НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Наша Стойна е сама с вълците"

Глава 2

Тогава работеше на гарата. Цялото село чу взрива. Повечето не му обърнаха внимание, защото по границата често се правеха учения и често се чуваха взривове. Дойде майка му и рече, че е било стара бомба. Овчарчетата на сурията от горните махали я намерили. Играли си дечурлигата с нея. Как са я намерили, защо са ръчкали по нея само Господ знае. Има хиляда пъти им е казано да не пипат къде не им е работа! Ама дечурлига!
Две си заминали на място. А наша Стойна била в болница. Майка й и баща й били много уплашени. Първо Спасенка, сега Стойнето.
Русокосо беше Стойнето и като го погледнеше с тия лешникови очета, прерязваше го.


Каква бях, баба Алтъно! Нагласена, накипрена.
Помниш ли?
Друга да не си ме спомняш, само такава - нагласена! Като кога ходехме вечер да танцуваме в салона на гарата - зиме и лете. И преспи до пояс не ме спираха. Мама и тате като не ме пускаха, идвах при тебе и там се обличах, гласях се, омотавах се с шалове, шуба и ботуши и тичах през ливадите към гарата. Там обратното - размотавах се, слагах си половинките и цяла вечер танцувахме с Тангото и другите....
Валс играехме и танго.
Лятото беше лесно, ама зимата с тия преспи до пояс! Увивах се, омотавах се, обувах гумени ботуши, слагах дебел шал над шамията, взимах чантата, цедилката и къде по пъртината, къде през преспите бързах да съм първа в салона на читалището, да мога да се измъкна от дебелите вълнени жилетки, шала, шамията, ботушите. Измъквах от цедилката половинките и за няма и десет минути ставах съща гражданка с букли, с градски обувки и чорапи.
И много хубаво играехме с Тангото. Ама аз водех...
Старите не я харесваха тая работа, ама кой можеше да ме спре? И нали работех в стола на фабриката: в събота сутрин хайде на влака и оттам първо на баня, а после - на пазар. Като вървя по улиците и все гледам гражданките как вървят, как се носят. Ще вляза в магазин и ще погледам платовете, чорапите, шапките. Шапка не посмях от нашите да си купя - жените, дето много се гласели били разтури и разпопици, ама скрити на дъното на сандъка още имам едни фини ръкавици. Не й трябвали на наша Стойна букли, фини чорапи и фасони. Ама ръкавиците наша Стойна си ги купи! Бежовите ли ще искате, пита ме продавачът, а аз кимнах с глава; през целият път обратно до село усещах как са там, на дъното на чантата, увити в тънка бяла хартия.
Само на тебе, баба Алтъно, ти ги показах и ти ми викаш: да ги скъсаш със здраве от носене, а аз нито веднъж не ги сложих! Още ръкавици трябваше да сложа и както ме бяха подкарали, че съм много на високо летяла, цялото село щеше да се събере да гледа кога ще падна.
И какво ме бяха подбрали, че само на гражданка съм се правила. Аз каквото съм от някога научила, който ме е питал на всеки съм казала.

- И напоследък само за Васко разправяше. Оня, дето са работили на Тодоров чарк заедно. Там по Родопите. Как щял да дойде, да я потърси и да я иска за жена.
- Имаше приказка за някой Васко, ама мислех, нали не е наред с главата, а и послъгнуваше напоследък, толкова съм я и слушала...
- Търсил я е тука. Майка ми е говорила с него. Била е със стоката надолу към линията. Та тоя Васко е дошъл и е питал за Стойна, къде живее, как да я намери.
- Значи истина е!
- Истина! Истина! Говорил си с майка ми, казал й, че са работили на Тодоров чарк. Бил строител, а тя там нали е работила в кухнята. Казал си откъде е и така било как тя разправяла.
- Е защо не е станала работата!
- Не знам. Тогава нали вървеше приказка, че като играят толкова добре танго нашето Стойне и Тангото като нищо ще се вземат и майка ми се пошегувала, че на наша Стойна май късметът й вече излезнал с Тангото и са направили белята. Не му станало драго, посмръщил се бил и тръгнал нагоре към тяхната махала. И бил хубавец - висок един, черен, стегнат.
- Що е имало да ти се случи, Стойне!


