НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Наша Стойна е сама с вълците"

Глава 3

- Вчера цял ден обикаляхме около къщата и днеска пак ли?
- Да викаме кмета. Не можем така да й влизаме вкъщи.
- Може болна да е. Да се убила и да не може помощ да потърси.
- Дано не е нищо страшно, ония дни се върна от болницата.
- Що става с тая жена неделя вече не можем да я отвикаме. Отзад през прозорците, от стълбата гледах, да видя мърда ли някой вътре или не. Ама не може да се види. Багаж е нахвърлян, бюфет има. Не се види нищо.
- Буби виеше по двора тая нощ. Сигурно от глад.
- А как го гледаше! Ще слезе до магазина да вземе - не за себе си за тях - хлебец. Само с бял хлеб ги хранеше него и овчиците. От ръка ги хранеше.
- Как кълнеше напоследък, леле мамо! Чудил съм се как й се уста отваря да ги рече тия работи!
- А живей и ти като нея и на тебе ще почнат да ти се чудят как псуваш.
- Виждал съм я толкова пъти пияна, гребе по стълбите не може да се качи, да си влезе в къщата и не псува, не пее, ами кълне и плаче. Всичко се чува, такова гласище беше, все вика, все вика! Стойне, разправяме й, не сме глухи, чуваме те, а тя вика, вика. И по къщи като си работеше и си говореше, пак вика, вика!...


