НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Наша Стойна е сама с вълците"

Глава 1

- Изгуби се наша Стойна? Тихо около тях. Нищо се не чува. Трети ден я нема никаква. Ни до магазина да слиза, ни за вода до бунара я виждам да иде. Дома ли е, не е ли? Никаква я нема.
- Вчера минавах покрай къщата и имаше дрехи проснати на въжето зад кошарата. Фустани, кърпи... ама да съм я видел или чул да говори по двора, или по къщата, не съм!
- Тия кърпи от миналата неделя стоят... Що стана с тая жена, боже?...
- Добре, че й продадоха овчиците, че както не им събра сено тая година и на тоя студ да са измрели вече. Всичко е на кост. Такъв мраз не е имало. Да умре сега некой, нема да могат да го закопаят.


Той мене не може да ме опази!
Той мене никога от нищо не ме е опазил, нищо, че е Господ!
Ама аз си знам, затова всичко сам затворила. Да ми не влезнат в къщата.
Тебе не те знам как си влезнала, баба Алтъно. Идваш от някое време насам. На кревата до печката седиш и нищо...
Мислех да кажа на Нинчето, па си рекох защо да я плаша, милата.
И така...
Студено е.
Питах те толкова пъти студено ли ти е, а ти мълчиш. Не отговаряш. Разправят тия като тебе викат хората. И кого повикат - край! Заминал е. А мене не ме викаш. Време ли е, от ония дни те питах; седиш си. Дума не продумваш. Значи не ме викаш. Ни ме Господ вика. Знам аз той кого чака! Вълците!
Какво му толкова направих, баба Алтъно?
За вълците ти говоря, а ти седиш и ми се смееш... От що ли ти е толкова хубаво? Сигурно се радваш да ме видиш.
Кой ми се радва на мене? Никой. Аз първата нощ като дойде много ти се радвах!
Там - в болницата.
Събуждам се тогава: цяла в лайна. Страшна работа. Гнус ме беше от мене, ама нищо не можех да направя. Уморили ме лекарствата. Глава не мога да повдигна. Боже, говоря му, защо ме остави така, Боже... Хем си рева с глас! Ама тихо, да не ме чуят. Само да не ме чуят. Има места, къде вече е забранено и да ревеш, колко и да ти е тежко на сърцето, та като се случи се пазиш да не те чуят. Мислят си, че като сме откачили там, сме и оглупели. Ама на нас акълът си ни е на място. Всичко си разбираме и всичко усещаме.
И като ни пребъркват усещаме.
Мене предната вечер ме бяха пребъркали. По хапчетата. Нинчето ми беше донесла пенсията и я мушна под възглавницата: тетче, ако дотрябват за някое лекарство, да можеш да се разплатиш! Как я само надушиха! Иначе една неделя никой ми в стаята не влизаше. И ти и там как си влезнала не знам.
Тогава много ме досрамя, че ме видя такава. Викам ти: бегай от мене, не ме ли видиш каква съм - смрадлива, мърлява, а ти си позавърнала чаршафите на леглото седиш досам мене и по страната ме галиш.
И навремето така правеше, щом се поболеех. Нали ме лекуваше. Звоника да ми свариш, вълна да ми сложиш под ризата, да ми топли.
Не избяга тогава в болницата.
Аз при тебе тичах от край време. Дали трънче да ми вадиш, дали да ми разкажеш как Господ ходил по земята или - много хубави тантели плетеше - да ми заплетеш тантела. Все при тебе тичах. Отсреща, през пътя. Провирах се през пармака от стари колове. В нашия двор не помня да съм си играла, ами в твоя.
Много време стоя тогава с мене, може повече и от два часа. Помниш ли, питах те, как чакахме да станат чварките за качамака оная зима, когато снегът до пояс лежа от Рангеловица до Благовец? Нищо не рече. Вчера ли беше да помниш и това ли ти е само било до главата. Ама аз всичко помня, ако съм била ей-тонинка. Па и кога съм правила качамак все като тебе го правех.
