НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Най-старата жена на света"

Най-старата жена на света

Най-старата жена на света има воднист поглед, макар очите й да са красиви и в тях да има интелигентност. Като се вгледа в тях, човек усеща как хладна река го понася и загубил волята си, забравил спомените си и мечтите си, иска само безкрайно да остане в тоя хладък мир, безбрежен и безстрастен като бистра вода. Затова щом се откопчат от кафявите й очи, хората гледат много-много да не се задържат край нея. Случва се сърцето на най-старата жена на света да разпознае някого и тогава тя започва да го следи с поглед. Тънка паяжина тъга тръгва към другия и постепенно го оплита със сладка нега, в която той ляга нощем на меко. Очите й остават пълни със скреж следи, които озадачават онзи, когото гледа. Недоумението му се задълбочава още повече, когато открие, че всъщност скрежът е солен, а къде се е чуло и видяло солен скреж! Много рядко някой ще усети, че белите следи в нощите му тънко ухаят на морски вълни, а още по-рядко някой ще проследи с пръст пресъхналите вадички и ще види, че стигат до хладната вода на погледа й. Няма много смелчаци, които могат да издържат на тоя поглед, защото е твърде сияен и примамлив. Щом погледът й повлече някого, той чувства, че трябва да е добър, ако не и по-добър от себе си, а това е непосилно за повечето. Хората не обичат да са по-добри от себе си, това ги затруднява и препъва. Те искат да живеят гладко и предвидимо, а когато ги гледа най-старата жена на света осъзнават, че не знаят какъв е краят на пътя и, още по-страшно, че изобщо не е възможно да се разбере какъв е този край!
Веднъж попаднали в кротките води на очите й, хората тръгват да плуват неудържимо към брега или към онова, което те считат за бряг. Дори не се замислят, че тия очи ги водят към нещо по-светло у тях самите. Най-чудното в цялата странна история е, че тя самата не знае какви водовъртежи и подводни течения съдържат погледите й, но от дете е забелязала как хората избягват да я гледат и как често се оказва, че си говори, я с ухо, я с тил, я с някой гръб, облечен в пуловер. Тогава й става тъжно, но и да й е тъжно не е нещо ново за нея. Откакто е станала на възраст да иде по забави, тя си е изработила един плъзгащ се поглед, нещо като камуфлажна униформа или театрален грим, които надява на лицето си щом очите й срещнат някого. Горе-долу прикритието се състои в следното: застава страна до страна със събеседника си, в краен случай под лек ъгъл, придава си едно силно заинтересовано изражение и обикновено го пришива за някое дърво, храст, тротоар, а при свърх-липса на обект: към върха на собствените си обувки. Понеже не поглежда човека до себе си за повече от секунда и вечно изглежда като отнесена от вихъра, единици са онези, които знаят цвета на очите й. Плува си тя мъгливо между хората, а присъствието им вече трудно полепва върху нея.
Най-старата жена на света понякога се вглежда в лицата на възрастните жени около нея и вижда колко много живот е имало в дните на младостта им. Тоя живот почти винаги е имал стипчиво-кисел вкус и тъмносин цвят, но тя си дава сметка, че тия възрастни жени до безкрай могат да насищат спомените си с аромат на диви ягоди, на хвойна, на пресен хляб и чисто пране. Когато говори с тях тя чете по гъстата и фина мрежа на бръчките им за върволицата от лениви, лепкави следобеди и тревожно-нажежени нощи и за това как усмивките им се стрелкат между децата, гонещи се около подредените за неделния обяд маси, а недоимъкът се стеле в ъглите на стаите и се увива около висналите краища на покривките за гости, хищно наострил уши за смеха и плача им . Вижда излети по горски ливади и коситби, караници и сдобрявания, шамари и целувки, миньорски галерии и болнични зали, безсънни бдения и празненства, именни дни и задушници, сватби и погребения, любовни срещи и изневери. Вижда преплели се русла живот и знае, че нейният собствен е като камениста земя, която не дава плод.
