НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Смешните истории"

Смешните истории

Да ме биваше само със смешните истории. А аз! Един виц не мога да разкажа като хората. Не, че нямам чувство за хумор! Имам си достатъчно даже, просто не мога да разказвам смешки. Или забравям основните действащи лица, или като стигна до смешното ще го кажа с фалшива интонация, ще го объркам в последния момент, ще направя съвсем ненужна пауза през която да изпуши смешката и да остане сухия разказ, скуката.
Това са моите петнайсет минути.
С кафето на диванчето до прозореца. Сутрин. Затова се отплесвам така за смешките и за други работи, иначе все имам нещо за вършене.
Хората си имат къщи, коли, много важни дейности, аз си имам петнайсет минути. През които си мисля, за каквото си мисля, сякаш си говоря с някого, дето не познавам. Олеква на душата така, когато си поговори човек с непознат, ама къде да го срещна аз тоя непознат, на когото да си изкажа тегобите, а той да ги изслуша, да ги сгъне като мръсно пране и да ги отнесе нанякъде, откъдето никога няма да се върнат при мене. Та случва се да съм си и непознат, на когото разказвам това-онова и който ми казва, че и по-страшни работи има, да не се плаша, а аз му вярвам! Иначе не става.
Вчера си мислех за липата през улицата. Като са брали от нея преди неделя време, все едно плячка са прибирали, маса клони й изпотрошили. Клоните вече са изсъхнали, при един вятър кой знае кого ще халосат. Какви са тия хора, що искат всичко до тях да спре! Като марокански скакалци, по тях тревица не никне. Леля Спасена плака като видя какво са направили на дръвчето. Тя я е садила тая липа, когато е станала кума, същия ден. Така си била намислила. Посадила дръвчето, пременила се, пременила и домочадието и отишла да кръщава… Връстници сме с липата, откакто се помня всяка сутрин от външния свят първо нея виждам.
Преди два дни си мислех колко ще струва едно кратко пътуване до манастир на около стотина километра. Няма да е много за някои хора. Но аз не съм от тях. Затова пък беше толкова приятно да го планирам това пътуване. Какво да правя – петнайсет минути са само! Зимата ги харча повече за новини. Ами студ, сняг, пропускащи ботуши… Мечтите за почивка в ски-курорт не ми идат отвътре и затова – новини. Кървища, подкупи, атентати. Но през лятото, по другояче трябва да стоят нещата. По-мечтателно се настройвам някакси. По-различни неща ми правят впечатление: цветята по хорските прозорци, моят побеснял здравец, който скоро ще се наложи да пресаждам, трите семейства лястовици в къщата на дедо Стоян, обущарят, който навремето ми даваше кураж срещу страхотиите, с които се сблъсквах. Призраци, Торбалани, наводнения, епидемии, войни, на какво ли не се натъква едно дете, щом започне да срича по вестниците и приказките. Наместваше очилата с дебели рамки дедо Стоян и започваше да ми обяснява как най-погрешно е човек да даде страхът да го надвие и как всяко действие ражда противодействие. Жълтите му от цигарите мустаци и тъмните му очи ми вдъхваха смелост за битка срещу всичко и всички. Това вече е човек, който може да разсмива. От работилничката в мазето на къщата му непрекъснато се носи говор и смях. И все някой си тръгва, и все някой идва. Носи обувки за поправка, взима обувки от поправка и стари вестници, свити от бръснарницата, за да не изпускат много събитията…
Обичам да си мисля и какви неща ще донесе Дана, за да се обзаведем и облечем. На това си играем от четвърти клас, когато се запознахме. Учителката ни сложи да седим на един чин и Дана ми спечели сърцето като през междучасието извади от чантата си луксозно немско списание и ме попита какво ще си харесам “да облека”. Не я разбрах веднага. Дана е малко трудно човек да я схване от първия път. Трябва да й свиква постепенно. Като си избрах какво “ще облека”, Дана извади криви ножички за нокти и изряза “тоалета”. На другата сутрин дойде със синини по ръцете. Списанието било на майка й, която, начумерено ми обясни, “само в тях гледала и ги имала с купища”. След това в продължение на цяла година унищожавахме всяко списание, което тя или аз измъквахме от майките си. Моите списания, разбира се, до едно си бяха наши, а не вносни.