Най-отгоре пръсваше чварките. Нали гладно време беше и тогава, побутвахме ги и двете - накрая да ги изядем. Майка ми казваше, че при тебе винаги има чварки и за мене, защото всичките ти домашни са измрели. Беше ли наблизо баща ми никога не пропущаше да рече и че ти е всичко и пълно и равно, защото си била вражалица и будалите ти носели сами.
На него никой нищо не му давал.
Такива бяха, моите, старите. Ти да не им се лютиш. Не е от лошотия тяхното.
Те всички си заминаха.
Един по един. И отдавна вече никой ми не остана в къщата.
Първо беше кака Спасенка.
Майка припищя от двора, а когато излязохме от ръката на кака шуртеше кръв като от чешма. Тичай, Стойне, викна мама, доведи баба Алтъна, ама тате като рече: не! В моя къща тая вражалица да не стъпва. И не даде да те доведат. Нищо й нямало на Спасенка. То, така изведнъж станало, както му подавала дърво за цепене, избягала му секирата и право в ръката й, ама ще й мине, къде ще ходи? Промихме раната с ракия, вързахме й ръката с парцал и уж всичко беше добре, обаче после ръката се поду. Какво ли не й слагаха да спадне оттокът, но раната се беше подлютила, а като сваляха превръзката, Спасенка пищеше, та се късаше от болка. Ти, баба Алтъно, много им се кара й на двамата, че не са те викнали навреме, а после им рече да впрягат воловете и да идат в града за доктор, а тате пак се опъна, че нямало някаква дърта вампируша да го учи и че той знаел кога да доведе доктора.
Още било рано.
А като го доведе с мама вече бяхме приготвили Спасенка и й бяхме турили две големи бели пари на очите.
Беднотия! Що да правят.
И тогава като сега.
Ето аз нали сега съм сама - ни дете, ни коте, защо и на мене ми не стигат парите? А тате и мама четири деца гледаха. Да не им е лесно било? Кое е право, право е! И ти си ми така казвала. И сега така казваш, нищо, че не продумваш, аз по очите те познавам.
По очите го познавам човека.
Сега се сещам: Господ очи нема.
Все му ти нещо говореше. Все ми викаше: те, това е, сине, от Бога направено. Те, тука, сам се е Господ намесил. Как ги виждаше тия работи, как ги разбираше, ти знаеш. Ще тръгнеш да изкарваш овците на паша - ще му заговориш на Кривото за невестата и как вече три години си немат детенце, ако може да си добият; ще запущаш нишка от къделята - ще му заискаш на Коле Алтънчето майка му да се поправи; прането в сапунената вода ще натопиш - детенцето на Дафинка Лазаровата не думало ни думица; лук за чорбата ще чистиш или ще гледаш в утайката на кафето, изпито от мъжа или жената, потропали на вратата й и пак ще го замолиш: ти нищо, дека вече между нас, хората, не вървиш, ама молба имам, ако можеш да помогнеш!
Аз ли не съм му се молила!
Аз ли не съм му дарове давала!
Ама що ти!
Чуе мама някъде някой ходил на тоя манастир, на оня манастир, и ме кара: иди, сине, белким ни чуе Господ. Тя много му вяра имаше след бомбата. Тогава като съм лежала в болницата и всяка минута можело да си замина, мама при тебе дотичала. Тебе те нямаше вече, кога ми го каза. И като си погледнала във филджана й, си й рекла: чапарка има. От едната страна е късо рогчето. А от другото има много денове още нашето Стойне и всичко има и къща, и некой има до нея, и дете има, ама требва на два пъти ръка сама да подаде и да й ги даде Господ. Подаде ли ръка - в ръка държи. Не подаде ли - пак е всичко до нея, ама нейно не е. Да я научиш да се помоли. И после какво си я учила нищо не ми е казвала, а след две недели са им рекли в болницата, че няма страшно.
После ме ти лекува. И все ми викаше, Стойне, немой да се ядосваш за раните. И дамар да остане, жива нали си. Монката на место останал! На кого си му на сърце, за белезите очи нема да има.
Криех си някое време белезите по краката, па оставих.
Дали ме никой не поиска, защо останах дамар, баба Алтъно?

