НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Краят на времето"

Глава 1

...Времето ми е бабиният наниз мъниста...
...Конецът се къса отвреме-навреме, мънистата пръсват по пода, баба, Ана и мама се втурват да ги събират и всеки път по някое се губи, попаднало в процепите на старото дюшеме, зад старият, резбован шкаф от орех, под овехтелия диван с кувертюра от избелели червени божури на тъмносин фон...
...Времето ми изтича така, както бабиният наниз с мъниста става все по-къс и по-къс. Всеки път, когато мънистата пръсват, баба ахва и плясва с ръце, сякаш бедата е страшна и влече още по-лоши беди. После баба сяда и започва да ниже прозрачните винени мъниста на нов конец. Като свърши ми ги подава да ги преброя. Дедо й подарил гердана месец след сватбата им. Навремето нанизът бил много дълъг, два пъти навит стигал половин метър, и се късал много рядко, “конците бяха други, Данка”. В началото го слагала само при официални случаи, но когато се родили първо чичо, после баща ми, тя започнала да го използва като дрънкалка, като броилка и дори като сметало, за да ги забавлява и да ги учи да броят, така нанизът започнал да брои времето и да губи час по час частица от себе си. Когато остана само една десета от него баба започна да го носи непрекъснато. Беше малко след третия имен ден на Ана. През това време из цялата къща можеха да се намерят винени мъниста. Има стотина пъти да съм ги броил и сякаш всеки път, щом се случеше нещо, мънистата се разпиляваха от шията на баба и някое завинаги изпадаше от връвчицата и се спотайваше на незнайно място...
...Доскоро беше така: седи баба на кьошка...
...Седи баба на кьошка на къщата, ниже мънистата. Поглежда към дворната врата. Дворната врата заяжда, сащисали са пантите! Баба ще вземе от скута си мънисто и преди да го наниже, ще повтори на дедо, че трябва да ги види тия панти, а той ще попита:
- Кой, ако не тия панти, ще ни кажат, бабо, кога в двора ни влиза човек да го пресрещнем?
И така си остават пантите – сащисали и скърцащи; ние сме им свикнали на приказката...
...Виждам целия си свят през двойната рамка на вратите – на моята стая и тази към двора. Или поне тая част от него, с която живея. Клоните на младата кайсия, която дедо посади в годината, в която доведе доктора, подпират небето. После са кооперациите отсреща с тераси, пълни с цветя, на които непрекъснато някой пуши, някой тупа, някой си говори с комшията. Нашата ограда – донякъде каменна, нагоре от ковано желязо. Гърба на дедо, който седи на кьошка до самата врата, заметнат с кафява, вълнена жилетка на плетеници – осморки. И някъде в дясно виждам ръката на баба, която отвреме навреме изтегля конеца с нанизаните мъниста.
Вратите стоят отворени – моята и външната, за да ме чуят лесно, ако се наложи. Нахлуващият отвънка свеж въздух се плъзва по килима в голямата стая и обръща ресните на изтъркания вълнен килим. Ланшно есенно листо панически се премята по старата кафаникавочервена боя на дюшемето – отдавна избеляла. Привечерни сенки са нашарили тапетите със ситни розови пъпки и тежките завеси в старо злато. Окъсняла муха се лута из направения от дедо орехов, резбован шкаф със стъклени вратички, губи се из подредените писани порцеланови чинии и високи стъклени чаши без петънце по тях, измъква се и победоносно прави няколко кръгчета над масата, покрита с фина, плетена на една кука, покривка. После намира вратата и устремно се понася навън...
...Така беше доскоро...
