НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Краят на времето"

Глава 2

...Има снимки в кутията как ме взимат, ни взимат, с мама от родилното с цветя и бонбони. Всички са много щастливи и усмихнати. Има и такива, на които съм здраво бебе, това е преди белята да стане. Докторът не ги обича тия снимки. Казва, че още му е тежко...
На снимките, на които мама излиза от родилното с Ана, не са весели хората, нищо, че се усмихват. И татко го няма. Косите на мама вече са започнали да побеляват, а още нямала и двайсет и пет. Започнала да побелява моята майчица, от момента, в който й казали, че ми остават година, най-много две, живот. Докторът й го казал. Говорел й той, а през цялото време си мислел, че говори на момичето, което на един студентски празник искал много да покани да танцуват, но не се престрашил, а след година, то се омъжило за негов приятел и състудент...
Най-много са снимките на Ана. И нека! Ана си е много хубава още от малка. Тя е по-малката от нас, двамата. Аз съм й батко. По-стар съм от нея с малко повече от три години години. А татко да не познава Ана! Защо му е трябвало да си тръгва, като е щяла да му се роди такава дъщеря...
...Ето така беше доскоро...
- Ден с ден не си прилича, - казваше дедо.
Не остават нещата същите, ами се променят.
...Най-важната снимка в голямата стая стои на ореховия шкаф. Правена е напролет, под кайсията, дето я дедо посади в годината, в която доведе доктора. Даже имаме нападал цвят по раменете и косите. Вижда се, че е правена в щастлив ден за цялото семейство. Ето, този в тъмния костюм е Демби, но като голям. Гледа малко срамежливо, но много, много щастливо, както гледа човек в деня на своята сватба...
А Демби ми е страшен приятел от малък. Дошъл да живее при баба си и дедо си, когато родителите му починали при катастрофа, а сме се видели за пръв път в градинката, през три улици от нас. Баба казва, че тогава съм бил на четири, а той – на седем и той бил възхитен от моята количка, която аз дотогава съм мразел, но благодарение на него съм започнал да я приемам съвсем другояче. Всеки петък следобяд, когато Демби беше малко момче, на което съучениците умираха да се присмиват, защото си беше кръгличък, не за друго, той идваше у нас да си поговорим за кораби. Демби знаеше всичко за корабите. Може да знае и сега, когато е голям. Когато отдавна вече не е кръгличък, даже бил страшно хубаво момче по думите на баба. Той се изчервява, когато говорят такива неща за него. Сега Демби е цял инженер, специалност “двигатели с вътрешно горене” и вече се казва инженер Методи Николов. За другите, за мене – не.
- Къде останаха корабите, момче? - питаше го дедо, а той се гушеше.
Може да не ги е забравил, да ги помни и вечер преди да заспи да си представя как плава. Тогава, преди години, Демби знаеше кои са фрегати, кои корвети, как се казват платната по мачтите, кога е измислен парахода. Всичко! Идваше у нас и ми ги описваше най-подробно, обясняваше кое за какво служи, кой работи с него и ми обясняваше с огромно търпение. Говореше повече той, защото аз... малко трудно говоря, но важно е как човек мисли. Така казваше дедо.
...Дедо не е на голямата снимка на ореховия шкаф...
...За човека било отличително това, че можел да мисли, въпреки че имало и такива, които не се напъвали, както обича да мърмори баба. Демби, обаче, не е такъв и тогава не беше такъв. Той беше страшно търпелив, а не е лесно да е търпелив някой с мен. Не. Демби ме гледаше в очите и познаваше, когато не разбирам, не се сърдеше и не се отчайваше, ами вземаше лист и молив и започваше да рисува. Кораби, кораби, кораби... искаше да става капитан далечно плаване.
- Къде ти ще ставаш капитан далечно плаване? - смееше му се дедо. - Морето е на другия край на държавата, младежо!
Но Демби разказваше ли, разказваше, докъде ще плава. Вадеше от ученическата чанта атлас на света, подпираше го върху коленете ми и така, както го гледаше наопаки ми показваше къде щял да иде и какво щял да види и винаги преди да да си тръгне, късно вечерта, а често и баба му идваше да го прибира и да се извинява на нашите, че досажда, ми казваше:
- Няма страшно, Данка! И ти идваш с мене, да знаеш!
