда, че нещата може и да се обърнат и пак в къщите им да започнат да шетат живи и млади хора. Всеки път обаче като минат покрай нея поглеждат руините й и си говорят, че основите са много здрави и ако някой поиска може да вдигне къщата отново. Като паднала къщата, за пръв път мернали по-ясно четвъртата душа на Ябанджиката, която обаче бързо се скрила зад ореха, после зад водника. Третата душа на Ябанджиката застанала под оцелялата асма. Преди да изчезне тая трета душа има още Ябанджиката да срещне на великденския събор Пацо Тасев, който се натъкмил на мястото, където от години, откакто дошла в селото, седяла Ябанджиката. И не бил сам, ами с неколцина ахмаци, от които всеки имал в къщата си по нещо, задигнато от Ябанджийската къща, което хем уж било негово, хем очите му избождало колко е на Ябанджиите. Стояла Ябанджиката до ахмаците, държала под ръка Ябанджията - стегнат и нагласен в поизкърпен, преработен и идеално изгладен негов костюм от преди десетина години и гледали хорото. Ябанджията и на тия години, след затвора и след болестта изглеждал грамаден и солиден мъж, на когото дума не се пресича и на чийто път не се застава. До него Фроса с бялата като сняг коса, завита в кок на тила, с елегантната рокля от фина вълна, която тя и Марика скроили от стар фустан от времето на Балканската война, фината сребърна брожка, прихванала двата края на тънката, бяла дантелена яка и с бастун с дръжка в сребърен обков. Всичко бодяло очите на Маленките Гюрчета, на Стойне Воловарчето, на още два-трима други и Пацо Тасев. Стояли лице в лице някое време и изведнъж Пацо Тасев без капка подигравка станал от пейката под дъба и рекъл: е, заповедайте, дру… госпожо Фроса. И си тръгнал. Останалите го последвали озадачени. Ябанджиката тънко се подсмихвала, а Ябанджията се позасмял с глас на тая негласна борба между жена му и Пацо, в която жена му по обичая си превила волята на един от най-лютите и сербез мъже в селото, които от идването на новата власт колели и бесели. Когато си тръгнали след няколко часа, така се случило, че Ябанджиите и роднините й, заедно със сватовете си - родителите на Нико, се сблъскали отново с Пацо и невестата му и Ябанджиката току се се изправила пред него - нисичка, фина, люта и му рекла без заобикалки: вземете си дете, Пацо! Що има да чакате още?! Заради тия думи ли, заради друго ли, когато Пацови си взели Бисера, сам Пацо Тасев се вдигнал и отишал да моли Ябанджиите да кумуват на детето му, а затова, че кръщавал детето си в църква и заради кумувете, които си избрал, Пацо Тасев бил наказан от партийната организиция. За свое оправдание им казал, че когато Бисера още не била при тях, всичките му другари се изредили да му разказват колко е страшно човек да прибере чуждо дете у дома си, да си шушукат как жена му обикаля врачки и баячки или да го съжаляват, че е така наказан от Бога, макар уж да не вярвали в Бог. Само Фроса Ябанджийска на предишния Великден му рекла в очите кое е правилно да се направи и то без да се страхува, да увърта или да го убеждава да скръсти ръце, да чака да се случи чудо или да се примири.