Най-старата жена на света не се усмихва, това е от старостта. Тя не посреща гости, защото когато човек остарее колкото нея, старостта почва да нагарча в залъците на тези, които са останали млади по сърце и те започват да отбягват старците, затова празниците й са самотни. Понякога се утешава с това, че за разлика от толкова други, тя няма нито една трагедия в живота си, нито един проблем, заради който да седи с часове на пейката пред блока и да разказва ли, разказва, а другите захласнато да й съчувстват и тогава почти се чувства горда със себе си и си мисли, че животът й все пак има някакъв смисъл и достойнство. Утехата й не трае дълго, защото най-старата жена на света е истински честен човек и признава пред себе си, че тя няма нищо срамно в живота си, но и нищо похвално и от време на време си мисли, че ако имаше смелост да извърши нещо наистина, ама наистина против нормите, но не й против съвестта си, тогава сигурно щеше да има и сили да извърши нещо хубаво и добро. Тя знае, че има съвест, но никога не е изпробвала истинските й граници, макар и да подозира, че някъде в нея има силни бентове, които удържат мощния напор на злото, защото е усещала как то клокочи в нея, вече е виждала как изригва у други, и е сигурна, че ще направи и невъзможното да пази другите от себе си.
Често когато гледа филми, най-старата жена на света плаче. Отива сама до киносалона, купува си билет и си избира някой филм с истинска, добре измислена история, от тия, които е хубаво да се случват и на нея, и на човека до нея, и на всеки човек навсякъде по света, но всъщност стават само на кино. Никога не си купува билет за филми на ужасите, защото и без това има достатъчно истински и й се струва безсмислено да се занимава и с измислени, пък и не е хубаво да дърпа дявола за опашката като се забавлява с ужасии. Никога не си купува и билет за фантастични филми, защото те или разказват за това как извънземните унищожават Земята, или как болестотворен вирус унищожава Земята или как екологична катастрофа унищожава Земята. В най-светлия случай остават двама-трима човешки екземпляра да се множат и плодят, и да реанимират останалата без силици надежда. На най-старата жена на света не й е интересно как ще бъде унищожена Земята, а как ще бъде спасена. Иначе единствената фантастична история, която хареса, беше на книга, за едно избягало от къщи момче, което попада на невероятно красив остров, при един изследовател на делфини и постепенно се научава да общува с морските същества. Дочете я на разсъмване, после имаше желание да види изгрева и за първи път си помисли, че надеждата най-вероятно има цвета на ясно небе преди изгрев и тогава без да иска се доближи до несъстоялата се младост в живота си. Не напълно, но беше близо, съвсем-съвсем близичко. Затова тя ходи на филми, в които главната героиня готви за главния герой, а главния герой я спасява, а после си купуват малка къща и си взимат куче, и всичко изглежда като начало на един живот, който ще създаде много фини бръчици по лицето на жената, но и ще насити спомените й с мирис на хвойна, със бебешко гукане и ще му придаде небесния цвят на надеждата. Най-старата жена на света може и да е стара, но не е изкуфяла, затова след като излезе от киносалона сваля от себе си целулоидните приказки като целофанена обвивка и си слага реалистичния си, пълен с водовъртежи поглед, който понякога смекчава с тъмни очила.
Още като дете разбра, че не е хубава като жените от списанията, нито умна като тези от енциклопедиите, нито смела, нито добра, нито даже лоша. Разбра още, че никога няма да е от тия, които ще получат златни пантофки за бала, а едва седемгодишна, към слуховете за пантофките от стъкло се отнесе с оправдан и здравословен скептицизъм. Прие спокойно и факта, че не за нея са предназначени луксозните коли и дори желанието си за една нищо и никаква таратайка сведе до удивително малки размери. И след като, застанала пред висок, прясно иззидан дувар опасващ новопоникнал палат в извратен бароков стил, си даде сметка, че не само няма да вдигне палати, но и от панела няма как да се отърве, се оттегли завинаги в себе си и там си построи дом. Всеки път, щом я налегне носталгията по дома, тя затваря очи и се пренася вкъщи. А “вкъщи” е истинско и пълно с плът, и тя много пъти забравя, че мястото се намира някъде в безпределните пространства на въображението й.