Това е Буби! Буби лае.
Гледай какви хора! Толкова време ми ходят по двора, а никой не донесъл малко хлебец за Буби!
Баба Севда Църната, нали я помниш, накрая беше изкуфяла. Много години кара така. Ходеше по гарата и караше децата да й носят хляб, отнеможала беше отдавна. Нали стара, прегърбена, в черно облечена и децата се плашеха от нея. Взимаше й чат-пат някое дете хляб и й го носеше, а тя почваше да пищи, че са я ограбили. Парите не познаваше вече, фурната беше забравила къде е, а да се пази някой да не я окраде - помнеше!
Бездетни бяха с нейния старец. Колко ли години преди да заспи е премисляла как ще остареят и ще останат безпомощни; как ще ги крадат и всякакво зло могат да им направят.
Кръстила съм се да ме не стига това нейното. Да се не забравя така на стари години. По-лошо ми се случи.
Като ми превързаха крака и ми биха инжекциите да ми не стане нещо от кучето, скочих и викам: вълкът! И тогава откачих. От страх.
Ама още никой не знаеше.
И аз не знаех.
Лягам си вечерта тука и чувам вълкът да вие горе по планината. Една нощ, втора нощ, трета и все по-близо и по-силно вие до къщата. Лежа в леглото и не мога да мръдна с тая рана на крака, а го виждам как върви през драките по реката. Броя и правя сметка в коя къща какво има и какво може да удави там.
В нашата махала малко народ останахме. Като си замине вече някой и се чудим кой гроба да копа. Нищо няма какво да го спре вълка. Право при наша Стойна е дошъл, удавил ми е овчиците и Буби, и е моя ред!
Стегнах се на третата сутрин, премених се, вързах си крака и право в кръчмата при мъжете. Всичко им разказах как по цели нощи слушам вълка, как комай никой не е останал в махалата и вълкът право при наша Стойна идва и й е видял сметката за нула време. Сега ме гледате така, после ще ме гледате оглозгана!
Колко ме е тоя стол чул, толкова и те ме чуха!
Така викам си, Стойне, стягай се сама работа да вършиш, като как досега си била вече толкова години.
Почнах да обикалям селото, да видя къде можем да се скрием с Буби и овчиците. Тогава вече не съм била на чиста съвест, ама и като сега знам, че акълът си ми беше на място. Срещнех ли някой и му казвах, че иде вълкът, страшно става.
Денем и нощем обикалям и се прибирам, колкото да сложа сенце на овчиците, да хвърля хлебец на Буби и да им говоря, че не мога да ги изведа на паша, защото вълкът слезе в селото и требва да видя, къде да се крием.
Гледаха ме животинките в очите и ме разбираха. Дойдеше ли някой от селото и като му говорех виждах, че не разбира.
Що път видях, що нещо! Уморих се много.
Хванах и Буби и овчиците да ги не храня.
А докато шарех из селото са ме вече познали, че не съм на съвест и са ги викнали докторите.
Издебнаха ме и ме вързаха.
Чакайте бе, хора, виках, чакайте, пуснете ме да видя къде да си скрия овчиците и Буби! Вълкът иде, а какво мога аз, сама жена, да му направя, та да го спра? Ще ги изяде като едното нищо!
Капнала бях, а и цяла нощ се бях свирала по ливадите и бях гола водичка, премръзнала и с болен крак, та лесно ме надвиха.
Ако знаеш, баба Алтъно, как гладно им гледаха очите и свирепо. Виках си после там при лудите, аз от едни вълци се крих, при други се видях затворена.
По очите го познавам някой колко чини.
В лудницата тия, що ме надвиха и ме вкараха при лудите, всички гледаха така. Аз там си мълчах повече. Само като идваше Нинчето и ме питаше как съм, тогава отговарях, че съм добре и пак си мълчах. На никого вече не говорех за вълка. Знаеш ли защо? Защото там ми дойде на акъл, че като ти е писано да те изядат вълците, ще те изядат! Дали от гора ще слизат или в лудница ще те вкарват, няма спасение.