...Няма страшно, Данка, няма страшно...
...Морето било безкрайно. Понякога синьозелено, понякога черно. Имало вълни и чайки. Стояли капитаните далечно плаване на мостика и викали: “Право напред!”. Плавали ли, плавали капитаните далечно плаване до непознати земи и континенти със странни хора и животни, странни песни и странни обичаи...
Виждал съм го аз морето много пъти по телевизията. Дедо ми го е показвал, а и той не го е виждал наистина. Никога не останали излишни пари за такъв лукс, а и други му били на дедо мечтите. В моята стая няма телевизор и дедо тичаше от голямата стая да ме вземе с количката и от бързането се задъхваше, почваше да кашля. После усилваше звука и пазеше тишина. Дума да не изпусна, за да разбера и аз какво е това морето. Понякога по телевизията показваха и кораби, но те не приличаха на тия, които Демби рисуваше. Дедо разбираше какво искам да питам, запомняше го и после питаше Демби.
...Дедо винаги разбираше...
...Идваха при мене и други съседски деца, но го правеха насила. Тя, моята майчица, ги викаше да минават при мене да не съм сам и те го правеха от приличие. Нищо, аз не им се сърдех, та кой ще иска доброволно да си говори с някого, който едва казва “Да” и “Не”, ако не лежи в леглото, е в количката, и не може да се движи или рече ли да направи и най-простото движение излиза някакъв гърч? Но Демби беше и е различен, затова най-обичах да стане следобяд и да видя кръглото лице на Демби.
Мене ме е винаги било малко страх от морето, но на Демби никога няма да кажа. Да не го обидя, да не си помисли, че е сам. До ден днешен не съм му казал, нищо, че може и да е забравил корабите и морето.
Аз искам да видя как изглежда света от високо. Аз дето не мога да мръдна без чужда помощ от количката или от леглото и който едва говоря - да искам да видя света от високо! Искам да видя как изглежда отвисоко нашата къщичка, улицата ни, болницата и градчето. Да е като в ония филми, в които според Ана камерата снима от вертолет и всичко се върти ли, върти. Искам да стигам най-бързо там, където си намисля. Без да трябва някой да ме бута с количката или да ме качва на кола.
Дедо казваше, че когато порасна може и да се случи. Това било мечта. Всеки трябвало да си има по една. Хубава мечта. А хубавите мечти трябвало да се сбъдват.
- Или поне приблизително! - смее се Демби, който сега ремонтира коли.
А мама и доктора се съгласяват с него.
...
...На тая най-важна снимка крайно вляво е мама. С вдигнати сребърни коси на кок и с новата си вишнева рокля. Много е хубава моята майчица. Дедо разправяше на доктора, че когато ходела по улиците всички се обръщали по нея и че най-много се гордеели с баба, когато ги оглеждали със завист, че имат такава красива дъщеря.
- Защото, Милане, може да не ни е щерка по кръв, ама ни е щерка по сърце, - казваше дедо на доктора, а баба кимаше с глава.
Аз повече си седя в стаята. Но вратата ми винаги е отворена. Или съм в голямата стая. Така всеки, който мине ми казва по нещо. Рядко им отговарям, много ми е трудно това – говоренето. А всички и мама, и баба, и дедо, и даже Ана постоянно ми повтарят да не бързам, да съм говорел бавно. Понякога няма нужда и да говоря, толкова бързо ме разбират. Когато е хубаво времето ме избутват с количката навън. На въздух. Оставят ме под навеса, точно до алеята с цветята. За нея отговаря баба.