Домът й се намира в едно старо село, сгушено на края на малка котловина в планината. Селото си има име, така както къщата й си има минало. Къщата й, също стара, но стабилна с дебелите си каменни зидове, е малко настрани от махалите, скрита зад единия от полегатите склонове. Малка е, но стаите й са пълни с въздух. Има предверие, застлано с домашна, шарена черга, отстрани на която са подредени няколко чифта обувки, защото тя не живее сама там. Вляво от вратата и веднага след нея е килерчето, с големи рафтове, на които са наредени, приготвените през лятото, бурканчета с малиново и черешово сладко. Има и сладко от боровинки, от дюли, от кайсии, има големи буркани туршия, чували с картофи, наредени покрай стените и много пирони със закачени по тях всякакви такъмчета, жизнено необходими за всяка жива къща. В дъното на предверието, също вляво, има кухничка с миндерчета, покрити с вълнени възглавнички, върху възглавничките са избродирани, пак с вълнени конци, едри китки трендафил или червени макове. Възглавничките миришат сладко и когато човек легне на тях шумолят, защото са пълни с летошно сено. В кухничката има голяма маса и подредени около нея столове, вече поразкривени от годините, но здрави все още, има и голяма черна печка, в която могат да се пекат вити баници и на която могат да увират бавно чорбички, подкиселени с дребни ябълки. Малките прозорчета гледат към ливадата и към шипковите храсти, които растат между външния зид и склона, защото къщичката е построена в малка извивка, в която се срещат два баира. Спалнята се намира вдясно срещу кухничката и в нея има един голям шкаф под прозорчето, което гледа към хълма, едно банско чудо, което мърмори през зимата и топли стаята, едно голямо легло и една икона на Свети Йоаким, донесена преди половин век от дядото на най-старата жена на света от манастира “Свети Йоаким”. Всъщност иконата наистина съществува и стои върху избелелия тапет в стаята й в панелното и типично градско жилище, но истинският живот на тая икона е именно в дома на най-старата жена на света. Веднага след външната врата, вдясно се влиза в любимата й стая – просторна, светла, при изгрев слънцето я изпълва цялата, защото е с изглед на изток, към долината, в която има даже ниви с жито. В тая стая са подредени отново върху широки рафтове всички дебели книги, заради които е остаряла толкова много и така бързо. Прозорците са големи и с дървени капаци, които вечно стоят отворени. В тая стая са наредени гоблените, които най-старата жена на света е избродирала през всичките самотни, дълги вечери в онова тапетно-мокетно-асфалтово съществуване, пълно с трамваи и влакови разписания. На стените на стаята в нейния дом, тия гоблени греят с цялата си хубост. Всичките са пролетни и летни пейзажи. Има и една чуждоземска воденица, но тя е толкова златна от есента и толкова топла с ония нападали във водата жълти листя, че когато най-старта жена на света я видя за пръв път на каталога, не можа да устои. Тя много често си е “вкъщи” . На пръв поглед може да изглежда, че пазарува из претъпкания и мръсен, покрит с кален сняг и киша, градски пазар, а всъщност в същото време тя да почиства за пролетта ябълковите дървета в двора си. Друг път сякаш унило следи с поглед браздите дъждовни струи по мърлявите стъкла на трамвая, а в действителност върви между дъждовните жита и зъзне със светнали от щастие очи, докато сгушена под мушамата, вдишва с пълни гърди тръпчивия мирис на мокри житни стъбла, на мокър път и на близка гора. Почти сигурно е, че когато седи на вехтия шезлонг на терасата си и брои етажите на блока отсреща, всъщност лежи на дебело одеяло под грамадната сянка на водника, чете книга и от време навреме се отбранява от дребен хвърчащ свят. Най-сигурния начин да се хване, че си е вкъщи, е когато вземе в ръце някое от ония луксозни списания за градинарство с гланцирани листя. Тогава тя тутакси се оттегля в себе си и започва у дома да сади, подрязва, прекопава и засажда всякакви цветя, които виреят на такава надморска височина или самоотвержено се грижи за плодните дръвчета в големия двор. Винаги е добре екипирана с градински ръкавици, широкопола шапка и работни дрехи от здрав памучен плат. С изключение на някои стари градински цветя и плодните дръвчета всичко останало: екипировката и саксиите с пищна зеленина е заслуга на луксозните градинарски списания. Това двойно съществуване в тук-сега и вкъщи-сега понякога обърква нещата. Но откакто си построи това убежище, най-старата жена на света разбра, че дните не са чак такъв товар. Преди щом отвореше очи и започваше да се пита какво ще го прави тоя ден, който се е опънал като широк друм пред нея. Имаше чувството, че в поредицата на дните й е настъпила някаква необратима каша и дните изкачат от нея като цифри от игра на лотария, а тя трябва да ги изживее всичките и то, що-годе логично. По онова време, да се изправи пред огледалото сутрин за нея беше равносилно да открие, че няма лице и че денят, който й е отреден може да се изживее от всеки друг и то къде-къде по-смислено, а тя беше толкова стара, толкова стара, че вече нямаше сила нито за понеделници, нито за петъци, нито за недели, камо ли за някакви празници.
