НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Четирите души на Ябанджиката"

Глава 10

На следващия ден на погребението на Фроса Ябанджийска, гробището почерняло от народ. Събрали се родата й и съселяните й, дошъл и поп Матея , който рекъл, че не познава друг човек, който да имал така уредени сметки с Бога и се разплакал от сърце за своята другарка - Ефросиния Стойнева Ябанджийска. Заплакали всички, осиротели без тая ламя-людоедка, за която в село всеки можел да разкаже по нещо за проклетията й и наказанията й. Само тя, що с очи можела човек да убие, а думите й като нож режели, само тя можела да се спазари с Бога така, че да я благослови, царство й небесно, до десната страна на Бога да застане! Прибрали нашите хора децата си от цялата страна за погребението й. Всички имали какво да разкажат, какво да припомнят. Колко проклета била! Колко наказана! Какъв остър език имала! Как трудно добра дума казвала. Как проклела трите си деца, но накарала Пацо Тасев да осинови Бисера, която после станала жена на Илия и й родила трима правнука, как помогнала на един наш човек да продаде щерка си за снаха в един банкерски род. От тежка правителствена кола слязъл Ангел Стойчов, от чийто приказки преди време смаяните селяни научили как го е крила на три пъти по три седмици на тавана си, за да не го пребият в околийския участък, как всяка вечер е ял сито и пресито, а тя всеки свободен миг идвала да им говори на него и неговете другари да си налягат парцалите, да се връщат в училище или пък да хващат ралото да помагат на бащите си и редовно да ходят на църква, вместо да се занимават с детинщини и да оправят света, то ако светът бил погрешен, Бог знаел за какво му е на него да е такъв, не им трябвало на тях да поправят Божите планове. Малко преди края на опелото до ковчега се приближила слаба възрастна жена, която когато минавали за последно сбогом се навела и целунала Фроса. “Продадената, продадената”, зашушукали нашенци. Западали буците пръст по капака на ковчега и нашенци усетили как миналото им си отива с тая жена. На хиляди километри от селото, в Париж, вторият й син седял в своето кресло Луи ХV - образец за елегантен, образован и културен делови човек, един от съдружниците в преуспяваща строителна фирма, стискал в ръка телефонната слушалка и си мислел как клетвата на майка му го настига след толкова много години. Искало му се да хване първия самолет, да се качи в кола, да тръгне пеша и без да го интересуват визите, границите, властите, да си замине, да се прибере у дома в бащината си и майчина къща в бедното, малкото, зелено, снежно, кално, думливо, родно село и да види майка си. Да я види жива! Да я чуе как ругае или натяква, как хока измекярите, така, както я виждал всяка нощ в сънищата си на бездомник и ябанджия в родината на децата си и жена си. И осъзнавал колко това е невъзможно. През сълзите му надписът на металната табелка на луксозното му писалище: Petar Jiabandgieff, ingéneur изглеждал размазан и незначителен. Но за това желание на втория син на Ябанджиите нашите хора щели да научат години по-късно, когато тежкия големец Ангел Стойчов се върнал от задгранична командировка до Париж, където въпреки че не се гледало с добро око на такива срещи, се видял и говорил със своя приятел от детинство - сина на Ябанджиката. Върху паметника на общия гроб на Ябанджиите изписали само:

Илия Петков Ябанджийски
1880 - 1965

Ефросиния Стойнева Ябанджийска
/Фроса/
1875 - 1972

Мнозина от нашите хора, дори се учудили, че се е казвала Ефросиния, но после бързо си спомнили, че гробовете от дясната им страна са на родителите й. Когато тръгнали да се разотиват започнали да си припомнят старите Идипридеви. Какви хора са били, колко различни от щерка си. Баща й бил толкова разбран човек, а майка й - благ мехлем за люти рани. Чиста гъркиня била. Солунчанка! От Солун!
Постепенно множеството се разотишло. Милана и Стефан отвели Марика, която щяла да преживее някогашната си господарка и после етърва и довереница, само с няколко дни. Бисера отвела децата към къщата на родителите си, а Илия тръгнал пеша.
Ето тая история - историята на Ябанджиката - си раказват нашите хора съберат ли се и щом през ума им мине мисълта как и те на свой ред ще си идат, а къщите им, в които са раждали децата си, гледали са ги, грижили са се за родителите си, ще осиротеят и ще се сринат полека, може и без много шум, а може и ударени от гръм, също като Ябанджийската къща, за която скърбели като за човек, с душа и сърце. Та ако нямала тая къща душа, щели ли са да дойдат четирите души на Ябанджиката, за да поседят в дома си в неговия последен ден. За да го почетат преди да рухне и да започне и той да потъва в земята както се случва с всяко човешко дело, па и със самия човек. Когото и да попитате от нашите хора, които знаят и разказват историята за четирите души на Ябанджиката всички до един ще ви кажат, че в оная вечер, в която втората гръмотевица ударила Ябанджийската къща и тя рухнала Фроса е чакала Ябанджията и никой друг, за да се върнат там откъдето са дошли, където дори и душата на техния общ дом ги последвала. А докато ги слушате, ще усетите, че всеки един от тях се чувства благословен, че знае тая история, която му позволява да върви по ръба между тоя и оня свят и от това животът му в бавно умиращото село става малко по-лек. Чудят се нашите хора дали и те на свой ред ще могат да се върнат в къщите си и да споделят самотията им, часове преди последните да рухнат като преуморени до краен предел от самота и студ човешки души, погребали със себе си спомена за един живот, който никога вече няма да го има из тия изоставени и забравени градини, ниви и ливади. Последното, което всички си спомнят е как вечерта, след като къщата рухнала, четирите души на Ябанджиката се събрали под ореха до бунара и дълго стояли там, като да чакали нещо или да се ослушвали за нечии глас. Никой не помни да ги е видял да си тръгват, нито да изчезват. Всички говорят как само са били там и после не знаят да се е случило друго. За едно-друго се досещат. Досещат се кого е чакала Ябанджиката, защото колкото и да била потайна самата тя и колкото и да умеела да пази тайна Суна Миланова, та и Марика даже, какво като иначе така надълго и нашироко говорела за домашните си работи, нашите хора сами са се досетили, сами са видели или пък подочули някоя и друга дума казана не съвсем насаме. Част от това, което им подсказвало защо са се задържали душите на Ябанджиката над руините на къщата, предусещали заради спомена, за това как така и не могли, ако и да се мъчели, да се сетят един случай, в който Фроса да е пресякла дума на Ябанджията или той да не е могъл да я успокои, когато се случил наблизо до беса й. Не помнели да е трябвало да реши нещо и да не каже, че трябва да се допита до мъжа си, не я чули никога да му повишава глас, тя, която крещяла така, че я чували от единия до другия край на селото. Помнели как изглеждала полужива, когато Ябанджията бил на фронта, а години по-късно отишал в затвора. Досещали се и от начина, по който разказвала за приятелството между баща й и Ябанджията. Как осиромашаването се оказало едно от най-щастливите събития в живота на Башка Лудио, който не смеел да излезе от двора на къщата цяла една зима от срам, ами непрекъснато се мотаел из одаите и давал наставления на дъщеря си. Ефросиния прекарвала доста време в нейната стая на втория кат в четене на различни брошури по земеделие, които или й носели по пощата, или ги изписвала от столицата; или пък пишела в книгите със сметките около имотите. Башка Лудио имал единственото готово и правилно решение за всеки въпрос: кои черешови сортове да се махнат, защото не раждат достатъчно, къде да се засадят новите; къде е най-добре да са разположени ябълковите градини и каква грешка е, че не са там, където той намира за добре да са; кога е точното време за пръскането на лозята и защо тия места не са подходящи за касис. Ефросиния пропускала всичко покрай ушите си, но от време на време била принудена да вика мъжа си да се занимава със стареца, за което последния се засягал много в началото. Ябанджията, както в селото наричали зетя на Башка Лудио заради непрекъснатите ходения на всички мъже от рода му на гурбет към Беломорието като дюлгери, идвал и казвал нещо на шега, подхващал стария под ръка и го извеждал от стаята. Ефросиния с облекчение слушала как стъпалата скърцат под нозете им докато слизат надолу. Башка Лудио открил, че зет му е слушател, готов да чуе разказа за всяка свинщина, извършена от сарафина в стремежа му да докопа чуждите пари. Ябанджията не го осъждал, както правела щерката, нито му обяснявал колко по-модерни начини има в тия дни за печелене на пари чрез банките, както правели някои от старите му приятели в писмата си, нито го карал да се чувства стар и безполезен, както