...Тук на снимката баба е от лявата страна на Демби. Облечена е в официалния си масленозелен костюм от фина вълна, който пази от десет години и “е непокътнат”. Всяка пролет и всяка есен го проветрява, четка и го увива с торбички, пълни с орехова шума, за да не го нападат молци, и с мента и мащерка да ухае на лято и на слънце, когато го извади и го облече на зимен празник. Баба, и до ден днешен, дума не дава да се издума да си направи нов костюм, тоя си й бил добър, а толкова Нови години била посрещнала с него, толкова имени дни, осмомартенски вечери и други празници, че ако го оставела, щяла да ги забрави, да избледнеят всички песни, изпяти по тия празници, да стихнат всичките смехове и изобщо всички щастливи поводи, които била счела за достойни по тежест, та да си извади от гардероба стоялния костюм и да ги отпразнува...
В алеята с цветята няма право никой да стъпва. Нито даже дедо, а баба казва, че на дедо всичко му е позволила, защото й бил либе и й легнал на сърце още първия път, когато го видяла. Когато говори така баба се обръща към мене и ми казва:
- Ти също! На сърце си ми!
Пролетно време в тая алея растат жълти лалета. Изкарат ли ме с количката, аз с все сила соча и викам:
- Там! Там! Там! - и те ме нагласят досами жълтите лалета.
Щом прецъфтят, баба вади луковиците, нарежда ги в щайга и като ги внася в мазето казва:
-За догодина, ако съм жива!
Според дедо не си ли пребаела, нямало да са хубави лалетата идната пролет. А пък дворчето на нашата градска къща е колкото една кърпица, затова баба иска в него да цъфтят много цветя. За хубост. Да личало, че в къщата живеели хубави люде, а не потутковци и тумруци. Щом иска да засади ново цвете, тя кара майка ми да го бодне в земята, защото била пролетно бебе, а баба била есенно и не й се хващали лесно цветята. Дедо много се смееше на тия приказки, а тя му се сопваше:
- Ти да мълчиш! Кой ти рече тебе в женски работи да се бъркаш!
Тогава дедо започваше да си оправя преметнатата през рамо кафява вълнена жилетка на плетеници – осморки и гледаше виновно, така както когато скришом донасяше за него и за мен по още една чаша крем карамел. Много обичам крем карамел. Баба го хващаше и здравата го нахокваше, затова че ме учел да разбойнича, но дедо мислеше, че двете с мама винаги оставят за нас по още една чаша, а хокането било за фасон!
...Времето ми е неща, които не ми се случват...
...Криеница, футбол, първи учебен ден...
...Демби ходеше на училище. Аз – не! Мен ме учеше мама. Когато не бях в болница. Мама е детска учителка. Щом се върнеше от работа и сядахме да учим в моята стая. Не е лесно с моето учене. Когато станало ясно, че ще уча трудно, мама ходила да учи още. Заради мен. Защото не искала да ме вземат от нея или да ме остави на чужди хора. Тя ми била майка и тя трябвало да се грижи за мен. Няколко пъти навремето съм я питал кога и аз ще тръгна на училище, а на нея й ставаше много тъжно и после ми казваше, че и това ще стане когато порасна достатъчно. Всяко нещо било с времето си...
...Времето, обясни ми пръв дедо, било нещо, което не можеш да видиш, да пипнеш, а само да усетиш, като тъгата, в която се потапя сърцето, когато гледа оня смешник Чарли Чаплин и хлапето или като радостта, че парето на Бъдни вечер се е паднало в твойто парче от погачèто...
...Времето можело да се измери с дни, седмици, месеци и години. Разните неща, когато се случвали във времето се подреждали в тия години, месеци, дни, но за различните хора текло различно. Моето време в слънчеви дни го меря с правоъгълника слънчева светлина, който се мести по дебелата, с шарки на жълти листя върху винено-червена основа и с ресни, кувертюра на моето легло; по промяната на светлината, която е различна сутрин и по обед, есен и лято; по снега на баира, които се вижда от прозореца на моята стая, по посещенията при лекарите и по престоите в болниците. После чак открих, че времето е топящият се наниз мъниста на баба, снимките от кутията над шевната машина, дочутите разговори, престоите в болницата, върволицата празница и много други неща.