На празник най-старата жена на света се скрива в някакво кьоше и гледа да стане незабележима, защото хората около нея я съжаляват за старостта й и гледат да я развличат с подобаващи веселби. Така че там, където се веселят както на нея би й харесало, тя не е поканена, защото това са веселби за млади хора. А там, където може да се повесели, не се веселят по тоя начин и от това най-старата жена на света остарява още повече. Тя не вярва в разните му там прераждания, но с малката доза лукавство, което открива у себе си, се зарича твърдо, ако има и друг живот и се прероди отново в жена, да стане танцувачка на кючек. Едно такова желание може да втрещи познатите й, защото за тях тялото е нещо двояко: от една страна обект за закичване на финтифлюшки и лъскане, от друга нещо, чиито функции и предназначение са теоретично ясни, а практически не. Има нещо, което ги кара да се срамуват от телата си, но тоя срам е много скрит и много маскиран под множество други дивотии. Откакто си построи дом в себе си, най-старата жена на света спокойно обмисля варианта в следващия си живот да си изкарва хляба именно като танцува кючек. В тая страна кючека не се ползва с много добро име, но това е от лицемерие и прекалена святост и защото тук в любовта се държи много повече на всякакъв сорт счетоводни баланси, вместо на съблазняването. Когато за пръв път видя една много млада и красива циганка да изпълнява тоя танц, тя застина в благоговение пред гъвкавата сила, с която младостта и животът ликуваха в сребристите и леки трептения на кипарисовото й тяло, на ръцете й – смокинови клони, на душата й – зряла сладост. Най-старата жена на света жадно следеше с очи движенията на танцьорката, които придаваха гладка и мека гъстота на упоителна и напевна арабска печал, в която думите заплитаха сложна и здрава арабеска сред звън на струни и писък на зурни. Зрителите оставаха омаяни и завинаги съблазнени от тая безсрамно пищна младост, пируваща и неограничена от глупави задръжки и фалшива скромност. Ако беше малко по-млада, най-старата жена на света щеше да си помисли, че онова жегване под сърцето е завист, но при нейната старост едва ли беше точно това. Оттогава щом чуе, че някъде, по някакъв повод, ще има и изпълнение на ориенталски танци, тя прави така, че да се окаже поканена, а после стои от страни и открива колко много от тая радост от живота й е близка и как не може да й се предаде напълно, защото й е било внушено, че е неприлична или греховна, или чужда на природата й, а тя самата няма сили да премине границата на предразсъдъците. Затова преди да заспи у дома си всяка нощ тя си обещава, че следващия път, когато се роди ще прави точно това – ще танцува кючек и ще отглежда цветя в огромната си градина.
Най-старата жена на света не може да води разговор с всеки. Първо не винаги е сигурно, че като стои и говори с някого, наистина говори с него или по същото време пие кафе под стряхата на къщата си и чете старогръцка поезия. Второ думите й имат странен обем и особена тежест във времето. Когато тя изрича всички обикновени, съвсем излинели от употреба думи, те придобиват една особена протяжност, наливат се със сок, в тях се раздуват огромни пространства с преплетени маршрути, между които зейват страховити пропасти от пропуснат смисъл или са прекъснати поради непроходими свлачища от безсмислено многословие, и събеседниците й започват да се лутат притеснено оглупели, не на място и не на време. Езикът за нея е особен пластичен материал, чиято форма и цвят се менят според нейното желание и настроение. Много често обаче тя самата не може да управлява това настроение на думите и те започват да лудуват около нея, а желания смисъл изтича в минутки мълчания, които оставят тягостно чувство в събеседника й. Заради такива перипетии и дребни препъникамъчета, най-старата жена на света обича да си общува със стари къщи, които търпеливо изнамира из кривите улички на огромния град, където се водят на адресна регистрация дните й. Колкото са по-стари къщите, толкова по-добре. Вътрешното й зрение ги открива по островърхите покривчета, по малките капандури, таванските стаички с овехтели мебели и приспани семейни сказания. Когато открие такава къща, тя се влюбва в нея. Обиква, искрено и дълбоко, вехтата й фасада, изроненаната по ъглите мазилка, разхлипаните крила на прозорците, ръждясалия улук, рахитичната вече, кована ограда и обраслия в бурени градски двор. Тя чувства такива къщи като свои посестрими и се разбира с тях, помежду им тече безмълвен диалог от обменени утехи и скърби, самота и безценни приятелства. Това са единствените й близки същества от отсамната граница на реалността. Тя посещава често посестримите си и се грижи, доколкото може за тях, прави дори нещо като официални посещения на следобеден чай, винаги когато е възможно и винаги се чуди как им е дало сърце на собствениците им да ги изоставят и забравят, та това не бяха просто някакви си имоти, това бяха живи дишащи същества, които постепенно рухваха, затиснати от тежестта на времето. Всяка година на пролет, когато цъфнат люляците в дворчетата на градинките им, тя си дава сметка, че не би могла да си тръгне от тази земя и не защото няма къде да отиде, домът й беше най-преносимата къща измислена някога, и не защото вече е стара, човек умира по един и същ начин и тук, и в Тимбокту, а защото не може да изостави скъпите на сърцето й места. Вярно е, че стопаните го бяха направили, но какви стопани бяха те, щом бяха изоставили домовете си, затова тя се счита за настойник на тия изоставени на произвола на съдбата души и заедно с обитаващите ги призраци предано се грижи за тях.