Пазя още в найлонови торбички голяма част от тия изрезки. И сега често се случва да влети Дана у нас, да си отвори дамската чанта, да извади списанието и да ми каже, че е намерила идеалната чанта или идеалните слънчеви очила за мен. После ги изрязваме. Имам огромен гардероб от такива дрехи, чанти, луксозни часовници, скъпи бижута, очила и всякакви допълнения към облеклото. Играехме си да съставяме идеалния тоалет за театър, за разходка, за морско пътешествие, даже за коктейл. Специално ровихме в речник в библиотеката, за да разберем какво значи думата. После започнахме да разширяваме темите за избор. Изрязвахме гледки от курорти, исторически и природни забележителности, до които да направим идеалната екскурзия, мебели и идеи за обзавеждане. Познавахме скъпите парфюми по описанието им. Никога не бъркахме авторът им, нито фирмата им. Описвахме си надълго и нашироко какви ще ни бъдат къщите. Наскоро като преглеждах изрезките и открих, че сме се интересували и от това “как да почистим бели петна по полирани мебели”, “как се почистват стари следи от червено вино върху фина памучна тъкан” и “как да направим малка етажерка за готварските книги в кухнята”.
Дана измисля облекла в шивашка фирма. Казва, че това е единственото щастие, подарено й от съдбата. Когато не й се прибира в големия, но празен апартамент останал от баба й, идва да нощува у нас. Винаги подреждаме нови идеални тоалети, домове и съставяме маршрути за екскурзии. Както навремето така и сега тя повече носи лъскавите списания и окото й не мига, щом нещо си харесам да извади кривите ножички за нокти, да го “кръцне” и да ми го остави за гардероба или за кутията с идеи за обзавеждане. Когато майка се прибра от болницата и отново се учеше да говори, Дана ме заместваше винаги, щом можеше. Разгръщаше списанията и с майка повтаряха имената на дрехите, на мебелите, на фирмите, всичко за каквото се сетеше. Ти се махай да си вършиш работата, ние тук с леля Вили ще клюкарстваме, казваше ми Дана и аз се омитах, а те потъваха в задушевен разговор между майка и дъщеря. За пръв път усетих, че майка ще се оправи, когато ги чух да се смеят. Спрях шевната машина и отидох при тях. Майка ми, изчервена, се смееше с хрипове, а Дана триеше изхвърчалите й от смях сълзи. Щом спря, колкото да си поеме дъх ми рече, че разказвала как шефката й, предрешена, дебнела мъжа си по градските кафенета, заради млада какичка. Затворих вратата след себе си и се разревах.
Да не забравя да оставя лекарствата на мама близо до нея, защото иначе няма да може да ги изпие. Днес и Дана чак довечера ще идва.
Само да не забравя!
Страшна работа щеше да ми върши дарбата да разказвам смешни истории. Завиждам им на такива хора, които като си отворят устата и започваш да се превиваш от смях, изобщо не те е грижа, че палтото ти е от сто години, че си забравил какво е да отидеш до будката и да си купиш модно и лъскаво списание и че най-късно до другия месец трябва да намериш пари за още малко дърва. И не само, че не те е грижа, ами след като се насмееш и кураж ти идва, а после или вече списанията ти изглеждат безинтересни, или решаваш, че палтото ще изкара още половин век, или просто се оказва, че парите си идват, защото “има Господ на тая земя и той няма да ни забрави”, както обича да казва Дана.
Днес имам да кажа нещо важно на много специален човек и ако успея да го разсмея преди той да вземе решение, струва ми се ще му дам кураж и той ще реши както е правилно. Или както на мен ми се иска.
Не искам нищо лошо.
Крайно време е да я сменя тая чаша. С нейните пет пукнатини по ръбчето вече всеки път ми дере устата. Да я изхвърля и дума не може да става. Всичките пукнатини са от Веселинка и са направени в някой особено драматичен момент на приказката, която разиграваме. Обикновено по латиносериал. Веселинка живее отгоре. Слиза тайно в събота и неделя при мен, като шмугнало се през пролука в райските стени ангелче, защото дядо й – моят чичо и баща ми – неговият брат, преди не знам си колко години се скарали за подялбата на две ливади и овощна градина на село. Оттогава между двата етажа има минирана гранична зона. За десет години съм я минавала три пъти, само Веселинка я преминава от известно време насам всеки почивен следобяд, но така е с ангелчетата. Баща ми от десет години е покойник, а аз тоя мираз хич и не съм го виждала, но враждата продължава и се предава с настървение и по наследство. Затова и с бащата и майката на Веселинка също не си говорим. Поне са последователни хора. Чичо ми е най-последователният от тях.