Много ми беше любопитно в началото, кога ще изтече моето време до там, че да тръгна на училище, но дедо казваше, че това никой не знае. Малко го понамразих тогава времето, но дедо ме позна по очите и ме успокои, че във времето се случват и весели неща: рождени дни, събори, панаири, е-е-е на колко панаири сме ходили с дедо, Нови години. Докато станело време да тръгна на училище можело да ми се случат много хубави работи. Сега вече едва си спомням, че съм искал да ида на училище, дори ми е смешно. И тъжно...
...Дедо знаеше колко обичам рождените дни. Мама не празнува, а баба и дедо били стари за рождени дни. На рождения ден на Ана, Ана сама си духа свещичките и си пожелава нещо. На моя рожден ден аз си пожелавам нещо, и пак Ана духа свещичките, защото аз не мога. Но нищо от това, важно е пожеланието да се запази в тайна. До преди три години, дедо ми подаряваше дървено конче. Много хубави кончета от дърво дялаше. Имам всякакви по-големи, по-малки, съвсем малки кончета-жребчета. Двайсет и три на брой. Дедо казваше, че имало много начини да се лети и един от тях бил на кон. Когато бил малко момче и живеел на село, дедо обичал да яха коне и да препуска с тях из окосените ливади наесен, бил “волен като птичка божия”. На моя рожден ден най-голямото парче от тортата е за мен. На рождения ден на Ана също. Ана ми го оставя. На Йордановден пък ми дават най-голямото парче от баницата. Аз никога не мога да изям цялото парче. На Йордановден баба ходи на църква, после отиваме да видим кой ще извади кръста от реката, а най-после вечерта ядем баница, точена от мама. И се веселим. Дедо разказва как на младини се хвърлял и той след кръста, там в реката на село. Три пъти хващал кръста.
- И... аз... ще ловя... кръста – казвах преди. – Не... ме е страх... от... такава... малка... вода.
- А трябва, - казва дедо.
Такава малка вода била страшно опасна. Завличала бързо човека и той се удавял.
- Нека... завлича..., мен не... ме е... страх... Само... да... порасна! – казвах.
И всички на масата се съгласяваха, че ще стане точно така и няма начин да е иначе. Дедо вдигаше чашата с червено вино, чукваше я о моята с малинов сироп и заговорнически шепнеше: “А, наздраве! Ние, именяците трябва да се поддържаме!”. Мен са ме кръстили на дедо, затова понякога ми викаше “адаш”.
- Адаш, адаш... - кикотеше се седемгодишната Ана.
...
...Живеехме някога с дедо...
Често ходехме на село, на старата къща на дедо...
...Ходим и сега...
...Качваха ми количката в багажника на стария син москвич, мен ме слагаха отпред до дедо, а отзад сядаха баба, мама и Ана, нагласени и натъкмени, с чанти с храна и с по някоя дреха. Не беше далеко до село, но нашият син москвич беше на години и вървеше бавно.
- Кашличав е, горкият! Също като мене, нали, бабо? - питаше дедо.
Те с баба събирали дълго време пари и чакали да им дойде ред за кола. Радвали й се като малки деца. Докато пътувахме, дедо и баба пееха. Градил Илия килия... Канят ме, мамо, на тежка сватба... Милко, бе, душо...
Като стигнем село ме оставяха под лятната ябълка, а те се залавяха за работа. Всеки си знаел задачите, казваше баба. Те с майка бяха в градината, дедо потягаше къщата, а Ана се занимаваше с цветята. Според баба, Ана имала дарба и желание за цветя. Това било благословия. Ана най-обича рози. Есенно време взима резници, сади, присажда и така както дедо ми подаряваше на мен дървени кончета за рождения ден, така на Ана подаряват цветя и я оставят да ги сади из двора на къщата: бели, жълти, червени, розови. Като цъфтят, двора мирише приказно.
Дедо и баба гледаха и лозе и лозница в старата ни селска къща. От тях е червеното вино, което го пием при повод и сега. Като свършеше работа, дедо сядаше до мен под навеса, също както сега правим с доктора, и гледахме какво пиле ще прехвръкне над двора. Дедо ми е показал най-различни пилета. Преди ми викаше: “Гледай, гледай сойка!” или “Виж свраката! Виж свраката!”, но напоследък уж не довиждаше и като хвръкнеше пиле ме питаше:
- Какво е, адаш? Шарено или чисто черно? Каква му беше опашката?