Сух студ. Побелелите от инята тънки вейки на акациите и върбите блестят на слънцето.
Усойно е под върбите на реката. Или каквото остана от реката след като взеха водата за фабриката. То и фабриката вече не работи, ама водата пак не я пускат. Само така да тече по малко. Вада да е, не река.
Да пийне неговата стока водица и да се прибират. Цяла сутрин пробива кладенче и е премръзнал.
Ръцете му са морави. Като свърши тука, ще се прибере и ще си сипе малко гроздова, за да му тръгне кръвта.
Кой ден вече на наша Стойна не й свети прозорецът вечер. От шейсет години преди да си легне поглежда към нейната къща.
Може сянката й да заиграе на пердето. Или най-после по двора да я види да ходи.


Не ме слуша мене Господ!
Има цели нощи от мръкнало до съмнало съм се чудила що не можах да му угодя. Даже на твойта икона се молех. Нали ти седеше горе над миндерчето и като дойдеше човек при тебе, преди да погледнеш във филджана от неговото кафе, на нея се прекръстваше и я погалваше.
Тя си я позна. Иконата. Още първата вечер като дойде. Погледна над главата ми и си я позна. Прекръсти се, погали Богородичка и чак тогава седна на края на кревата до печката.
Нали син ти беше умрял във войната, сестриницата ти наследи къщата, ама далече живееше. София чак. На тука не идваше. Като тръгна да пада къщата, грех ли е, право ли е, влезнах и прибрах това-онова. И иконата.
Печката не гори, баба Алтъно, нема що да я поглеждаш..
Има две недели не съм я палила.
На Нинчето мъжът й ми нацепи маса дърва. Добро е момчето. Грижи се. Ама откак ме върнаха от болницата за нищо нямам сили. Манджа не мога да си направя.
Това никога не е било.
Ти знаеш какви манджи правех и на колко сватби са ме викали да готвя. В стол работех, а сега един боб не мога да си сваря. Не ме слушат ръцете.
Ни ръцете, ни краката. От лекарствата. Ама допреди две недели всеки ден си печка кладях да се измия и опера.
Не мога вече. Сили не ми стигат да си донеса дърва от навеса до къщата и така карам. Ако дойде Нинчето да ми сготви, ям нещо, ако ли не - карам на сух хляб и водица. Гладна съм била, ама се миех и се перях. Страх ме беше да не смърдя като в лудницата. Да не замириша още отсега на мърша ме е страх. Колко дена вече откак не мога от леглото да се вдигна, камо ли печка да клада, да се пера, да се мия. А като усетих пак вълците, затворих всичко, заключих и бюфета едва добутах до прозореца. Извадих де що завивки имаше, легнах, и се увих.
Дрехите ми играеха и глад не усещах.
При майката на Нинчето ходех по едно време, ама на нейната маса ми много горчеше. Не ме иска тая жена от дън душата. И има защо. Нина беше още в пелени кога й казах в яд, че Нинчето не е от брат ми. И дотогава не си много уйдисвахме, а после - хич! Притвараше се някое време, докато брат ми беше жив, а сега никак!
Ама глад се не трае и като няма кой една паница боб да ми свари, пак на нейната маса се примъквах. Тогава най съм жалила, че не се прибрахме с Тангото като избяга жена му.
Не се разбрахме и с него ние...
Да можех парите кои ги имам, ако и да са малко и за нищо да не стигат, да можех тях да ги ям, яла бих ги! Ама не може.