Тогава и с Господ спрях да си говоря.
Колко ми остава на мене живот - трошичка! Ама не искам да умра хваната за гушата. Те тука вълците повече няма да влязат. Да ме изядат жива. Костите да ми глозгат и да ги размотават по двора.
Баба Алтъно, само на тебе мога да кажа: приготвила съм си едно по едно всичко. Да не се мъчи Нинчето.
На тебе аз ти затворих очите, а няма кой да затвори мойте. И като никой не ми сложи две бели пари на очите, така ще си ида с отворени очи. А ми отгледаха вече очите, баба Алтъно, по това, що Господ ми не даде. Втори живот ми дал, всичко друго ми взел.
От мен на Господ отдавна му е простено. Да знаеш.
А той ще ми прощава ли, няма ли да ми прощава, негова си работа.
Студено ти е, баба Алтъно, нà да се завиеш!
Гледай тоя чаршаф заедно го заплитахме, помниш ли? По преписка.
Двайсет и пет слънца.
Извадих го оня ден от сандъка и го метнах и него над завивките. Не искам да топли, а да го погледам. На моя спалня не го видях... Като разбрах, че моя човек няма да дойде да ме иска, че ме е лъгал само и жената на Тангото избяга, си мислех ако ме Тангото поиска да се приберем. Цялото село откога ни беше засъбирало, а ние с него не. Ама като не е речено, не е речено...
Пропаднал е чаршафът тук-таме от стоенето...
Баба Севда Църната нали си имаше мъж и той си я гледаше колкото можеше. Не го познаваше тя вече, ама все го учеше как се женската работа върши и все го нещо навикваше, а той: добре, Севде, как кажеш, Севде... Не й бяха сложили четиресет и той се обеси.
От мъка по нея.
Да ме беше стигнало нейното...

Навремето лежеше до младата си жена и сън не го хващаше. Току ставаше и отиваше да погледне към къщата на Стойнето. Всяка събота години наред я виждаше как влита в салона на гарата. Слушаше я как се смее и как говори и не можеше да се наслуша.
После можеше само по празниците да я вижда, когато беше прилично и женените да слизат на танци. Въртеше се във валс Стойнето и като го закачаше с оная синя кадифена рокля, порязваше го също като от лешниковите й очи. Какво не беше направил само и само да го погледнат по-иначе. В града ходи да учи, пребиваше се от работа във фабриката, грижеше се да изглежда добър стопанин, добър мъж.
Все някой викваше: айде, танго да ни изиграете! И я улавяше тогава в ръцете си, забравил и името си и се оставяше да го води, завъртян и той в трите минути щастие за празника. Повече не смееше да има. Години наред.
Не поиска тая, която искаше.
Поиска тая, която го искаше...
Не беше лоша жена му.
Не беше Стойнето.
Още като го спря онзи и попита за Стойнето, веднага разбра кой е. Тука всички я знаеха нашето Стойне, какво като беше вече на трийсет.
Висок един такъв, черен, стегнат. Настигна го под къщата й. Спря го и го пита: да видим дали познавате моя Стойна? Една баба ми каза тука някъде живеела.
Това е, рече си, толкова бяха трите минути щастие по празниците. Няма повече да вижда как по пердето на стаята й минава сянката й. Да я чува да говори, да я гледа как се върти в синята кадифена рокля...
Не е тука, отговори. Те сено събират. По нагоре има падина, там са им ливадите. Поведе го. Стойнето беше долу в падината. Играеха с Даринка в сеното и се заливаха от смях. Чакай, дръпна го онзи за ръкава, чие е това дете?
Гледаше след него и само знаеше, че не ги е изгубил ония три минути щастие по празниците...