Иначе три дни след събора поп Матей пак донесъл измачакан плик с много пощенски марки, който очевидно е бил отварян и залепен отново и нашенци разбрали, че не е за хубаво дошло писмото, защото старите хора тръгнали по власти и по управници да измолят сина им да се прибере у дома. Чувало се как седели по чакални и приемни, записвали се на дълги опашки пред кабинети, пътували до окръжния град, до столицата, до частните къщи на всевъзможни величия и велможи, които си умирали да покажат на някогашните чорбаджии, колко нищожни са сега. Докато двамата не застанали пред един от кабинетите на външното министерство, където работел човек от нашето село. Той после сам си разказал как се случило всичко. Влезли двамата старци и се изправили пред съученика на сина си, когото стотици пъти хранили вкъщи и на когото издействали стипендия, за да учи в гимназията на сина им. Искам сина ми да се върне вкъщи, Ангеле, рекла му Ябанджиката. Вижте, госпожо Ябанджийска, много е трудно, макар да не е невъзвращенец. А когато се криеше от околийския у нас на тавана, лесно ли беше, разфучала се Фроса и чак чакащите отвън да ги приемат посетители чули как удря с бастуна си по бюрото, а мъжът й я успокоява. Искам, Ангеле, синът ми да се прибере у дома, защото, Ангеле, синът ми иска да умре у дома. Да умре у дома. От рак, Ангеле. От рак! Не вярвам, обърнал се на излизане от кабинета Ябанджията, щерка ми да се е борила и да е умряла за тоя ваш живот. Огледал скъпата и тежка дъбова ламперия, грамадните и безвкусни мебели, обвити в тъмна кожа и портретите на водачите на народа, окачени по стените.
Големият син на Ябанджиите се прибрал след три месеца. Не предупредил дори родителите си кога точно пристига. Докарал го с каруцата наш човек, случайно слязал на пазар до града. Затова Милана и Фроса се изненадали когато видели висок и слаб мъж да влиза в двора им като в своя къща. Тъкмо работели в градината. Трябвало й някое време на Фроса, за да познае в тоя изнемощял и преждевременно състарен от болестта човек своето чедо. Приближила се до него и каквато си била мъничка, повдигнала се на пръсти, а той се попривел, за да може майка му да го гушне така както правила само веднъж или два пъти през детството му. Милана изтичала да намери Ябанджията, който цепел дърва под навеса зад къщата. Дошъл той и застанал до сина си, па се почудил на глас как може неговата старост и старостта на детето му да се равняват. Синът му се разплакал на рамото с облекчението на самотен човек, прокуден от къщи и обратно приет сред своите. Марика също прегръщала племеника си и го хокала, защо му е трябвало да отива толкова далече от своите, защото колкото и лош да бил животът тука, все по-леко се преживявало със свои. Род рода не храни, тежко му кой си няма! Човекът, който докарал Ябанджийския син, стоварил куфарите му на ливадата пред къщата и си тръгнал. Всички фокуси, с които след време веселял своите синове, Илия научил от вуйчо си. Виждали ги да скитат двамата из баирите, все нещо си говорели, все нещо си приказвали, когато вуйчото бил добре и нямал болки. Влошавало ли се състоянието му, заседявали се вкъщи и Илия с часове седял до леглото на вуйчо си. Марика и поп Матея слушали докато по-старият син на Фроса разказвал на майка си как му е трудно да говори с децата си, чиито снимки носел в портфейла. Спретнати, сресани момчета в униформата на католическия колеж, в който учели. Чудел се как да им разказва за детството си, което било съвсем различно от тяхното. За местата, които обичали с брат му, за тайните им, за пакостите. Помниш ли, майко, попитал я един ден, когато болките му не били толкова силни и всички седели на балкона на втория кат и гледали към някогашните овощни градини на Ябанджиите, помниш ли какво ме прокле на тръгване? Фроса го изгледала над очилата. Прокле ме децата ми да са ми чужди. Защо ме прокле така, майко? Чак поп Матей подскочил от мястото си като чул клетвата. Приповдигнала се старата жена и прегърнала през раменете побелялото си и съсипано от болестта дете. Сине, заплакала, чедо мило! Да ми простиш, синко! Да ми простиш, синенце! Грешим майките, ама не от лошо сърце. Кога те сърце тебе боли, сине, мене ми душата гори!
Когато погребали Ябанджиите и второ свое дете, тогава и за последен път видели Ябанджиката така,както изглеждала третата й, най-изпатила душа.
На черешова задушница, години по-късно, Ябанджиите седели на гроба на сина си, а наблизо се сбрала родата на тяхна съселянка, починала около четирийсетте. Трите й деца я оплаквали, че не могла да поживее и да се порадва на внуци. Късметлия жена, обърнал се Ябанджията към жена си, не е преживяла ни едно от децата си. А Ябанджиката само по-здраво го прихванала под ръка.
