НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Краят на времето"

Глава 3

...Една събота, беше февруари, а вече миришеше на пролет, дедо се прибра от пазар и завари къщата обърната с главата нагоре, заради седмичното почистване. Баба тъкмо беше слязла до мазето, а аз седях в количката на прага на моята стая. В голямата стая майка беше раздигала маси, столове, кресла с помощта на доктора, който вече беше заминал за лечебницата в онова селце. Майка извиваше парцала за пода и си припяваше с радиото ... Биляна платно белеше... Вечерта дедо дойде в моята стая и попита дали според мен нещата са наред и аз казах, че са, макар да не разбирах защо ме пита такива работи. Дедо каза, че майка е пяла за последен път, когато съм бил на две годинки, а после ме погледна и рече:
- Милан е добър човек, така да знаеш!
На сутринта дедо си отиде.
Докато спим, излязъл до магазина, взел хляб, сирене, кафе и мляко. После се прибра, ние вече го чакахме будни. Дедо влезе през вратата, но не успя да я затвори. Изохка, свлече се и докато баба викаше:
- Инфаркт! Инфаркт! Билянче, викай Бърза помощ! - и се опитваше да му помогне, дедо й стисна ръката, нещо се опита да й каже, мърдаше устни, но думите не излизаха. После се огледа да ни види всички...
...И си отиде...
Баба заплака. Преви се òдве. Скри лицето си в шепи. През пръстите й капеха сълзи и винени мъниста.
Заплакаха Ана и мама, и аз. Вратата на голямата стая, която водеше към градината, зееше отворена... Стопанинът не беше успял да я затвори...
После дойде докторът. Изкъпаха дедо, облякоха го в най-хубавият му костюм – тоя, който носеше на празници и който щеше да носи на сватбата на Ана. Мама му сложи на челото голяма бяла пара, а баба извади сватбената си халка и я сложи на ръката на дедо, та когато на оня свят се разтревожел за нас и си помислел нещо лошо дали не ни се е случило, да му мине притеснението през халката и да не ни стига.
- Що ти мислят свои, да те не стига! Що ти душмани мислят да те стига. – казваше баба, а дедо си оставал нашият дедо - свой.
Халката на дедо баба постави на средния си пръст – всеки да знае, че е вдовица. Дойдоха хора – комшии и всеки носеше по някаква поръка да каже на дедо, пък той да я каже на техните хора, там, на другото място. Къщата се изпълни с хора, дворът беше претъпкан и почернял...
...И оттогава все ми се иска да е така: седи баба на кьошка и ниже мъниста. През рамката на вратата виждам дедо в гръб. Наметнат е с вълнена кафява жилетка на плетеници – осморки.
- Кой, ако не тия панти, ще ни кажат, бабо, кога в двора ни влиза човек да го пресрещнем? – пита дедо...
...Обви ни тъгата като сива пелена. Като тежка зимна мъгла. Като ръжда. Обви ни и дълго седяхме всеки в мъката си, докато баба не излезе и не скъса некролога от вратата.
- Доста беше. Стига жалейка. Пък хубав живот имаше... Къща вдигна... Деца, внуци... Що му требва повече на сърцето човешко? Нема да го забравим ние никога.
И пак се разплака.
Не ни е забравил и дедо. Отвреме навреме ми се явява на сън. Пита ме това-онова за домашните работи. Даже така на сън му разказах как преди шест месеца дойдоха Ана и Демби и ни казаха, че ще има сватба. А аз вече знаех, защото бях видял на ключодържателя на Демби малка гривничка от винени мъниста. От ония, с които Ана си нижеше талисманчета от открити из чекмеджетата и извадени измежду дъските на дюшемето мъниста. Баба и майка първо плакаха, после се смяха, после пак плакаха, пак се смяха, а докторът все викаше:
- Женска им работа!
А и той плачеше и се смееше.
Демби и докторът ремонтираха една от празните стаи в къщата, а мама и баба отидоха и купиха плат за роклята. После седнаха и цели две седмици гледаха с Ана списания, после кроиха, рязаха, шиха, мериха, пак шиха, пак мериха. Докторът и Демби обикаляха около тях и като ги питаха:
- Как е по-добре, така ли, - и баба правеше набор на роклята, която Ана беше облякла за проба, - или така? – и баба отпускаше плата.
Мъжете първо клатеха глави и викаха:
- Ами.... Така е добре!
После пак казваха:
- Ами и така е добре!
- Последно как? – сърдеха се двете модистки, а мъжете се изнизваха.
Оставяха ме сам да ги държа под око.
Жените изчистиха къщата отгоре до долу. Варосаха – белосаха всичко, което трябва. Мъжете боядисаха дограмата на прозорците, жените извадиха най-новите килими, най-хубавите кувертюри за легла, най-новите завеси, които с години бяха чакали такъв един-единствен празник, за да ги извадят от гардеробите, шкафовете и сандъците. Наредиха с чеиза на Ана стаята на младите, наредиха и вещите на Демби, който след смъртта на баба си беше останал “сиротинка, като дедо ти, сине, когато ние се женихме” по думите на баба. Накрая мама седна и заши стотици изкуствени перли по воала на Ана, а баба и Демби отидоха и наеха стола на близкото училище.
Само дедо го нямаше на тая сватба. Но не съм много сигурен. Когато го сънувах наскоро ми каза много неща, които няма как да не знае, ако не е бил там. Като да беше играл хорàта, опитал храната, стоял до внучката си по време на венчавката и сякаш беше слушал как накрая на тържеството мама и баба седяха до една от масите, претрупана с остатъци от обяда и си говореха, колко луд от щастие, от гордост, от обич щеше да е дедо, ако беше жив. Знам, защото бях в количката си досами тях. Наконтен и аз в нов тъмносин костюм, с нова синя риза, която на голямата снимка изглежда сива, и вратовръзка, вързана от Ана. Моята малка сестричка каза, че съм толкова хубав, че веднага хващам окото. Така ми каза “веднага хващаш око”. Седях си в количката и гледах как се вие хорото в три редици: комшиите ни, приятели и колеги на доктора и мама, сестрите и брата на баба, сестрите на мама, приятелите и колегите на Демби и на Ана, кумовете им, техните синове с жените им. Три редици хоро – горди и добри хора. Нагласени в най-хубавите си дрехи, със светнали очи и с пълни сърца. Спомних си как преди много години, дедо учеше в средата на голямата стая Ана да играе “селското”:
- Сега... тука е ръченицата, после раз, два, подскок и връщаш.... И въртиш ороигрецо. Не може, дедо, селското без ороигрец...
Водеше в тоя момент моята малка сестричка своето истинско сватбено хоро, а аз държах в ръцете си краят на моето време. Вечерта преди сватбата, бабиният гердан от винени мъниста беше пръснал. Когато събрахме мънистата и ги преброихме, видяхме, че са много малко.
- Нема да ги нижа за гердан, Данка, - рече баба. – Малко са вече, сине. Изпогубиха се. Толку години вече го нося. Ще взема нещо от майка ти.
Баба наниза останалите мъниста и ми ги подаде, а аз ги пуснах в джоба на сакото си за сватбата.
...
...Сватбата беше преди три месеца...
...А преди седмица сънувах дедо пак. Седи на кьошка на къщата, наметнат с кафява жилетка на плетеници – осморки, гледа в мене и ми говори:
- Айде, Данка, айде, сине, да си се прибереш при мене. Хвърли тая количка вече! Е, три кончета как съм ти направил, по едно за всеки рожден ден, откак не сме заедно, а те нема да ти ги дам. И мъчно ми е за тебе, сине.
А аз му отговарям:
- Ида, дедо, ида. Даже и бабиния гердан от винени мъниста ще донеса. Съвсем се смали герданът, дедо, съвсем. Баба вече не може да го носи и ми го даде...
...Времето ми е бабиният наниз мъниста. Свърши се герданчето – свърши ми се времето. И, чудно нещо, никой освен дедо още не знае...

добавена на 26.11.2008, 06:08

«предишна глава