...В голямата стая влиза най-много народ. Посрещат се гости, гледа се телевизия, слуша се радио от старомоден радиоапарат, току някой се увие в старо одеяло и се кротне да почете от книгите, наредените по лавиците на стената; често-често някоя от трите жени опъва кройките, чертае, пише, трие, слага карфици, мери с метър, а после цял следобяд трака на старата крачна машина, покрита до пода в моментите на затишие с дълъг и везан на ръка, някогашен ковьор за стена и отрупана с кутии и кошници с тайно съдържание. Няма нищо тайно в тия кутии. Едната е пълна с разни работи за шев, с които само жените можели да се оправят. Така казва дедо. Неговите такъми стоят в задната стаичка, където дяла или резбова. После има кутия с други дребни инструменти – пак за женски работи, има четири по-големи кутии с разни наченати ръкоделия и три кошници със заплетени блузи, за всяка жена в къщата по една.
- Бре, работни жени! - смее се дедо...
Най-отдолу е кутията със снимките на всички ни по най-различни поводи.
...Времето ми е скрито в кутия със стари снимки...
Най-важните ни снимки стоят в рамка върху шкафа, но другите са в тая кутия: баба като младо момиче, от времето, когато е учила за акушерка и после на разходки с някой от нас; дедо като войник, като работник в дърводелския цех. Сватбената им снимка в дървена рамчица е на шкафа, на нея баба е с огромна бяла капела и бяла атлазена рокля с бяла бродерия по полите и ръкавите, а дедо е стегнат в един костюм, взет от негов другар. Защото навремето дедо не можел да си позволи да си вземе костюм за сватбата. “Немах пари, сине. Немах.” Затова и подарил наниза с винени мъниста на баба чак месец след венавката. Прибрал се той от работа в стаята на баба, където се били отделили от старите й майка и баща, застанал пред нея и извадил наниза. Другите булки, знаел той много добре, получавали от свекървата нанизи пендари, златни пръстени, златни гривни, да знаят, че влизат в богати къщи, в голям род, но дедо бил сам-самичък и немало кой да дарува булката му. Извадил от джоба на палтото си наниза и го постовил в шепите й. Златни огнени езици от лампата и от печката обвили винените мъниста. Обърнал се, извадил торбата с резбарските си инструменти и парче дърво. Седнал и той до лампата.
- Сега, булка, да видим какво ще го правим тоя заем на баща ти – рекъл преди да започне работа.
Изплащали го четири години и на четвъртата, дедо вместо пендари подарил на невестата си документ, в който черно на бяло пишело, че заемът е изплатен. Прадедо и прабаба вече били покойници. Двайсет години след това на мястото на къщата, в която се пестяла всяка капка вода, всяка троха хляб, всяка дреха и вещ, дедо и баба построили удобна, еднокатна, просторна и модерна за ония години къща, в която се пестяла всяка капка вода, всяка троха хляб, всяка дреха и вещ. Има и такава снимка: при покриването на къщата дедо се е качил на покрива и завързва байряк.
Баба сама шила сватбената си роклята. Видяла модела в едно списание от читалището и събирала от Петровден до Божич всяка пара, която припечелвала в болницата или с шиене, за да си я направи. Безкрайни часове прекарани на масата до прозореца. Отначало лозата в двора й хвърляла сянка, а по подгъва на роклята плъзвали извити лозови клонки с фини листенца от бяла бродерия; постепенно от лозата до къщата провиснали едри жълти гроздове, а лозовите клони от подгъва запълзели към кръста; накрая листата на лозницата до къщата пожълтели и окапали, а в слънчевите зимни дни сенките на лозовите клони шарели пода на стаята, когато баба обшила всички ръбове на роклята с копринени трънчета. Станала баба един зимен ден, навила черната си като смола коса на гладък кок и отишла да се венчае за дедо. След венчавката свалила роклята, сгънала я и я поставила в дървения сандък. Поставила отгоре и широката капела, която й направили по поръчка, и затворила капака.