Понеже Веселинка слиза тайно следобяд, когато възрастните похъркват след обилното хапване, мама на няколко пъти ме предупреждаваше, че не е хубаво да уча малката да лъже и да не говорим силно, защото след като тя ни чува в нейната стая и нейните ще я чуят лесно. Тогава за малката ще има “дървен Господ”, а аз ще съм принудена да си прекарвам времето без нея в почивните следобеди. Кошмарна перспектива. Разбрахме се когато я питат къде отива да отговаря възможно най-мъгляво: “тука съм”, “навънка”, “ще си играем” и да се измъква преди да е поискано уточнение, а ако се случи да я задържат или да я проверяват къде отива, да не слиза тоя следобяд при мен. Веселинка засега се справя безупречно. Много ум има в тая русолява главица. Страшни конспираторки сме.
От драматизациите с Веселинка знам, че мога да разказвам тъжни истории.
Жалко.
Хората се радват на вицовете, на смешните истории и как не! Но такъв талант обичал Господ да даде, такъв и дал! Странното е, че най-добре разказвам тъжни истории, когато съм сравнително щастлива. Гласът ми става по-плътен, с повече нюанси. Идват ми подходящите думи. Веднъж даже разревах Дана с разказа за някакъв човек от нашия град, който се връщал от гурбет при семейството си и почти през целия път пътувал нелегално, както и заминал. Далеч преди ключовия момент на срещата със семейството му Дана хлипаше неудържимо. А честно казано, това си е истинска щастлива история. Човекът се прибрал при неговите хора жив и здрав и някоя пара донесъл, какво повече? Май тогава наблегнах особено на мъките на човечеца при пътуването в задушни и невъобразимо мръсни камиони и на тегобите от очакването на близките му, както и да е, не премерих драмата в разказа си. И Веселинка си я бива по трагедиите. Родов белег. Като я гледам какви моменти разиграва от сериалите все разделби, все изоставяния по жестоката воля на съдбата, все мъки по любимия човек.
По цяла седмица ги мисля тия драматизации през петнайсетте минути. Пия кафе, зяпам как върви животът през прозореца и хихикам при мисълта какво ще правим следващата събота и неделя и какво е минало. Докато ги играем сценките, изобщо не е весело, ами напротив, невероятно драматично е. Веселинка отмята коса, кърши ръце и с цялата мъка, на която е способно петгодишното й същество произнася репликите на героинята: “О, скъпи какво ще правим сега? Как ще издържим това изпитание? Ще ни разделят!”, после кръшно се извърта, сбърчва вежди и с по-дебел глас сама си отвръща: “Никой не може да ни раздели, любима!”. За по-голяма достоверност, наплюнчва пръстче и се мацва по бузите, за да постигне ефекта “облени в сълзи”. Разбрахме се, че за яснота ще ги наричаме тия сценки “сцени на вричане”. Новата дума “вричане” я борихме три седмици, но сега направо я изстрелваме. Силата й обаче са сцените с изоставянето по принуда на детето от майката и на признаването на майката, че главният герой или героиня е неин син или нейна дъщеря. Така се вживява, че наистина се разплаква. И аз се разплаквам. Аз се разплаквам и на сцените на вричанията, но това си има по-друго обяснение. Мама ни се кара непрекъснато през отворената врата, че ревем за глупости. То пък ако ревяхме за сериозните неща, не виждам къде щеше да му излезе края, а все пак човек понякога трябва и да се нареве. Така, де!
“Това дете е жив дявол!” кълне се Дана, откакто видя Веселинка във финална сцена “героят и героинята на венчавката”. Ако всички деца бяха като нея, щеше да ми е много лесно само с умението да разказвам тъжни истории, но къде такъв късмет. Смешната история ми трябва за начало на сериозен разговор с възрастен човек, надявам се, но ако ме биваше да разсмивам с истории възрастните, не само да очаровам малките с тъжни приказки за останали през зимата щръклета или как кучето Щеката ме е чакало цял ден да се прибера от работа, за да му дам да яде, шефовете ми в книжарницата щяха да са много щастливи. Сега на моменти си мисля, че щастието е едностранно, защото само аз съм много щастлива с работата в книжарницата. Така не ми тежи, че не учих.
