НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Наша Стойна е сама с вълците"

Глава 4

- А, леле, Стойне, да беше се съгласила да иде в старческия дом.
- Ама бил за ненормални нещо, мари, сестро, как да иде.
- За нормални, за ненормални, щеше да е на топло и чисто, да има ядене и да си е жива!
- Я е щела, я не! Нали ги видиш като ги показват по телевизора тия домове! На мене стоката ми живее сто пъти, къде хиляда пъти, по-човешки от тия там!
- Мислиш лъжа е! Ама се надява човек на човеци да попадне!
- Първо не искаше да иде, после Нинчето разправяше, че нямало места, ни в тоя старчески дом за старци, що са си на съвест, ни в тоя другия за ненормалните имало места. Искали да чака...
- Всеки път като ида на черква и все това се моля, да си умра в моя си креват. Лош - харен, ама в моя си креват.
- Е, кой го не иска!


Да не бяха дрехите на Даринчето, сто пъти досега да съм умряла.
Помня всяка дрешка кога Даринка я е носила, какво сме правили с нея, как се е смяла, за какво сме си говорили. Тонинка беше и вече си имахме наша приказка и наши си игри и смешки. Чакаше ме или да се прибера от работа тука или да отида при тях в града, сядаше на скута ми и се гушкахме, гушкахме...
Снахата може и затова да ме намрази.
Като се събуди след първата операция първо питала: къде е тетка?
След втората също.
Споглеждахме се с брат ми и снаха ми - неспали и неяли с дни - и аз влизах.
Накрая само мен търпеше около себе си. Имаше рани по гръбчето. Отслабнала беше много. Все искаше да й разказвам какво ще правим като си се приберем на село.
Дванайсет годинки беше.
Да е такава Нинчето, да ми сложи и нещо от дрешките на Даринка. Да си е с мене.
Нощем като ми дотегне съвсем от самотията, вадя я едно, я друго и го държа в ръцете си и почвам да гушкам дрешката. Гушкам, галя, гушкам... и току ми се стори, че в ръцете ми като едно време се е сгушило моето момиченце, русо, беличко, мъничко още - както когато си беше здраво - и си спи кротичко. Трепкат му мигличките, шава с ръчички и се умирявам да му пазя тишина, да не се разбуди. Нани, тетино сърчице, мъничко, нани...
Тетка ще му изпее песничка за мама. Или за Сънчо. Да си спи спокойно детето. Да ми расте. Да не ми се поболява никога от тая лоша болест. Те лошите болести са за старите, като мене, не са за тия като Даринчето.
Даринчето трябва да ми порасте голяма.
Учена да ми стане. Учителка или доктор.
Да си има либе и да си роди дечица. Да им пее: нани, мамино злато, нани.
Взе си я, Господ, баба Алтъно!
Как ми я даде, така си я взе.
Чакаш ти някого, баба Алтъно?
Няма кой да дойде при наша Стойна.
Остави ги тия отвънка. Те само искат вълка в двора да ми пуснат.
Помниш ли като се върнах от язовира и като ти разказах, че моя човек ще дойде и ще ме иска, помниш ли как се радвахме!
После го чакахме да дойде...

Полегнала е тревата, не е косена от години. Вижда той. Празна е плевнята, под навеса й стоят сечивата на бай Митко - бащата на Стойнето - поръждясали са косата, клепалото, трионите, всякакви чаркове, без които къща не става. В пристройкато са наредени дърва, струпани са въглища. Нинчето и мъжът й са й осигурили огрева. Поне не е мръзнала. Коминът й защо не чуреше тогава, нали всяка сутрин като станеше и през прозореца на кухничката си първо към Стойнината къща поглеждаше.
Колко пъти в последната години я беше виждал да върви из двора и сама да си говори. Да се смее, да плаче, да се кара с някого. Пияна я беше виждал, оваляна в мръсотия. Гледал беше как върви с разни мъже към сеновала.
Само да я намерят, Господи!
Да я намерят.