Баба Алтъно, ти ги някои познаваш.
Май стълба тръгнаха да търсят?
Няма да влязат в къщата ми, затворила съм добре.
От вълк така трябва да се пази човек.
Защо са ми дошли сега? Да бяха дошли преди време. Лани. Полани. Когато още си можех и можех и гости да пречаквам, а сега ни мога да стана, ни мога да ги пресрещна.
И не искам вече.
Навремето мерак ми беше. Като си замина и мама, и останах в къщата сам-сама всеки ден съм чакала някой да потропа и да влезе през портата. Ставах рано да измета, да раздигна, ако ми дойде гостенин, да ми е чисто и хубаво. Застилах леглото с тъкан чаршаф с тантела. На масата слагах везана покривка и отгоре панерка - я с тетовки, че се най-сладки, я с орехи.
Есен като миех прозорците си виках, че като падне сняг и понамалее работата, ще дойде някой да си поговорим. То не бива само с телевизора и радиото вкъщи. Човек с жив човек дума трябва да си продума!
Пролет бързах да насадя градинката и да насея какви се сетиш китки. Нашата градина се вижда от ливадите и от пътя. Сеех и пред къщи и по саксии. Какви ли не китки по двора имах насадени, та софиянки ли, та букети ли, та люляк ли не искаш! Два трендафила имах - белия от моя човек, той измръзна пред повече от трийсет години, ама аз друг посадих. Все едно същия. И розовия от тебе. Ами лудия Тодор като се надигнеше, колкото мене ставаше висок и цъфтеше само жълто. По Преображение на три места като сноп му връзвах стъблата да не се пречупят.
Тръгнех ли на църква на Голяма Богородица най-големия букет за иконата от мене беше. Каквото е цвете имало в къщите по село, това е имало и в нашата къща. Винаги са ми били двора и къщата в цветя. От кокичето започваха, та чак до последните пелинчета. Нощем ги прибирах пелинчетата от сланата в салона на къщата, сутрин ги изнасях на стълбите. Дойде ли гостенин да му е драго да влезе у нас и да не замирише къщата на майка ми и баща ми на мъртвец, още докато съм жива.
Видех ли се малко в пари и не ми ги поискаха по-малките ми брат и снахата, водех майстори да постегнат, да пооправят и не толкова за мене, колко ми трябвало на мене вече, ами да не кажат някои: отидоха си старите и всичко се разсипа, та няма къде човек да влезе и да седне вътре.
Сега е така.
Тогава не давах да е.
На мойта врата от две-три години стои ключ. Откак шест месеца лежах в болница със счупен крак и малката снаха, с женената вече сестра на Даринка и зетя бяха дошли тука в къщата и извлекли маси, гардероб, радио, пералня, дрехи - каквато им покъщнина хареса.Натоварили на някакъв камион и ги откарали в града. Преди тая работа не се заключвах, ами турях ключа до саксията на прозореца. Досам вратата, случи ли се да дойде някой и мен ме няма, да се поогледа, да види прозорчето и саксията, и да намери ключа. Да влезе, да си обели тетовка или да си натроши орехи и да се почерпи, докато ме чака.
Ама никой не влизаше в мойта къща.
И така с години!
Освен тия със сметките за водата и тока. И малката ми снаха, майката на Даринчето, и сестра й, когато им дотрябваха пари.
Със стария ми брат и жена му, на Нина майка й, не си говорехме сума време.
Никой от тия, дето ги чуваш да викат по двора, не е дошел да ме види.
Ходех им аз по къщите. Белким се сети някой и си рече, бре, тая наша Стойна все тя ми иде на гости, ами да се вдигна и аз веднъж да й гост отида! Да потропам на вратата. Да ме покани. И на нея в къщата й да влезе някой - жив човек, а не вълк. Да ми кипне ръжено кафенце, ако е гостенка, да се поразговорим. Тя, наша Стойна, да си каже гостенката на нея си, не е душманка. Не й е зло сърцето! Нищо, че остана сама и бездетна, тя обича да слуша за чуждата челяд. Не е завистчийка наша Стойна! Нещо можехме плетка да захванем. И аз да слушам, какво правят неините синове, или нейните дъщери - купили ли са си къща, наредили ли са я, детенце ли чакат и да им се радвам. И да ми е мило!
Защо да ни им се радвам, баба Алтъно?
Не мога ли чуждата радост за своя да имам, мога! Като ме оставил Господ да кукувам, да не ме е без сърце оставил?
Да беше! Ама и аз душа нося!
А и моята Даринка все едно съм си я аз родила!
Нямаше и два пълни месеца като ми я донесоха и щом я гушнах, си рекох: това дете си е мойто дете.
На жабенце приличаше - една такава голяма устица и едни кръгли, бистри очета. Все искаше да се измъкне от повивките.
Ако аз и моя човек се бяхме събрали и си бяхме отимали детенце, същото като това щеше да е!
Даринка си приличаше на баща си, а с малкия ми брат, ти помниш, две капки вода бяхме, нищо, че разликата ни беше четири години и кусур. Като я водех за ръчичка на пазар из града всички я питаха за мене: как се казва мама, а тя се кикотеше доволно и не им отговаряше.
И аз не им отговарях.
Ама помнех как трябва да се отговори.
Защо да не се радвам на чуждите деца, когато може да не съм си родила, ама съм обичала Даринка и не съм мислила моя ли е, братова ли е, чия ли е! Да беше пораснала и оженила и аз щях да разправям как събираме пари да й помогнем за къщата или как играят децата й по двора на къщата ми!
Пълен ми беше гардероба с дрешки, плетени или шити за нея. Хванеше ли ми нещо окото, гледах да й го ушия или изплета. После за сестра й не ми даваха да правя такива работи и престанах. Снаха ми искаше да й купувам. Домашните дрешки били селски.
Купувах, мир да е!
Като са товарили покъщината на камиона, дрешките на Даринчето са им се видели стари и непотребни и само ги бяха нахвърляли зад вратата, та да вземат гардероба, че беше орехов.
Имах си аз комплект - гардероб и спалня от орех. Ти може и да не ги помниш, баба Алтъно. Дадоха ми премия и си ги купих за своята си къща и дойдох същата вечер да ти се похваля. Ти вече много беше болна.
Не ме е боляло толкова, че са ги натоварили и закарали при тях в града. От моята къща не са ги взели. Взели са ги от къщата на майка ми и баща ми.
Повече ме болеше, че в моя къща не ги видях.
Болно ми беше и за нахвърляните в кьошето Даринкини дрешки. Счупения крак още ме болеше, ама ги изпрах до една, изсуших ги и ги наредих в сандъка над моя чеиз. Даринкините дрешки няма да се валят като парцали из къщата, рекох, та ако иска още само два дена да съм жива! Плетени полички с шнурчета за кръстчето или на ластик. Белички елеченца, с розов конец по края. Панталонки с шарени крачолчета. Нощнички с плетена дантелка по ръкавките, по шийката и долу по подгъва. Шапчици с най-различни шарки. Що мерак съм им хвърлила, що труд! Майка й ми ги беше върнала като Даринка поотрасна и започнаха да не й дават да стои много-много при мене.
Чак когато се разбра колко ми е болничко детето, ме оставиха да съм колкото искаме време заедно.
А в моя сандък са на най-сигурно. Аз много пазя. А тая плетена рокличка на Даринчето е като нова. И синята ми кадифена рокля и тя е като неслагана никога. Навремето като я носех на танците в стола на гарата не бях много пълна.

добавена на 27.11.2008, 05:57

«предишна глава

следваща глава »