През моите петнайсет минути се сещам често и колко хубаво щеше да е да бях станала детска или начална учителка. С мама никога не постигнахме разбирателство. Тя искаше да съм начална, а аз – детска. Било по-приятно да учиш дечица, които вече имат собствен огън в очичките, но аз си мисля, че да прекарваш дните си сред дечица, които още вярват с цялото си сърце във феи и дядо Коледа е най-щастливата съдба, която може да се случи на човек. И щях да стана детска учителка, но татко почина, а после и мама се разболя и остана на легло, та не успях. Западнахме си. Затова когато човек се качи горе при чичо ми и ахва. Те там всички работят, всички носят пари вкъщи и им е много уредено. Случвало ми се е веднъж-два пъти да приказвам с майката на Веселинка по работа: за електромер нещо, за чешмата на двора и тя ме канеше да вляза. Много им е хубаво, много приятно. Даже успях да видя през отворените врати, че в стаята на Веселинка има изрисувани цветя и птици по стените. Не знам кой ги е правил, явно е майстор, защото са голяма красота. Много се зарадвах, че моята малка актриса има такава приказна стая. Обаче на майка й май й се скараха. Това е война. При военни действия само по американските филми с “хепиенд” се случва врагът да се кани вкъщи. Обикновено на Коледа или на Деня на благодарността. Иначе врагът се държи отвън! На прага!
Качих се преди две недели горе. Вятърът им беше отвял някаква покривчица от прането и покривчицата се беше закачила на лозницата. Майката на Веселинка не ме покани да вляза. Колко му е, рекох си като видях какво е станало, пресегнах се и я взех, лозницата е на нивото на терасата ни. Иначе щяха да търсят стълби, да се катерят, но инатът нямаше да им даде да позвънят и да кажат: така и така, паднала е на лозницата от вашата страна наша покривчица. Заповядайте-благодаря, весели-щастливи всички! Вместо това, майката на Веселинка с виновен вид си взе покривчицата и ми затвори вратата, а никой от старите не беше там. Само тя и братовчед ми. Нищо. Аз не й се сърдя. Подозирам, че знае къде ходи щерчицата й в събота и неделя следобяд, но си мълчи и я прикрива. Откакто Веселинка слиза при мен, майка й като ме срещне из града ме поздравява, като ме среща в къщата пак ме отминава, но има някакво съучастие между нас. Усещам го.
На нашия етаж в никакъв случай не е мизерно. Не. Само се вижда, че отдавна в къщата липсва мъжка ръка, че много от домакинските машини и съдове са стари, че малко пари влизат в тая къща – моята заплата от книжарницата, пенсията на майка ми по болест, някои помощи и каквото успея да изкарам като шия. Добре, че умея да шия. Дана ми помогна след моята гимназия да завърша вечерно нейното училище, а и ми иде отръки. Обичам да нося нещо, което никоя друга жена няма в гардероба си, макар Дана да ме обвинява, че се нося прекалено елегантно за годините си. Нека! Може и да не съм в първа младост вече, но и у мен има някаква суетност още. Какво “още”, дразни се Дана, да не сме стари? Искам да съм добре облечена. Все си идват и клиентки. Не са много, но парите от тях, са си помощ. А и като не може да ми помага с друго мама, така й давам илък да направи, да тропоса цип, дребни работи, да се чувства полезна. Знам, че само като ме погледне и се сеща, за мечтата й да уча. Много е тъжно, когато майчина мечта не може да се осъществи. Голяма мъка е. И не минава. Като я усетя, че пак се е замислила как татко почина, как не учих, гледам веднага да й намеря работа. Много е сръчна. Даже миналата зима продадохме нейн гоблен. На безценица го взеха, ама изкарахме зимата, иначе по никое време щяхме да се озъбим от студ. Затова и аз имам само тия петнайсет минути на ден. Или тракам на старата машина, или съм на работа в книжарницата.