Понякога Ана пали само нощната лампа в нейната стая, и ъгловата в голямата стая, пуска танго на стария грамофон, облича роклята, навива дългата си тъмна коса на кок, слага си шапката. Прилича на баба, каквато е била на младини. В стаята се разнася дъх на лавандула от сандъка. Върти се госпожица Ана в едно бавно, плавно и тъжно танго за само момиче, което знае да кърпи, да обикаля пазара за по-евтин хляб и да събира стотинка по стотинка пари, за да заведе майка си на театър или баба си на концерт, да купи на дедо си плат за нов панталон, а на мене – нов атлас. Широката пола на роклята плавно се издува като обърнато бяло лале. Хващам месеца да надзърта любопитно с рогцата си през прозореца. Върху дъските се изсипва дъжд от винени мъниста, баба бърше очилата си, а Ана прихва и се навежда да събира мънистата. Полите на роклята шумолят. Дъх на лавандула. Преброявам мънистата. С две са по-малко...
...В кутията на шевната машина има снимки на много хора: на лели, чичовци, приятели на баба и дедо, на мама и татко, на моя чичо и на моя баща...
...Помня висока тъмна сянка. Няма лице. Държи ме да се спусна по пързалката. Отиваме заедно да купим приказката за Малкия Мук. На три години рафтовете с детски книжки стигат до небето. От втория рафт към мене се спуща с черното си лице грозна-грозна вещица. Плача. Татко ме гушва. “Няма страшно, Данка.” Опрял съм нос в зимния му черен пуловер. Татко мирише на одеколон, на зима, на татко. Косъмчетата на преждата ме гъделичкат. Кихам. Смея се. “Ти сега какво? Плачеш или се смееш?” Няма страшно, Данка, няма страшно. Помня и същия глас да идва отнякъде близо до мен:
- Защо, боже, на мене? Защо, боже...
Баба е ядосана. Разказал съм й тоя спомен. Вдигнала е дървената лъжица, с която разбърква мишмаша и казва, че все на някого трябва да се падне и лошотията, ама трябва да си се справим с нея, а не да я прехвърляме на другите и да си хващаме пътя. По пода покапва от доматения сок, но баба не забелязва. С дръжката закача мънистения си гердан. Мънистата, стреснати от бабиния яд, се втурват да се скрият под кухненската маса, покрита в тоя час на деня с тъмна покривка с ресни...
...Времето ми е късчета разговори, дочути през открехнатата врата на стаята, в която лежа...
...На гости ни е дошла стринка – по-старата снаха на баба и дедо. Говорят за татко. Не издържал на мъката моя татко. Лекарите се чудели как да му кажат какво се е случило. Ставало въпрос за дете на техен колега. Само две седмици преди това ме бил гушкал – право и здраво дете, а в тоя момент му казвали, че няма никога да се възстановя – ще живея в количка, няма да мога да се движа, да говоря...У тия, които дават надежда на другите, отчаянието е най-много. Излязъл татко един вторник на пазар и повече не се върнал. Седяла мама отвън на кьошка и чакала. И дедо и баба я викали няколко пъти:
- Ела си вътре, Биляно. Прибери се, да се не поболееш! - но тя все казвала, че ще почака още малко татко.
Всичко било възможно да се е случило: да е отишъл в кръчма и да се е напил, макар той да не пиел; да му е прилошало и да не може да се прибере, а били проверили вече и в Бърза помощ, и в болницата, и в милицията; всичко било възможно да се е случило, все повтаряла мама и така прекарали те тая тъмна и топла лятна нощ – тя отвън под лозницата, те в леглото, будни и в очакване. Баба от притеснение увъртала манистения наниз, докато той не пръснал и винените зърна не засълзели по завивките.
Татко не се прибрал. След шест месеца се обадил от друг град и казал, че повече не може да издържа, че не може да ме гледа така. Мен ми е жал, че заради мен татко си е тръгнал от къщи. Понякога карам Ана да разглеждаме тетрадките му от училище, учебниците... Ана ми чете от неговите книги. Най-обичам да пръскам пуловера му с любимият му одеколон и да го допирам до лицето си.