Четвъртата душа на Ябанджиката изглеждала и била досущ като нея такава, каквато нашите хора я помнели най-добре - мълчалива, поомекнала, макар да се случавало пак някой да изгори от пиперливия й език. Била мъничка, мъничка старица. Една шепа кости, със снежнобели коси, облечена цялата в черно. Непрекъснато тревожните й очи следяли как подкашля Ябанджията и му вряла отвари от разни треви и билки, а той й отвръщал, че неговата болест само дървена кошуля я оправя. Ябанджията починал на осемдесет и пет години, два дни след като видял за пръв и единствен път своя правнук. Ефросиния Ябанджийска стояла на ръба на гроба и гледала как спущат ковчега с такъв поглед, че околните се провикнали да я прихванат да не се хвърли по него. Колко време трябва да мине, та да ме заровят при него, попитала кмета - младо момче дошло отнемай-къде в селото. Седем години, бабо, отвърнал той. Значи, продумала си полугласно и сломено Ябанджиката, трябва да живея още седем години. Това Бог решава, бабо, рекъл поразвеселен кметът, а поп Матей и хората около тях го изгледали със съчувствие. Хабер си нямал той от нрава на Фроса Ябанджийска. Прибрала се в дома си и само тя, Ефросиния Ябанджийска, по баща Идипридева, дъщеря на прочутия със своята свирепост и лукавщина сарафин Стойне Идипридев - Башка Лудио и чистата солунчанка Елефтерия Идипридева, по баща Ставропулос, си знае как е преживяла следващите седем години. Два пъти през общия им живот чакала Фроса Ябанджията - да се върне от война, да си дойде от затвора и сега чакала да си отиде и тя от тоя свят и да се съберат отново. Нашите хора с почуда разказват как до дълбока старост запазила здравия си разум докрай, недочувала и недовиждала по-малко. Станала съвсем мълчалива и необщителна. Не излизала от къщата, която преди повече от шейсет години Ябанджията заедно със свои другари построил за нея и за децата им. Живеели заедно с Марика и дните им минавали в това да си приготвят нещо за ядене и в приказки за отдавна умрели хора, които малцина вече си спомняли. Често я посещавали Милана и Стефан, идвали докато можели и били живи сватовете й Тодора и Мичо. Всяка неделя, през отпуските и за всички празници от столицата идвали Илия и Бисера с тримата си сина. Докато можела Фроса да ходи до гробовете на Ябанджията, на щерка си и на сина си, ходела. Когато отнеможала съвсем, започнала на празник да пали свещичка на иконата на Богородица, която заедно със сватбената им снимка стояла над леглото им от деня, в който я донесели, седмица след началото на общия им живот. На всяка годишнина от смъртта му брояла колко живот й остава. Надживяла мъжа си със седем години, четири месеца и десетина дни. Когато новината за смъртта й обиколила селото, не повярвали. Като всички да знаели, че е смъртна, но да вярвали, че е вечна. Спомнили си я как винаги, та даже и тая година седяла на пейката под дъба на мегдана и гледала хорото на Великден, когато бил съборът на селото. Мъничка, със снежнобяла коса, облечена цялата в черно и с бастун с дръжка в сребърен обков. По-старите и не толкова младите жени си спомнили как дебнели в каква рокля ще е облечена, защото и в града рядко се срещали така елегантни жени. Как тичали при нея за съвет от това какъв чеиз да дадат на дъщеря си и как да си захванат цариградско грозде, до това на коя от двете роди да кръстят детето и как да прехвърлят имота си само на едната си дъщеря. Спомнили си я как, прихванала под ръка Ябанджията влиза в черквата да се черкува при поп Матей и така го обявява за човек, достоен за почит и уважение.

добавена на 26.11.2008, 04:02

«предишна глава

следваща глава »