Вече не знам колко работи съм сменила. Книжарницата, обаче, най ми харесва. Когато вечерта е мой ред да затворя и на следващия ден да отворя, си взимам винаги по някое книжле. Тайно. Веднъж поисках от шефовете. Както си му е ред. Но по-стария от тях се изсмя и ми рече, че между тракането на машината и сериялите ще трябва да я чета тая книга, дето я искам, най-малко година, а той не можел да позволи такова нещо. И аз повече не отворих дума, но тайно си взимам книжки. Страшно пазя книги. И ги връщам непокътнати. Толкова внимателно ги разгръщам, че не се познава, че е четена. И да, истина е, не мога да взимам дебели книги. Трябва да ги задържам дълго. Не ми е времето като преди, когато бях в гимназията, а у нас всичко си беше наред. По цели следобеди си четях книжки. Не са били кой знае какви велики творения, но и до ден-днешен мога да изредя френските крале от Анри IV до Наполеон без да ги сбъркам, същото е и с английските. Интересни ми бяха тогава всичките ония книги за интригите във френския двор, в английския, в руския. Че за морски пътешествия съм чела, за пътешествия из Африка, Азия…, сега кога? А ми се чете! Навремето ходехме често на гости на някакво семейство в горната част на града. Трябва да съм била на десетина години. И тогава, и сега съм трудна за приказки, та като сядаха нашите да си говорят с тия техни приятели – децата им, доста по-големи от мен, излизаха – аз, от нямане какво да правя, се заравях в някакъв наръчник на радиолюбителя. От там знам за спора кой е изобретил радиото. Нашите танцуваха на Жо Дасен, а аз четях за природата на радиовълните. Честно ли? Нищо не разбирах, но ми беше интересно. Сега да готвя ли, да чистя ли, да шия ли. Затова сядам вечер с мама и с Дана да изгледаме някой сериал. Веднъж Дана ми рече, че жените гледат сериалите, защото наистина, женени-неженени, няма кой да ги целуне. За малко да ми спре сърцето от мъка. Мама не се съгласи. И ние с Дана знаем защо. Всеки, който е видял мама и татко да танцуват заедно на Жо Дасен или на Шарл Азнавур, всеки ще разбере защо мама няма да се съгласи.
Дана си израсна у нас, с мен. Нейните се разведоха и се запиляха по пътищата. Това е сестра ми. Ако не ми помага тя, не знам как щях да се справям. На едни и същи години сме, в един клас бяхме и често си говорим, че съученичките ни вече имат деца в трети клас. То и тя щеше да има, ако не беше направила оная глупост и затова сега отвреме навреме трябва да я прибирам пияна до козирката от разни кръчми. Говорих й тогава: Дано, не прави глупости! Дете е! Аз съм с тебе, ще се справим. Остави го оня малоумник. Не! Дана сама щяла да си реши. По-късно винаги можела да има деца. Можеше, ама преди да направи глупостта, след нея отнеможа!
Трима знаят какво ми е положението: мама, Дана и дедо Стоян, обущарят.
Тя, Дана, първа разбра за мойто положение. Винаги на нея първа казвам. Рече ми да поговоря с моя човек и да видя как ще реагира, за да знам – двама ли ще сме или съм само аз и моите верни помощници. Верни помощници, защото и мама е “за”. Мама място не можеше да си намери, докато не отидох на лекар и той не потвърди, че състоянието ми е задоволително, като се има предвид, че не съм на двайсет и пет. Ама не съм и престаряла. И без това в последните две години повечето книжки, които си взимам тайно от книжарницата са за деца. Всички детски книжки, които сме получавали, съм ги изчела.
На дедо Стоян казах оня ден. Много наш човек е. Винаги, когато сме имали нужда ни е помагал. Винаги. А и сам някак познава, когато ме мъчи нещо. Като му казах и ми се скара. Ти, казва, ми кажи какво искаш, за да ти кажа аз какво ще правим по-нататък. А ти сама не знаеш, откъде да знам аз така? Речи: остави ме сама оня непрокопсаник, дедо Стояне, да ти отвърна, хич да не ти пука или речи: ще го махам, да започна да ти говоря да не правиш глупости. Какво махане, дедо Стояне, отговарям, аз вече за името си мисля. Разплака се човекът! Прегръща ме и вика “мъжко момиче”!