Нищо не са парите. Иска човек около тебе да се върти. Всичко на тая земя с хора става. И сватба и погребение.
Готви ми и Нинчето някой път, ама не може винаги. Има си своя къща в града, свои си мъки.
От ония дни пак, седнали сме с майка й от двете страни на масата и ядем, а като я гледам как й в гушата засяда всеки мои залък и си мисля: да бях аз на нейно място, щях ли така да не я искам. Да ми беше тя рекла, че съм си родила детето от чужд мъж и че не съм за брат й, щях ли да й простя? И ти казвам сега с чисто сърце, баба Алтъно: щях! Кога съм могла да мразя някой толкова дълго? Истина е ни мъж съм имала, ни дете съм родила. Ама й затова! Всичко що съм искала от Господ, на нея й го е дал и пак не може да ми прости едни думи в яд издумани!
Аз ги и не помнех. Такава съм - ще рипна като се ядосам, ще ти ги наприказвам какви ми дойдат на устата, па като ми мине, забравям. Забравям и що ми е казано, що ми е сторено. Какво има сега да се занимавам кой какво казал и какво направил.
А тя всичко помнеше, брей!
Там преди Мала Богородица, пак на нейната маса седнах. Болна съм, искам вече да си ме прибира Господ, ама нà! Търбух! Иска да яде, да е сит. И тогава като ми ги заразправя тия работи, като ми ги заприпомня, всичко кое как кога съм й рекла, как я е заболяло - всичко! Боже, викам, че е истина, истина е, ама как може толкова време да ги помни.
Чак ми жално стана за нея. Мислила съм: по-зле от мене не може да има, а има! Да бях на нейното место, щях да искам да изкуфея като Юручката. Да е човек безпаметен по-добре, отколкото да ги помни всичките тия работи.
Цялата нощ тогава говорихме и уж всичко си рекохме и се опростихме, ама аз познавах по очите й, че ме лъже: с устата ми прощава, ама с душата - никак.
Направих се неразбрала.
От глад това моето и от самотия.
Като го чух вълкът да шари и да вие из ливадите и веднага разбрах накъде отиваме всички. Вдигнах се сутринта и полека-полека отидох при нея. А е студ, та знае ли се! Що имаше парцал у нас криво-ляво навлякох и тръгнах. Портата й затворена, заключена. Катинар със синджир преметнат. Не може да се влиза. Ще я отвикам, рекох си. Виках, виках, повече от два часа: аз съм, Добре, аз съм. Излезни да ми отвориш! Студено е много, ела!
И не ми отвори.
А вътре беше! Коминът й чуреше. От тия е, що никога няма да излезнат от къщата си по селото да тръгнат и да си оставят печката да им гори. Добре, исках да й река, вълци чух нощеска, овчици имаш, да ги пазиш и кучетата да вържеш, да не ги удавят.
Премръзнах като никога и като видех, че не иска да ми отвори, пак полека си тръгнах надолу.
Айде и сега да те питам как им на тия хора Господ дава всичко, а на такива като мене - не?
Не е право нали?
Нали, баба Алтъно, кажи, че не е прав, какво като е Господ! Какво съм му направила, нà, да ме остави самичка, да се крия тука от вълците и да тежа на Нинчето?
Крия се, крия се, па дойде ми и си река: да ме изядат веднъж вече, да не пати с мене Нинчето? Какво е виновно детето?
И на вълците си душица дал, и те искат да живеят...