А аз му казвам :
- Имаше бели шарки, не беше голямо.
- Сойка е била! - казваше дедо.
Ама аз си мислех, че ме изпитваше да види какво съм запомнил за пилетата, дето ми ги е показвал.
През зимата хапвахме на обяд и си тръгвахме, но през лятото оставахме по две седмици, когато мама беше отпуска. Само баба слизаше до къщата ни в града, за да не запустявала. Без хора, къщите запустявали. Аз не знам какво е това да запустее къщата, но ми казаха, че покривите им падали, стъклата им се изпочупвали и в тях влизали да живеят най-различни гадини. Лошо е, когато къщите запустяват. Нашите къщи няма да запустеят никога. Нито тази тук в града, нито тази на село. Всеки, който е влязъл в наша къща казва:
- Колко ви е хубава къщата! Много е хубаво у вас!
Тогава мама се усмихва, а баба се изчервява от удоволствие. Тя много държи на реда, когато човек влиза в къщата ни. Да е чисто, да е подредено и стяга Ана, защото искала да стане добра домакиня. Ана трябвало да знае да плете на една кука, да чисти петна от мазнина по дървени мебели, да подрежда цветя, да слага дантелени салфетки под порцелановите чашки за кафе.
Ние с дедо в домакинството имахме други задължения. Аз кой знае колко не можех да му помогам да поправя това-онова: ютията, пантичката на кухненския шкаф над мивката, крана в банята. Нали се и движа трудно. Но дедо казваше, че истинският мъж трябва да се оправя с политиката. Затова ми четеше вестника и книги по история и ми казваше кой какъв е в държавата. И в други държави. Мога да ви кажа кой е министър-председател на Франция или кой е император на Япония, колко квадратни километра е територията на Испания, кои са били колониите на Англия през XVI век и кои са най-важните й пристанища. Последното го знам от Демби.
- Един мъж трябва да знае какво се случва в държавата и по света, - казваше дедо всеки път, когато се съберем вечер пред телевизора, за да гледаме сериала и новините.
Баба слагаше очилата, взимаше куката и дантелата. Настаняваше се баба на канапето с протритата дамаска, която трябвало “да се смени на всяка цена това лято”. Мама се настаняваше до нея със заплетения пуловер със сложни плетеници – осморки, а когато Ана си беше в вкъщи, защото като завърши гимназия, отиде да учи в столицата за медицинска сестра, сядаше и тя, но май повече гледаше в списанието с кройките, отколкото в телевизора.
На мястото, където преди седеше дедо, сега седи докторът. Сега той следи, кога ще стане време за новини, пуска телевизора, вика ни и чака да се настаним, чак тогава усилва звука. На голямата снимка на шкафа, докторът стои зад младоженците. Вижда се само главата и едното му рамо, а с лявата си ръка е прегърнал мама. Когато мама го гласеше за сватбеното тържество, той се смееше, защото никога не си представял, че жена му може така да се грижи за него. Предишният му опит го карал да мисли, че такова нещо е невъзможно. А мама през цялото време уж му се караше да кротува, защото не може да нагласи възела на вратовръзката. Чак и на снимката се вижда, че очите му се смеят. Дедо ми каза веднъж, че разбрал що за човек е още когато го намерил пиян пред вратата ни оная първа вечер и го внесъл вкъщи. Приличал на пребито от чорбаджиите си псе, което нямало къде да иде, никъде другаде не му било мило и пак се прибирало при тях...
...Отначало баба го гледаше изпод очи, но после и тя ми рече, че е добър човек. Съжали го сигурно, защото го виждаше да стои пред врата на стаята ми с часове и да не смее да влезе. Заради оная инжекция. Обаче аз се сетих. Като го видях един ден как стои пред вратата, бутнах чашата от масичката до мене. Когато мама си дойде от училище, ние вече гледахме атласа на света и търсехме къде са островите Фиджи...

добавена на 26.11.2008, 06:07

«предишна глава

следваща глава »