Ден ли е, нощ ли е?
Ти нали все ми разправяше как с жените няма да се погаждам! И съм си викала, щом жени не ми идват на гости, защо мъже не се дошли да ме видят как съм -що съм. Така на гости.
Аз тоя живот откога го живея за жена и за мъж!
Да би се сетил мъж да ми дойде гостенин - да сипем по една ракийка. Защо се пребивам лятото да ги събирам от земята една по една джанките, щом сама си я пия! Преди давах на брат ми, ама откакто умря и се скарахме с малката снаха, каквото изпека ракия за мене е, защото батко ми, по-стария ми брат, си е домакин на дом и той и сам си пече.
При хубаво време не бихме и влизали вкъщи, а там под пармената ябълка на шарена сенчица, сме могли да се нагласим. Да си поговорим с гостенин съм искала за това-онова, за поправки по къщата, за дърва къде ще берем, нали в тая къща съм и за домакин и за домакинка. Може заем парици да ми поиска и ще му дам. Защо да не му дам, хора сме. Колко пъти съм давала на малкия ми брат и жена му и за докторите на Даринка, и за къщата в града да купят, и за що ли не.
Когато ми поискат - давам!
И съм го разправяла, че им давам, дано чуе некой, що има нужда, а го е срам, или не се сеща за мене, да дойде и да поиска.
Да постои колкото две дръвца да изпърпорят в печката. Да стане после гостенина, да го изпратя както си трябва с много здраве и на тебе и на домашните ти и пак да ми дойдеш и да те посрещна; не бързай, изплети си жилетката, аз това време на годината не я нося, да кажа, или: тая секира не ми трябва тия дни, съсечи си ти дървата и като си свършиш работа, тогава я донеси, пак ще почерпя по ракийка.
И ми отмиля и къща, и всичко!
После тръгнах по техните къщи!
Повече гледах да ида при тия с ядовете - да имат какво да ми се оплакват и аз да ги слушам.
Жените на пияниците и битите жени най-дълго са ме изтрайвали. Като седях с тях вечерно време, поне не ги биеха, ако не друго. Тука-там и аз съм отнасяла по някой шамар, ама тия като видят чужд човек в къщата си и се пазят. Страх ги е да не ги разнасят по селото.
Лягаше си пияницата, лягаха си и децата и започваше да ми плаче жената и по гласа й познавах, че ми завижда, защо нямаше от кого да се плаша в мойта къща.
В къщите, където живееха добре като мъж и жена много не ходех. Там най личеше колко не те искат в къщата си. Като да им натрисаш лоша среща, така излизаше.
Знам какво си говореха, след мене.
Срам съм нямала и затова всяка вечер съм ходела при тях уж за сериала, после за новините, после да видя какъв е филмът след новините и съм си тръгвала, чак като стане време да си лягат.
Къде ми били парите и защо не съм си била купила нов телевизор вкъщи!
За да не си го гледам сама телевизора, затова не си купувах.
Никой не знае какво е да се прибереш дома и самотията да ти се оклещи в сърцето. И ти, баба Алтъно, не знаеш! Кажи има ли вечер да не съм минала през твойта къща, да те питам как си, хляб имаш ли, дърва?
Тия последните години как си взех овчиците, престанах да вися по комшиите. Само за сериала. Вечер отивах в кошарата при овчиците. При тях в сеното си седях и им говорех. За тебе им говорех, за братята ми, за моя човек, за Даринка.
Колко му е на човешкото сърце? Друга живинка да го погледне в очите.
Буби ми спеше в скута.
А на тия, където съм била по къщите, винаги съм гледала да помогна. В сено ли, на картофи ли, със стока ли, каквото дойде. И си го знаеха. Колко пъти съм ги слушала да си правят сметка да не ме пускат вече! Чувах ги как ми се смеят, че не пропускам сватба или погребение, че се напивам винаги и на сватбите взимам байрака. Пък с кого сме били в сеновала, какво сме правили, мърсували ли сме, не сме ли.
Истина е. Предава се човек.
Ама вкъщи никого не съм водила.
Да бях дете родила.
А тия най-много дето са говорили къде колко съм мърсувала, най-много са искали да са на мое място.
Та, баба Алтъно, на много сватби сам била.
Чужди.
Където са ме викали, съм отишла и дар съм отнесла.
Той така ми рече тогава, аз ти казах: да се върна, да довърша къщата и идвам да те искам! Да ме чакаш!
Чаках, баба Алтъно, като куче на външната врата. Година, две, пет.
Пишеше ми отначало каква била къщата, докъде са стигнали, какво иска да направи. Той нали остана по мен да работи на язовира, че му трябваха пари.
И аз спестявах. Ходех по града, гледах по магазините. Всичко си бях избрала от вилиците и лъжиците до покривките за маса и пердетата. Тогава си купих и спалнята с гардероба. Само с мои си пари. Орех.
Те нашите нямаха. Искаха да ми дадат чеиза на кака Спасенка, ама аз не се съгласих. Толкова ли съм пипкава, та не мога да си сама направя.
Направих си. Виках им: като дойде да ме иска, и нали ще ни е нова къщата, да не ида с празни ръце. Аз като му казах първия път на тате и той се разплака: мислел си, че мене вече никой няма да ме поиска, към трийсет отивах. Цялото село знаело, че Тангото много ме искал, а пък взел друга. Той не ме питал защо и как да не ме обиди, ама му било много криво.
Как го чакахме моя човек и с тебе, баба Алтъно, що приказки изговорихме каква ще ми е сватбата. Къде ще е, кой ще дойде? Всичко бяхме измислили ние двете с тебе.
После хората взеха да ме подкачат: къде ти е, Стойне, човекът, та се не явява?
Който откъде ме видеше веднага ме подхващаше за него. Веднъж голямата снаха ми рече: ама не е толкова хубаво да е касканджия, мори, Стойне! Касканджия, не касканджия какъв ми е - такъв!
Идвал е до тука, баба Алтъно! Казаха ми. А защо не е дошел при мене, не знам.
Пак голямата снаха ми викаше: не е рекъл Господ, Стойне.
Не е рекъл Господ.
Кой ли сме ден вече?
Изгубих им ред. Телевизор нямам, радиото ми го взеха. Нинчето ми казва като дойде, ама после пак забравям.
Какво ли направиха тия от вънка?