“Няма страшно, Данка, няма страшно”...
Ако можех, аз щях да си тръгна, той по-дълго е живял в тая къща. Като казах това на баба и мама, мама се разплака, а баба пак се ядоса и каза, че никъде нямало да ходя, а пък баща ми да си троши главата, където ще. Много било лесно човек да не “може” и да си “тръгне”.
И стринка мисли, че е по добре да ме няма в къщата. Не ми го е казвала направо, тя никога не ми говори, а от време на време пита Ана, дали разбирам какво става и когато Ана й казва, че всичко разбирам, по лицето й виждам, че не вярва. Чух я, когато на един Божич беше дошла да види баба и дедо. В стаята се носеше мирис на гора, елхата стои в ъгъла между вратата на моята стая и вратата към стаята на мама. Масата, отрупана с ядене – колак, щрудел, сарми, ябълки, круши, постни сладки, ги разделя като гранична бразда. Оченцето на печката за дърва тревожно мига насреща. Стринка каза, че било най-добре да ме били оставили там където съм бил още щом се разбрало каква е работата. Тогава девер й нямало да “хване света” и нямало майка ми да царува в къщи.
През процепа на вратата и между кутиите и шишенцата с лекарства на нощното ми шкафче, виждах стринка много ясно. Висока, нагласена жена. Лицето й няма възраст. Малко нервна и като да не можеше да си намери място никъде. Според баба било, защото стринка ми никога за никого не се била погрижила искрено, а с годините това се обръщало срещу човека и тогава той започвал да се чуства зле и не можел да си намери място от самотия и лошотия.
- Доктор Христов, - гласът на стринка звучи убедително и даже леко заповеднически, - сигурно ще се погрижи за всичко. Той и без това е виновен и няма да направи никакви проблеми.
Още повече, че с баща ми били колеги... Не виждах нито баба, нито дедо в лице. Не знам как са я погледнали – вдовицата на по-големия си син, но след като каза, че дори и сега ако майка ми се обади на доктор Христов, който след “тоя нещастен случай” се бил покрил в някакво село, той й сега щял да се “погрижи за всичко”, мама се стопи, а баба и дедо се изправиха и помолиха стринка да си тръгва и да не се връща в тая къща. Никога.
- Щерко! - рече дедо на мама. - Щерко, ние сме с тебе, да зна'йш! И с Бога напред!
...Времето ми е върволица от празници, на които човек трябва да облече най-хубавите си дрехи, да забрави за няколко часа грижите си и да се весели...
..В кутията със снимки има сватбени снимки и на стринка. Цели три. Баба, дедо и татко са само на първата – снимката от сватбата на по-големия им син. Моят чичо. Нейният първи мъж. На третата снимка, шест години след катастрофата, при която е загинал чичо, стринка се жени за много важен човек с голяма къща и с две коли. Праща пари на дедо и баба. Те й ги връщат. Карали са се и след вечерта, в която я изгониха.
Децата на стринка и чичо, когато идват вкъщи, непрекъснато разказват какви чудесии имат у тях и колко по-хубаво живеят. Дедо им дава по малко пари, баба – разни неща, които им е изплела и понякога ги пита, защо не ги носят, а те нещо го усукват. Ана ги намира много наконтени и префърцунени, затова си седи в стария стол, бродира си или си чете и хич и не ги поглежда.
Децата на стринка винаги си тръгват от нас бързо и с голямо удоволствие. Веднъж казаха на Ана, че тая къща била на мама, само защото чичо й “бил подписал” навремето. Ана се разфуча и им обясни, делът от къщата им е бил изплатен, да си затваряли устите и да не я дразнели никак. Оттогава Ана се държи с тях, сякаш не съществуват. Дедо и баба я питаха, питаха, дали не са й казали нещо, не са ли я обидили? Ана не казваше и те я оставиха. Но повече не отвори уста да им продума, а не ги и погледна. Когато Ана се ядоса става лошо, много лошо. Тя е “огин девойче”. Така казва дедо.