Искам с хубава рокля да си замина.
Дали ще ме нагласи Нинчето?
Защо да се мъчи?...
Там да хвърли у трапа и да се не повърне повече. И в копринена рокля да съм и по памучен комбинезон, всичко ще се скапе.
Ти знаеш ли: всичките рокли ги пазя прибрани в сандъка при чеиза. Увити във вестници; и лавандула съм сложила. Не помня вече откога не съм се гласила. От годините тука се постегнех за събора, после и за това оставих да се глася. Минавах покрай мегдана с престилката и гуменяците и заминавах все едно нищо не става и хора не са се събрали.
Страх ли те е, баба Алтъно? Така като си с мене пò не ме е страх.
Аз много страх съм брала през моя живот. Ти знаеш.
За какво ли не: първо, по детински, дали чеиз ще ми направят, дали ще ме харесват свекъра и свекървата, дали с мъжа ми ще се имаме, деца дали ще си отгледам, къщата да си наредя добре.
Кой ти е мислил, че трийсет години сама ще кукувам в тая къща?
После почнах да се страхувам кога ще ми вземе Господ старите...
Даринчето да ни оздравее...
Да не остана сама. Остави го ти какво приказва дедо поп, как никой не бил сам, защо Господ бил с него.
Горко му на кого само един Господ му е останал.
Само, който е живял сам като кукувица, като мене, само тоя човек знае.
Все съм си мислела по нощите, че така като съм сама жена и всички го знаят, по всяко време може да ми влезе лош човек вкъщи.
Айдук.
Убиец.
Малко ли ги показват такива по новините. Тука изнасилили сама стара жена, там изнасилили стара жена. Взели й къде пенсийката, къде левче-две и не им стига, ами я и орезилили. Години съм спала с нож под възглавницата. После със секирето.
Другите жени с мъжете си спят, а аз със секирето.
Що ли щеше да ми е от помощ секирето, ако като на батко ми бяха влезли в кошарата и ми бяха взели овчиците.
Па и батко в последните години, откакто вълците станаха толкова много и се разшетаха навсякъде, си спеше със секирето под възглавницата.
То стои ли се сам в празна къща. Първите години като си отидоха старите все ми се чинеше, че татко ходи по двора, влиза и излиза от кошарата. Или мама се е замотала нещо в другата стая при разбоя. А от сума време разбой там не държахме. Взимахме си купешки платове
Викаха ми да съм ходила да ми баят, а аз си мислех така: душите аз на старите от тяхната къща нема да изгоня никой път! Нека си ходят. Нека си шетат. Оставях им сечивата къде как са били. Косата на тате под плевнята. На мама сърпа закачен под навеса. И нищо не пипнах. Да не стане така, че дойдат и не си намерят покъщнината
По двора ходеха. Виждах ги, ама не ми говореха. Като се прибрах от болницата и пак гледам тате седи на дървото под навеса, наметнал шубата и пуши. Мама до него. Гледайте, как пострадах, смея им се, а те нищо! Гладни ли сте, жадни ли сте, да се прибираме дома да видим що е Бог дал и да ядем. Те пак нищо! През мене гледат. Като да съм чужд човек и да ме не познават. Е, баба Алтъно, сърце ми се пръсна! Бре, хора, какво ви и на вас не сгодих, та не искате да ми продумате, бре! И да съм сгрешила нещо: има грешка, има и прошка! И плача с глас.
А те ме не чуват.
Седяха някое време и тръгнаха, натам към сеновала.
Може да не са ме познали. Вчера ли си отидоха.
Що ме е страх сега Даринка, да не ме познае.
Всичко от що съм брала страх, всичко ме е стигнало, да знаеш!
Всичко що съм му се молила да ме отмине - и то ме е стигнало! И това да знаеш!
Ама аз ще взема някоя дрешка нейна и като я намеря ще й кажа: това съм ти го аз правила, тетино сърчице мъничко. И ще ме познае детето...
Няма как да не ме познае...
Напоследък ме е страх дали ще има кой да ме закопа, защото хем в махалата сме вече само пет-шест души, хем с тая рода, що ми е останала хич не се имаме.