- Сигурно е била така от два-три дена. Тангото я открил. Двамата с мъжа на Нинчето са я извадили от кошарата.
- Може да е забравила, че овчиците й ги продадоха и да е отишла да ги търси.
- Може! А може и да се е крила от нещо, знае ли човек.
- Страшна работа са това плъховете! Да ни пази Господ!.
- А мили Боже! Стойне, мила...
- Нинчето не даде да я видиме. И си е права! Така да си я помним!
- Наша Стойна със снимка я изпратихме...
- Казали в началото лошо докторите, дето я прибраха. Нервоза ли, такова нещо... а после казали нещо по-страшно - шезо..., шизо...
- Така, де! Без значение. Ама да знаеш, всичко тръгна от кучето. Докато не я беше ухапало Бельовото куче, нищо й нямаше.
- После я водили на ТЕЛК, в града, после в София и там какво пустили, какво щурили и казали това последното, от него била болна. Обаче не могли да се разберат тия тука доктори и софийските. Тия тука викали отскоро й била тая болест, а и малко нещо склероза имала, а ония софийските разправяли, че отдавна си я имала болестта - да мисли, че искаме да я убиваме, да й пуснем змии да я изядат, вълците да я изядат. И изписали лекарства.
- Нинчето ми каза, че на тетка й от тия лекарства уж така са й треперели ръцете. Обаче при аутопсията, докторът рекъл, че нямало такива работи нервози, шизо-мизо. Нашето Стойне имала страшна захарна...
- Затова не беше се била й удървила...
- .... така! Тоя същия доктор ги псувал, ама не знаеш как ги е псувал другите доктори. На майка! Викал им, че са крадци и мародери, защото били видели, разбираш ли, че е сама жена, че Нинчето не може да смогне с нея и дай да я скубеме. От кучето, рекъл доктора на Нинчето, може да имало някаква нервоза, ама толкова, била си е на чиста съвест, разбираш ли! Ние тука я направихме луда, изкуфяла, каква ли не, а тя си е била на съвест. И са й треперили ръцете така страшно не от лекарствата, а от захарната, лекарствата само пазасилили нещата...
- ... и краката затова не са я държали...
- А ние си мислим наша Стойна по тия болници на слугуване свикна, мързия я печката да си запали една манджа да си забърка....
- ... да се опере...
- ... да си изчисти...
- Нейно чудо ничие! Аз да ти кажа съм решил почнат ли чарковете нещо да не работят как трябва, хич да не им се давам на докторите! Меткам си въжето на горната греда на плевнята и толкова...
- А най така им се видела мръсотията на тия, докторите, когато тоя доктор, дето правил аутопсията, питал Нинчето защо не са я пратили в старчески дом в града. Е как, учудила се Нинчето, исках, ама не ми дадоха, не била за там, нямало места, шест месеца ме мотаят! Как те мотаят, бре, жена, като има три свободни места, викнал докторът.
- Е, викнал е, ама нашето Стойне се уреди на друго място.
- И по-добре. То още никой не се е върнал да каже харно ли е, лошо ли е, ама това нейното, живот не беше.
- Сега е при нейните си. Тя, Нинчето, като я питах къде ще го сложим нашето Стойне, тя вика до майка й и баща й и до Даринчето от другата страна.