Безупречно гладката повърхност на живота й се наруши един-единствен път. Когато най-старата жена на света се влюби. И най-хубавото беше, че се влюби в любовта на живота си, а той вече я беше открил и също я обичаше. Като за късмет се получи и най-странната любовна история в света. Той имаше душа на алпинист и ухо на гениален цигулар, затова безпогрешно разпозна и не се уплаши от студените ветрове в душата й, които свистяха към дъната на тъмните глъбини с шумящи из режещи разломи гъсти, черни болки. Още първият път, когато видя сенчестите пространствата между думите й, пусна наслуки един-два пъти името й, обло и бяло, изгладено от реките на гласа му и внимателно се заслуша как се търкаля все по-бързо и по-бързо по сипеите на същността й. Смело влезе в къщата й и се усети като у дома си, хвърли един поглед около нея и веднага разпозна приятелите й сред представителите на безмълвната природа и накрая я разсмя до сълзи, защото знаеше, че усмивката й е девствен сняг, в който никой - ни животно, ни човек - беше стъпвал. Когато за пръв път смехът й се разчупи под пръстите му, които целуваха лицето й, той усети как ледени късове мълчание се трошат под нозете на обичта му и как пропада в лавина от слънчеви погледи, гигантски отломки самота и остри парчета спомени. За жалост беше се разболял от собствената си свобода. Станал беше зависим от пътищата, които винаги водеха към някое невидено място, което пази скрита за него тайна. Очите му ослепяваха без гледката на вечно бягащия хоризонт, а тялото му залиняваше, ако изгревите и залезите започнеха често да го сварват на едно и също място под небето. Той беше облак – буреносен, пазеше слънцето от мижави погледи и истинското сърце на живота от мръсни ръчища. Показваше ги само на онези, които обича. Беше волна, бездомна мъгла, която прониква навсякъде, а не се побира никъде. Само вятърът му беше господар. Донесе й смехове от претъпкани пазари, за да се полюшват сластно на ушите й; дълги пазарлъци, да прихване с тях косите си; лютиви задявки от крайпътни кръчми, да ги скрие за аромат в дрехите си; благи лакардии, за да поръби с тях следобедите си и сребърни, прелъстителни погледи, за да захлупва с тях горещите си сънища, защото той предвидливо и с похвата на вещ магьосник вече ги беше разпалил от мъждукащата светлина на душата й в буен огън, а после беше хвърлил в тях сухи съчки от напътствия и благовонни масла от любовните си милувки. Но беше роден на път, а не под покрив и тя знаеше, че ще си тръгне от нея, защото иначе животът щеше да си тръгне от него. Ако не се беше влюбила, най-старата жена на света щеше да се изплаши и за дълго да се оттегли у дома си, но за нейно щастие не стана така. След като беше построила къщата си, беше открила призванието на следващия си живот и беше завързала безценни приятелства с някои от най-красивите и дружелюбни къщи на света, съвсем естествено беше тя да почувства в себе си сила да се отдаде на тази любов с цялото си същество. Тя смете всичката си предишна уседналост на купчинка от прашясала безполезност и я изхвърли пред външните порти на дома си, откъдето купчинката се запиля нанякъде заедно с вятъра и повече не се мерна. Най-старата жена на света се превърна в крило, в перушина, в сънен спомен от песен, в милувка. Стана лека като ранна хладина в лятна заран и вечна като любовна мъка, която винаги щеше да го държи свързан с нея. Откри как да направи така, че погледът й да е винаги пред очите му, та сутрин, когато се събужда първо да вижда нея, независимо къде е и с кого е. Разгради камък по камък дебелите зидове на миналото си и съгради широк двор за него, постла безброй пътеки, които водеха до нея от всяко място по света. Накрая отпечата в душата му ключ, с който да влиза в дома им, дори когато я няма. Любовта им беше като срастване на две свободи. Не губеха времето си в приказки, говореха си без думи. Усещаха присъствието на другия дълго още, преди да са го открили с поглед и си изпращаха мисли, така както останалите си пишеха писма. Не се уплашиха като разбраха, че щастието им е смъртно. Когато двама души са толкова различни, колкото той и най-старата жена на света, любовта, освен всичко друго, е и вечна битка за любов. Най-старата жена на света беше като твърдата земя, солидна и пълна с мъдрост. В нея имаше безброй разломи, пропасти, планини, низини, изригваха вулкани, разместваха се пластове и я разтрисаха земетресения. Любимият й беше като въздух, фучаха тайфуни и урагани в дните му, преплитаха се циклони и антициклони, но имаше и хладък бриз, и сутрешни повей.