Тя, Нинчето, милата, много се намъчи с мене. Влачи ме по болници с болен крак. По лудница. По комисии... Искаше да ме пратят в дом, да има кой да ме гледа: тетко, ще си на чисто и топло, ще има какво да ядеш, а и ние ще идваме да те виждаме. И вярвам й, че щяха да идват, като каже тя, няма пет-шест. Детето си е на брат ми - едно към едно, като рече и отсече!
Кандисала бях, да ида, ама късмет - място не се намери, там при ония, ненормалните! Не са баш от лудите, ама не са баш и в ред.
С тях трябваше да живея.
И по-добре, че не стана. Колкото мога, виках си, да си се грижа за себе си - толкова! Ами тоя юли направих седемдесет и три, кой досега се е грижил за мене: сготвено ли ми е, изчистено ли ми е, гори ли ми печката, имам ли хляб, нямам ли? И болна съм била, и пребита от умора, и сама като кукувица. Всеки си е викал: нали си къща има, що иска? А не е право!
Не е право!
За човека трябва грижа, докато си е добре и не си е затръгвал. После за кой дявол са му и грижи и всичко?
Нинчето не може да се занимава с мене. Тетко, вика ми от ония дни, три пъти ти живота спасявам. Четвърти път няма да има. Кой ще се грижи за тебе, тетко? Кой ще те гледа?
И плаче.
Що да му кажа на детето? И аз си знам, че няма кой да ме гледа и си заминавам. Или в старческия дом, или в гробищата и по-добре ми е да е в гробищата. Сине, немой не плачи, сине, за мене! Да не ми се ядосваш! Що е писано, това е! Ти си добро дете. Нали гледам тичаш за мене, влачиш ме, ама на теб ти дал Бог живот и на мен ми дал. На който какъв живот даде, такъв ще го живее...
Никой не може да живее чуждия живот.
Сготви ми тогава, даде ми лекарствата, зави ме и оттича към гарата направо.
Малката й щерка чака детенце.
А и майка й, по-старата ми снаха, все я гледа накриво, понеже се е захванала с мене. Откак я батко доведе в нашата къща хвана ли нещо да работя и тя почва да ми търси кусури - опакото не ми било чисто, бодове съм изпускала, как съм прекопала градината. Не се така правело. Едно не знам да съм направила и да й е харесало! Ти, баба Алтъно, ми разправяше, че не е лош човек и сигурно не е. Ама и добър човек не умее да е.
Ние с батко бяхме скарани години, а същия ден, когато той умря, тя за малко да не ме пусне при него. Ама аз не се дадох и влезнах. Имах да му давам поръка.
Може пък ние да не сме били за нея. Тя като влезе в нашата къща, ние още с дървени лъжици ядяхме, а при тях не било така. От там откъдето е, много покъщнина донесе и само хубава. После с годините и къщата си нагласи много хубаво горе на етажа - шарени черги, хубави кувертюри, сервизи. Ама и тя не живее горе при хубавата наредба, ами долу в мазето.
Като си говорихме тогава по Мала Богородица ми рече, че съм й завидела за живота. Какво да ти завидя ма, сестро, на кой живот... блъскаш от тъмно до тъмно със стоката. Кога си спала в скъпите одеала, кога си пила от тия стъклени чаши? Да има - да няма десетина пъти. Сега сама остана като мене. Има да обикаляш по двора и къщата и да броиш от колко дена не си с жив човек продумала.
На кой живот да й завидя?
Не се живее с покъщнината. Няма и на нея кой да й живее в къщата. Детето й си тръгна и си има дом в града.
И родили, и ялови на един хал оставаме.
Тя барем ще седне до печката и ще си припомня как е й пържила филийки на Нинчето, а аз, да не беше Даринка, нямаше и да знам какво е.
Ядосвала съм се много за това иначе. На Бога, че така ме остави самичка.
А тя най се ядосва защо е сама казала на щерка си, че ме е ухапало куче. Да ме не беше намерила Нинчето, още тогава да ме е отнямало.
Кои ми ходят и говорят по двора?