Къде ли отидоха тия отвънка.
Много време има откак не съм ги чула. И вълците не чувам тая нощ.
Да не са изяли някого!
Ти не се плаши, с мене ли се няма що да се плашиш. Толкова години съм живяла сам-самичка и знам как стават работите. Истина е и че преди времето беше по-друго. Селото беше по-голямо. Хората ми си бяха всички и тоя страх от глад още го нямаше, както го има сега, но няма що да се боиш.
И вълци, чини ми се, да не е имало толкова както сега.
Да се чуе на година по веднъж, по два пъти, че мернали някъде овчарите нагоре по Ботин дол вълк. Претичал, е-е-е там отсреща по баира, ама аз се провикнах, кучетата лавнаха и той се скри в боровете.
Последните години напастта стана страшна.
Петдесет овчици в сурията бяха останали и ги спряха от ред. То и хората остаряха, ама най-много ги беше страх от вълците, та започнаха да си пасят овчиците по ливадите. Сега не е като едно време - ливадите да са на текезесето и да не можеш да си пасеш стоката из тях и на ред да ги слагаме, и да се карат нагоре по Ботин дол, чак до Кръстато дръво или на към Главата и старото село! Откакто раздадоха имота и земя за паша има колкото ти душа иска! Човек може да си пасе стоката, където иска.
Само ръце няма да работят.
Един по един се откъсваме. Опустява селото.
То и затова чак до сеновала слезе вълка от ония нощи. Оная сутрин като тичах да им разправям: снощи слезе при сеновала вълкът, а те пак ме гледаха в очите и ми се смееха, си рекох: бегай си дома, Стойне! А те по мене: кажи на доктора, Стойне, да ти смени илачите и всичките вълци ще ти избие от главата.
Така да съм се ядосала! Право тука дойдох. Край, кой ме чул - чул! Оттука не излизам, докато не дойдат и не ми кажат, че са ги избили ловджиите вълците.
Не съм оглупела.
Всичко знам и всичко помня, ти, баба Алтъно, нали видиш?
Помня как ме ухапа кучето до гьолчето за водопой, как ми се поду крака, също като на кака Спасена ръката едно време, как Нинчето ме намери дома на леглото, като чула, че трети ден не ходя да си взимам хляб от магазина и не съм ходила никъде по къщите да гледам сериала. Как ме лекуваха помня и как им разправях, че не е виновно кучето, дето ме ухапа, ами вълците, а те пак ми се смееха в очите.
После старата ми снаха викаше, че трябвало веднага да ми пребаят от уплах, да ми мине уплаха. Тя хиляда пъти се била проклела, че не се е сетила веднага, ама не е от грижа за мене, ами е видела колко грижи си имат с мене щерка й Нинчето и мъжа й. И права си е да се грижи за чедото си.
И аз да бях и аз щях така да се грижа.
Що и да ми са ми баяли! Да беше ти, да ми пребаеш!
Тате те много мразеше, че си баялица. Караше се на мама, че тича при тебе да й гледаш. Като сряза на кака Спасена ръката и не даде да те викнат, си мислех: вяра й няма! А преди да умре ми рече, как си му казала, че на децата си само кавги и лоши работи ще остави, защото е проклет и не слуша никого. Тогава те замразил.
С батко сме същите като тате, затова е трудно с другите да меляме заедно брашно, а един с друг никак! Аз му виках: тате, така й било писано на кака. Да си знаел каква беля има да става, никога да не си я викнал да ти помага да съсечете дървата. А той: пак щех да я викна, Стойне, вие с братята ти бехте маленки, а майка ти имаше друга работа и немаше кой друг, сине, немаше кой! Ама и при доктор требваше да я водим веднага след белята, а ние - не, тука сами ще я лекуваме. Поду й се ръчичката, цялата почна да гори и да говори на сън, като й сменяхме превръзката пищеше, та сърце да ти се скъса. Кога доведох доктора, майка ти и баба ти Алтъна я бяха умили, облекли в дрехите й за невеста и вместо да ме погледне с ония, нейните си очета, от очите й две големи бели пари ме гледаха...
Немаше кой друг, Стойне, да ми помогне и да знаех за белята, пак щех нея да викна...
Все към вратата гледаш, баба Алтъно! Кого чакаш?
Да беше ми се обадил моя човек като е дошъл, така си бяхме говорили, нищо нямаше да е такова.
Белия трендафил от него помниш ли го?
Има над десет години го пазих. Треперех му като над дете.
Изсъхна.
Сънувам една нощ: в планина сме с него, ама не тука нашата, а там! Имаме си наша къща и сме тръгнали да се прибираме, ама сме спрели на път и от едната страна ни е баирът, а от другата ниско долу реката - бистра такава и буйна, буйна... Викам си, бре, каква е тая река, та не е мътна. И буйна, и бистра! И моя човек хем стои до мене, хем го гледам как пак идва насреща ми с камиона към мене. Страх ме хвана. Ами той сега като ме види с друг мъж ще се налюти, ще се ядоса и има пак да се караме... Тъкмо съм го помислила и гледам как тоя в камиона гледа тоя до мене и нещо му крещи вика, а камионът не завива по пътя, ами надолу към реката. И го реката отнесе. Обръщам се към тоя, дето беше до мене - и него го няма! И сега не знам, накъде да хващам. Вдигна се тогава реката, пак бистра и ме повлече и мене. Влачи ме, колко ме влачи и по едно време гледам на равно поле съм. Никъде никой няма и не знам накъде да тръгна. И се събудих.
На сутринта видях, че трендафилът е изсъхнал.
Как пък не хванах рейса и не отидох да го потърся?
Да го бях потърсила, може и на моя сватба да бях отишла, не само на чужди.
Ще осъмна и тая заран, бабо Алтъно!