- Откога, мари, Добре, не си я виждала наша Стойна?
- От сряда. Нали е Бела неделя, зетят и Нинчето дойдоха на прочки и по прочките идохме до нея. Защо?
- Не е слизала до магазина и разправят на простора й неделя време стоят едни и същи дрехи. Да не й се е случило нещо пак?
- Нищо й нямаше. Може да е забравила дрехите, а вечер да се прибира късно от махала. Напоследък не се деяни. Дойде ти в къщата, курдиса се до печката и чака ядене. Да й принесеш, да й отнесеш.
- Никой не се е обадил да е била при него.... Къща по къща я търсих. Нема я.
- Да не е пак откачила. За една година трети път. Да ни пази Бог!
- Такова чудо като нашето, ничие! От лани пролетта като се е захванало, като я ухапа кучето, та до сега... Ден ли е, два ли е! Обикаляме селото да я търсим. По реката вървим, по гората, по нивите... С денове! Па се крие, па змии сме й хвърляли по къщата, па сме искали да я отровим...
- Да се обадим на Нинчето да дойде.
- А на Нинчето да се обаждаме! Дай сега Нинчето всичко да остави и да тича на тука. Малко са й другите ядове...
- Е кого да викаме на помощ, бре, Добре? Етървата ти ли?
- А къде си даваше наша Стойна всичките пари? На етървата! Един лев не ми е дала на мене !


Ни съм го виждала, ни съм го чувала Господ. А и той мене ни ме е видел, ни ме е чул. Викала съм си: не му е до мене. Я що народ е по тая земя! Всеки го нещо боли, всеки го нещо яде отвътре, къде ще ме чуе мене у тая дандания. Господ е, истина е, ама и на него може да му се досади.
Човешко е.
Ти, баба Алтъно, още като се провирах през пармака, ми казваше, че всеки чува и кой каквато молба има, я уважава и който ти трябва - праща ти го, и при когото ти трябва - завежда те. И погледни сега: толкова време откак вече никак не вярвам, че ще ме чуе, ама още му говоря.
Аз на баба Алтъна имам вяра. Не на него.
Дигнала се жената кой знае откъде и дошла при мене след толкова време.
Що съм сълзи изплакала като си отиде! Що мъка съм извлекла! Хората ми викаха: стига де, Стойне, да не е майка ти! Не беше: после майка ми я оплаквах, а за тебе очите ми изтекоха. За Даринчето - най-много и после за тебе!
Нищо, че дума не продумваш. Толкова пъти сам му викала: Боже, само да има някой човек при мене. Само, така, да знам, че не съм сама. Да поседи с мене.
То има ли и къде да се седне!
Всичко се бастиса. Всичко иска ръка да хване, а отдавна не мога. Ни искам. Сам ли е човек донякъде се държи, после му пуска края и кара как дойде.
Запуска се.
Имало е нощи, лежа и си приказвам с глас: мислила ли си, Стойне, докъде може да стигнеш? Не си! Ако беше, още преди години да си се обесила на водника. И мъж да е, и жена да е, сам ли е човек за никъде не е!
Освен за у гробищата.
Нà, вмирисала съм се. Също като кога ме държаха вързана. Толкова луда не съм била, ама всичко беше за пенсията. Чакали са Нинчето да ми я донесе и да видят колко взимам, казвам ти. Нали и към мината съм работила и добра пенсия си имам. Санитарката ми каза после всичко, като си потърсих парите. Не съм, сестро, не съм аз! От големците са. Имат къщи да строят, децата им по чужбина учат и пари им трябват. Много пари.
За пари зинали, Боже! За какво са зинали за тия пари, да си пращат децата по чужбината? Някой ден да дойдат на мойто: да няма кой хляб да им донесе, манджичка да им направи и да ги подхвърлят из болниците и лудниците, защото човек как е на тая земя дошел и така си и отива - като вчерашно пиле немощен. И като ти ги няма хората, ексик са ти и парите.
Като продаде Нинчето овчиците и ми донесе парите. Взимам ги и право в кошарата. Нà ти пари, Стойне, викам си, пари имаш, а Вакичка къде ти е, Белето, Мичето? Къде са ти ягненцата? С кого ще си дума продумаш вечер? И Буби вече не можеш да гледаш. Отвързала си го, ако може друг чорбаджия да си намери.
Ама не ги мислим така тия работи кога сме прави и здрави. Викаме си: пет пръста Богу надвиват. Надвиват го, ако Бог иска!
Ако ли не - Бог те начака, па те пущи на вълците...

добавена на 27.11.2008, 05:55

следваща глава »