Не продумва, гледа изпод вежди безпомощно и си вика дано да е това, дано да е откачила. Ще я вкарат в лудницата, ще излезе и той вече няма да мълчи и да си трае, ами ще си я хване за ръка и ще си я води вкъщи. Да си гледа при него сериалите и новините и той да й слага и прибира масата!
Само да е жива, боже, само да е жива!


Под самите прозорци ми викат тия хора!
Гледай ти! Искат да ми влязат в къщата!
Тропат...
Толкова мъка да се затворя отвсякъде и те искат да разтуря всичко!
Остави друго, вълка ще ми пуснат вътре в къщата. Предупредих ги - не ме слушат! Рекох им в кръчмата още миналото лято. И седмица нямаше как кучето ме беше ухапало: внимавайте много, иде вълкът! Къде да ходи на тоя студ освен да слезе в селото и да зашари из опустелите дворове и къщи?
Иде.
Пред всички в кръчмата им го казах, а те ми се изсмяха. Хич не ми хванаха вяра.
По цели нощи го слушам да вие по нивите и ливадите. Страшно е.
Те не знаят.
Колцина са нощували като мене сама в празната къща, с пет овчици в кошарата и Буби, кучето, дето душата му мека като срединката на топла погачка, а като те погледне и дявол да си, ще ти се стопи сърцето. Ама вълкът не е дявол, а е гладен и щом е гладен, хвърля се и ни ти гледа в очите, ни нищо. Скача на гушата ти и те души, души. Стиска, докато спреш да шаваш и свършиш!
Като ти се хвърлят веднъж и започнат да те душат - край с тебе. Нали бях там при лудите и знам. И там така - хвърлят се и те стискат, докато спреш да шаваш и ти турят инжекцията. Тогава те пускат. Когато си почти свършен.
Те за вълка и тогава не ми повярваха, и сега не ми повярваха.
От вълка е. Само да наближи и всички се овълчаваме.
Да знаеш, баба Алтъно, веднага го познах вълка, че е слязъл в селото, още миналата пролет като ме ухапа кучето, там при реката на гьолчето за водопой. Тогава се страшно случи. Откъде изскочи и ми се хвърли, не видях!
А кучето го знам от ей-тонинко. Тия неговите душмани го държаха гладно да е свирепо и да лае. Има хора без капка човещина, ама аз колко пъти съм го виждала гладно, идвах до вкъщи, взимах половинка хлебец и се връщах да му го дам.
Колко пъти ми е яло от ръката и съм го галила по ушенцата, по белата шарка на вратлето... Наяде се, па ми ближе ръката, а тогава - право за крака отзад. Ръфна ме, залая насреща ми и хвана гузно нагоре към боровете. Едва се довлякох до дома. Вързах си крака криво-ляво и се уплаших: кой ще ми носи хляб от магазина; кой ще ми изкарва овчиците на паша. Щяха да ми гладуват, и Буби и той. Първия ден изкарах как да е, ама втория вече не се траеше! На третия ден като дойде Нинчето и като ми погледна крака ми се скара: тетко, вика, как можа! Да те ухапе кучето, а да не се обадиш на никого.
Отвърза Нинчето раната и шурна тая ми ти кръв като чешма. Право при доктора в града ме откараха. Бил ми се възпалил крака. Още малко и да съм била умряла.
Да бях - чиста работа!
Що народ съм видяла при тебе до минава, баба Алтъно, никого не си погледнала като последен прошляк! Що лекари видях тая година, ни един ме като човек не погледна! Отначало им разправях всичко как си е, ама никой не искаше да ме слуша и всеки викаше, че не съм за при него.
Направлението било друго.
При друг доктор трябвало да ида. То мойто направление си беше направо за гробищата, ама Господ ме не прибра. Нинчето ме спаси.
Накрая хванах да не им говоря. Нинчето говореше: как ме ухапало кучето, как съм се уплашила от вълците, как съм откачила...
Ако ме питаха нещо, отговарях, ако ли не - си мълчах. Дадат ми лекарства - купя ги. Пия ги. Последния път един такъв младичък, да има - да няма четирийсет и нещо, навел се срещу мене и ми вика на ухото: тебе, бабо, какво те боли? Погледах го така и се сетих как след половин година на Даринчето снахата дойде да ми се оплаква, че брат ми не иска да яде, да съм го била помолила аз. Нея не слушал. Бил темерут и не му било мъчно никак за щерка му, а тя откак сме били Даринчето изпратили очите си изплакала.
Отивам при него, а той легнал на леглото и гледа в стената. Ни мърда, ни ме поглежда. Що те боли, питам го, кажи ми, нали съм ти кака? Не си си ти. Какво ти е? Ако си нещо болен, да викаме доктор или ние да те полекуваме, ама трябва да ни кажеш, кажи ми!
А той си мълча, мълча, па ми рече: гъз ме боли!
И аз така последния път - погледах доктора, погледах го, па му рекох: гъз ме боли!
Три месеца по тия думи и малкия ми брат го изпратихме.
Левкемия.
Ти кого чакаш, баба Алтъно? Ония хора, дето ми ходеха по двора си тръгнаха. Стъмни се вече.
И аз съм гладна, а ти се не плаши!
Това са мишките...
Много мишки има вече тука. Няма какво да ядат. Къщите се затвориха. Градините не се садят...
В кошарата е пълно с плъхове...

добавена на 27.11.2008, 05:56

«предишна глава

следваща глава »