Беше отишъл да го търси. След двайсет години. Там в неговото пазарджишко село. От любопитство ли от що ли, не знаеше. Жена му си беше тръгнала. Дъщерите му също.
Беше поразпитал из селото още веднага след случая и нали Стойнето години беше говорила за него мнозина знаеха как се казва и откъде е. После го забравиха. Всички освен Стойнето и него.
Казаха му къщата. Голяма къща, хубава. Поканиха го вътре. Седна гузно и се приготви: така и така аз съм от там и там. Брат съм на една негова позната. На Тодоров чарк са работили заедно, той как е? Какви новини да й нося?
Изгледаха го втрещено: ама тя не е ли онази. Той ходи да я търси. Била се оженила, дете имала. Не е, не е! Грешка някаква е станала. Не се е тя никога женила и дете не имала. Братаницата си много обичаше. Той къде е?
Почина! Има петнайсет години оттогава. Пет години минаха откак я беше търсил. Пак на строеж на язовир работеше. Пак там в Родопите. Какво е станало никой не знае. Лош път. Завои много. Паднал камионът в реката. Нямало спасение. Това е.
До портата бял трендафил цъфтеше.


Не ми е така студено вече, знаеш ли?
И не ме и задушава. И да се надигна мога.
Ти знаеш ли какво, баба Алтъно: ставам сега и се обличам. Нагласявам се и тръгваме.
Сега сме две, по-другояче е от сам човек.
Нагласявам се, обличам се и тръгваме за рейса. Да побързаме, да хванем първия, че е много път. Трябваше аз много отдавна да ида там, при него и да видя какво става. Пусти акъл, защо досега не съм посмяла.
Къде ми е шубата?
Пендарката! Пендарка ми даде, последния път. Да си направя пръстен. Ама аз не исках без него и я скрих в кошарата. Страх ме беше да не я изгубя. А после ми беше болно и там я оставих. Отиваме да я вземем. По нея ще му се прикажа.
Чаршафа да вземем. Да го види и да му река: видиш ли го тоя чаршаф? Двайсет и пет слънца се казва. За тебе го правих!
Слушай, баба Алтъно, чуваш ли? Не ги чуваш, нали?
Няма ги вълците. Отишли са си.
Айде...
Ето не дойде той при мене, ама аз при него отивам.

Не иска да я помни такава: с оглозгано от мишките лице и ръце. Чорлава, вмирисана. Заметнала синята рокля и някакъв отдавна овехтял чаршаф, плетен на восъчни игли.
Ако затвори очи и я усеща как я държи в ръце. Айде, Стойне, едно танго да изиграем. Тече под пръстите му плътта й. А тя не знае. Гледа го и му се смее с лешниковите си очи. Косата си е направила като артистка и мирише на люляк. Води го из залата и го закача нещо. Гледат ги със завист...
Пиян е...
Излиза на двора и застива от ужас...
Вълкът влезе в селото, казва на другия ден в кръчмата...

добавена на 27.11.2008, 05:58

«предишна глава