правели синовете му. В тая първа зима от своето връщане в селото, стария Идипридев открил син, какъвто вече не смеел да се надява, че ще има. Двамата завързали другарство, което се крепяло на общата жажда за живот и на грижата за близките им. Старият бил уморен от вечни борби и кроежи, а младият проявявал безмерно разбиране и опрощение към човешката природа, защото казвал воювалият в три поредни войни зет на сарафина често злото от зло сърце не иде, а иде от глад и студ. Той и родената две години след пристигането на Идипридеви в дома на Ефросиния, тяхна внучка Невена, били единствените човешки души, които пробили обвивката на сърцето на стария кожодер и пуснала корени там. Виждали ги нашенци да си говорят Башка Лудио и Ябанджията с часове на по чашка сливова - лятно време под засенения от асмата балкон на втория кат на къщата, току до работната стая на Ефросиния, а зимно - в готварницата на долния кат; заедно играели с децата, заедно приработвали нещо по двора, заедно мърморели срещу женското всевластие наближат ли празници, заедно се смеели на последните золуми от кръчмата в село. Единият винаги разказвал как надушвал измамите и как отвръщал на удара с два удара - тоя свет, синко, е пълен с дзверове, сè требва да се пазиш от секи! А другият винаги имал по някоя история как някой някъде го посрещнал на тежка маса като пръв гост или как му е помогнал, когато вече никак не могло да му се помогне - арни люде насекъде има, дедо, кога най ти требе помощ, секогаж, че найдеш! Не от друг, а от самата Ефросиния нашите хора знаят, че преди да умре, Башка Лудио три дни държал душата си в зъби, докато се върне от града зет му, за да го благослови него единствен - най-благия човек, когото познавал. Едно желание имал преди да умре сарафина - Ябанджията да му заклопи очите. Рухнала Ябанджийската къща и под руините й останали спомените за оня, скрития, живот на двамата Ябанджии. Когато застанали един до друг в църквата на венчавката им по различни двама души на тоя свят никой не можел да намери, а накрая вече никой не можел да говори за тях поотделно. Затрупани останали всички следи от тая история, която започнала в една дива и зелена пролетна сутрин пред старата сламена съборетина на Идиприди, когато Ефросиния Идипридева се втурнала към външната врата, както си била облечена по последен парижки журнал, в дантели и коприна, с широкопола шапка, с черни ръкавици и със слънчобран, донесен от Прага и подарен от най-стария й брат от благодарност, затова че винаги по най-благоприличен и рязък начин затваря устата на многоуважаваната му съпруга и нейна снаха - втурнала се, защото й рекли, че майсторите са дошли и се оказало, че върви към тримата едри мъже застанали на сянка под дървото. Усетила в себе си как страхът й нараства. Под метрите коприна коленете й треперели и си мислела, че ако отвори уста, глас няма да излезе и ще се изложи. Айде, чорбаджийке, обърнал се към нея най-младият от тримата, кажи каква работа имаме да свършиме. Трябва къщата, заплела се Ефросиния, да можем да живеем в нея, загубила мисълта си тя, която знаела за всяко нещо кога и как трябва да е, а ръцете й треперели. Арно, че я напрайме кащата, рекъл й Ябанджията убедено. Вдигнала очи към него Ефросиния и срещнала чист, бистър и син поглед. Едрият, светъл мъж, на когото тя едва стигала до средата на гърдите, я гледал открито и спокойно, с ненатрапчиво и вродено достойнство на човек, който със собствените си ръце реди основите на живота си, който признава само Господ и родителите си над себе си, заповеди не зачита, но за една молба, половин добра дума или от милост планини премества. Цялата му душа струяла от очите и разбрала щерката на лукавия сарафин и чистата солунчанка, че това е то - да получиш божията благословия, за която още тогава в душата си знаела, цял живот ще плаща скъпо и прескъпо с кръв от кръвта си и плът от плътта си, но и през ум дори не й минало да се откаже от нея! Разказвала, че колкото и пъти да преживее онзи миг, когато видяла за пръв път Ябанджията, пак щяла да се венчае за него, дори ако още тогава знаела какъв ще е животът й. Всяка сутрин в първите нощи в селото, когато тя - госпожицата спяла в плевнята - на разсъмване през пролуките на гредите съсредоточено наблюдавала младият мъж, който работел уверено и спокойно в двора, в който се родил и израснал баща й. Гледала го, а Марика я дърпала, да не я видят и да не се изложи. Ефросиния без капка съмнение си знаела защо е дошла в това село, с една ръка успокоявала Марика, а с другата галела сурата котка, която като тях изглежда също си харесала мястото за дом. Но това било вече в дните след като вдигнала очи и видяла божията благословия да я гледа през очите на най-добрия човек, когото щяла да срещне през живота си. Гледала я с душата на най-верния й другар. На нейната опора, упование и утеха през дългия й, тъжен, непосилно тежък но и честит живот, чиято история предусетила в тоя миг, в който сърцето и душата й се стопили в медена сладост и жежка нега от погледа на застаналия пред мъж. Ябанджията, за разлика от господата, които познавала в града на тепетата или селяните, които срещала дотогава в селото, не отвърнал очи, нито свел поглед, вместо това сякаш с усмивка и с очи й показвал, че е разбрал колко е уплашена, но и че щом той е там, с нея - няма защо да се плаши. Нема страшно, рекъл й, сичко, че си е как требе да стане!

добавена на 26.11.2008, 04:03

«предишна глава