В историята им нямаше само край и утеха.
Най-старата жена на света най-после се усети жива и щастлива. Щастието й беше жежко и повсевместно като жарко лятно пладне, със слънце, което изпепелява тревата по склоновете и с топли нощи, зрели и сочни. Потекоха косите й, тъмни и силни, а в тях шарнаха и бели коси – предчувствие за раздяла. Стопиха се очите й на черен катран и погледите й вече бяха като мощни коренища, които заробваха до живот, но тя така и не разбра силата си. Не разбра, че беше станала вещица и можеше да се люби с любимия си само с очи, или с увиващото се около бедрата й извито стъбло на роза с огромни алени цветове, което съскаше и се огъваше върху дългата копринена пола, когато ходеше. Не знаеше, че в походката й потъваха завинаги много мъжки желания. Тя виждаше само един, гледаше само един и искаше само един. Без да предполага най-после се беше превърнала от представителка на женски пол в истинска жена, несъвършена, без грим, без преструвки и със свой, неравен живот. Предстояха й още много видове старост да изживее, но тогава не го знаеше. Предстояха й още много драскотини от самота да получи, но благодарение на любимия си, вече знаеше тайна рецепта за благ мехлем, от който те да зараснат. Останалите представителки на нежния пол се озлобиха и опънаха телени мрежи около възлюбените си, изписаха любовни лекове и тежки мазила, а тя не виждаше и не чуваше друго, освен неговия глас, неговите стъпки. Всеки ден, всеки миг, двамата увеличаваха площта на общата си територия, на която любовта им щеше да остане истинска във времето и в пространството, воюваха един срещу друг, съюзяваха се, разрушаваха се, създаваха се, докато не съградиха до такава степен мисленето и съзнанието на другия, че вече не трябваше да се сещат един за друг, защото всеки живееше страстно и бурно в дните му. Тогава разбраха, че любовта им няма как да умре, а вече може да живее и ако са тялом далече един от друг. Векове и гигантски разстояния нямаше да могат даже да я покътнат.
Най-старата жена на света, след раздялата им, се върна към къщата си, към плановете си за другия живот и към приятелствата си със старите къщи, но и не съвсем. Дните й застанаха в спретната и удобна наредба. Не образуваха права на времето, а се подреждаха в секторите на кръг, в който стрелката на времето се движеше по посока на часовниковата стрелка, така тя можеше спокойно да се връща назад в миналото. Освен това разбра, че може да си направи колкото си иска такива собствени кръгове на времето и да ги насели, с когото пожелае. Сякаш беше превила с голи ръце стоманените нишки на съдбата си и беше направила от тях кована ограда, която опасваше живота й и държеше душите–молци на разстояние. Сезоните мирно се утаиха в ъглите на къщата й и се разбуждаха само когато трябваше да помогнат да се почисти патината върху среброто на спомените или да се проветрят стаите от стари надежди, отдавна заменени с нови. Дните й бяха меки и удобни като домашни пантофи. Беше открила тайната в сърцевината на собствения си живот, а тази тайна навързваше ясно и логично всички събития в живота й, даже старостта й си имаше оправдание и начин да се усмири. Накрая си намери и сънародници-единоезичници, които я следваха на драго сърце из нейните пътувания напред-назад в мислите, до къщата й, до следващия й живот и на всякакви други места. Сега смехът й често звучи заедно с бученето на чистата река на погледите й, но все пак много хора, с право, продължават да се пазят.

добавена на 27.11.2008, 06:07