После, след години чак, разказах на доктора за татко, за това че не можел да ме гледа и си е отишъл, защото съм такъв един, дето не може да говори, ни да се движи, ни нищо, но доктора мислеше, че сигурно на баща ми му е било много по-тежко отколкото на всички нас в къщи. А и как не, татко разбрал за Ана, когато тя била на десет години, но даже и тогава не пожелал да се върне за постоянно у нас, само няколко пъти се видели с мама да уредят развода. Докторът ги разбира тия неща, пък и е бил там, когато се е случило “нещастието”, нали точно той ми е сложил оная инжекция.
- Доктор Христов, идете и направете инжекцията! – рекъл шефът на отделението на доктора.
Докторът казва, че знаел, че не е правилно, но бил млад.
- Милане, - рекъл на себе си, - началството е много по-вряло и кипяло в тия неща, пó трябва да ги разбира. А ти си вчерашно студентче.
Не се разбрали нещо.
- Като има беля да става, - казва му често баба, когато види, че докторът го мъчи съвестта, - белята ще стане!
Мама глади ризата на доктора за следващия ден или слага вечерята, или проверява контролни и само поклаща глава в знак на съгласие. Мама толкова пъти вече е повтаряла на доктора, че той няма вина, че грешката е чужда, че той само е направил това, което са му наредили и най-после, че писаното на глава на камък не ходи, та чет и брой нямат...
...Снимките на майка са всички направени след като тя дошла за снаха на баба и дедо. Най-много снимки има от сватбата си с татко. Облечена е в дълга бяла рокля – купешка, съвсем различана от тая на баба.
- Е-е-е-х! Други времена дойдоха, Данка, други рокли се носеха! - казва ми баба, и намества очилата, загледана в лицето на живия си син.
На една от сватбените снимки мама държи чаша с бяло вино и води булчинското си хоро. Тя много обича сватбени хора и песни. Виждал съм я да пуска радиото в зимните съботни привечери, когато сме двамата вкъщи, да сяда до прозореца и да ги слуша без да помръдне. Случвало се е и да се усмихва. За сватбата й направили прическа с дълги къдрици с преплетени изкуствени бели цветчета и перли. Мама има много хубава коса, само че сега дългата й коса е цялата бяла, а лицето й е младо. Докторът се смее и казва, че така била много, ама много красива и че трябвало да носи по-често косата си пусната, да прилича на сребърна река, а тя хич не му вярва.
- Тия двамата не мога да ги разбера, хем си не хващат за нищо вяра, хем се за нищо не лъжат! – дедо хохоти и се тупа по коленете от задоволство.
Когато била младо момиче, мама пак имала дълга коса, но тогава косата й била кестенява. Като студентка - първокурсничка отишли заедно с някакви приятели на хижа в планината да отпразнуват студентския празник и там се запознали с татко. Татко я харесал по косата.
- Знаете ли, девойко, каква рядкост е такава коса? - попитал я той сериозно-сериозно, а тя от притеснение не могла да продума.
Татко бил висок, светлоок и светлокос мъж, осем години по-стар от нея, но тя това го научила по-късно.
- Като подавахме документите за сватбата, - казва и се смее, смее.
Татко и доктора били състуденти и докторът мисли, че най-много затова си е тръгнал от мене, от нас, не защото не можел да ме гледа, а защото знаел, че не може да ми помогне. Това било най-тежко за един родител, да не може да помогне на детето си. Дедо се ядосва на тия думи и щом чуе доктора да приказва така му вика:
- Не лъж момчето, Милане! Да беше малкият ми син мъж на място, нямаше да си говорим с дрехите му, ами с него.

добавена на 26.11.2008, 06:06

следваща глава »