Преди през тия петнайсет минути като сядах да си пия кафето, докато стане време да тръгвам за работа, непрекъснато гледах в къщата отсреща и си виках, че там живее моето бъдеще. Серафима Стойнева живееше там. Баба Серафимка. Преди две години я настаниха в старчески дом, че никой си нямаше. Гледах я как живее и си мислех “Това ме чака!”. На младини баба Серафимка била голяма красавица и много мъже я искали за жена, но майка й се разболяла и тя решила, че ще трябва да се грижи за нея. Така си останала неомъжена, а като девойка я пратили в специален девически колеж да се изучи за добра съпруга. Какви маниери имаше! Какви гозби правеше, какви кенета шиеше! Докато беше по-млада цялата трептеше от чистота. До седемдесет и петата си година беше много елегантна жена. Цели трийсет години след смъртта на майка си живяла сама. Аз я помня вече като стара. Разказвали са ми жени от нашата улица, че са излизали по прозорците да я видят облечена празнично и с прическа как отива на тържество. Винаги обувки с ток, винаги с шапка и с ръкавици. Като минавала по улицата разговорите около пейките и по балконите притихвали, а дълго след нея не се и възобновявали. Хората изглеждали като омаяни от сладкия й фин парфюм. Пред нея мъжете не псували, а жените не си говорели за манджи и чистене. Не, че мога да се сравнявам аз с някогашната Серафима Стойнева. Нито съм й на образованието, нито на хубостта. И въпреки това тя, доскоро беше моето бъдеще. В последните си години не смогваше да си плати тока и живееше на свещи. Това и така и така, ами си нямаше никаква своя душа да намине към нея, да я види как е, що е. От време навреме някоя съседка й занасяше нещо сготвено на фурна или чорбица, някой съсед й помагаше дърва да й се осигурят, ама що ти! Като остаря дотам, че нямаше сили, и да има дърва, да си запали печката. Още я посещаваме, хората от нашата улица, в старческия дом.
А къщата й я разбиха, и нищо, че нямаше какво да се краде, пак я обраха. Преди години на нашата улица се построиха много нови къщи. Триетажни, просторни, за големи семейства. Сега много от къщите или пустеят, или живеят по някои стара баба и дядо. За къща, в която не се живее, няма спасение. Дебнат мароканските скакалци. Слухтят. Първо прозорец ще счупят, ще видят, че никой не го поправя и нахлуват. Ръцете да им изсъхнат! Като че ли са я строили тая къща, като че ли са я редили, ама така… Измет! Една сутрин къщата на баба Серафимка осъмна разбита, плячкосана, в средата на стаята – дупка изкопана, имане да търсят! Снимките от младините й, когато е била млада, красива, с рояк ухажори след себе си, бяха разпилени по тротоара пред врата. Така, мислех си, и аз ще свърша. Това и мене ще ме стигне. И то ако Господ е милостив и се намери кой да ме прати в старчески дом. Иначе кучетата ще ме изядат. Има такъв случай в града. Някакъв дядо, стар и немощен. Нахапали го псетата, когато излязъл над града, да си събере някое дръвце. Дана ми се смее, когато й говоря такива неща, но знам, че и тя си го мисли. Що така нямаше късмет това момиче, Боже! Аз, да речем, съм притеснителна, смотана, а тя – дрънка! Нищо, че като й говоря да се поогледа непрекъснато да ми повтаря, че яловите никой ги не ще, те пък плодовитите всички са стока, отвръщам аз, но Дана си е навила на пръста, че вече е половин жена. Ама и с това ще се преборя! Къде гледат тия мъже, казва и мама като гледа как Дана, сияеща и с намотана около кръста покривка за маса, учи Веселинка уж да вражука на ръка.
И така, баба Серафимка ми беше бъдещето, но сега ще се променят работите. Живот и здраве. Мама даже предрича, че ще се науча и да разказвам смешни истории и то така, че народът да си пада от смях. Дано!
Да можех само днес, за да го предразположа, да го разсмея. Той винаги успява да ме разсмее. И когато ми е било много тежко и когато съм била смъртно уморена, и даже в онова време, когато мама беше най-болна. Не опира до обич тая работа. Обичта не винаги върши работа. Навремето, когато татко беше вече много болен и му личеше, една вечер докато простирах ги видях заедно с чичо в двора на къщата. Стояха съвсем близо един до друг и не си продумваха. Двама братя. Еднакво високи, еднакво побелели, с еднакви бръчки по лицето и еднакво прегърбени. Чудила съм се какви ли думи са си надумали, когато са се карали, какви ли обиди са си разменили, та не си простиха и когато единият умираше. Не мога да си представя, но тогава с очите си видях как след като татко се обърна и влезе вкъщи, чичо, съсипан от вида на болния си брат, се опря на зида на къщата и се разплака. На татко не казах какво съм видяла за чичо. Според мен татко знаеше.
Стига и да не можеш да прощаваш, това му бяха думите на дедо Стоян като му разказах. За миг беше престанал да удря по тока на кафявия дамски ботуш и ме гледаше над очилата. Имаха се с баща ми. Имат се и досега с чичо ми. Спазвай правилата на студената война, съветваше ме за положението вкъщи. И аз слушах. Когато преди пет-шест години, пролетта, без да ни искат и лев, но и без да ни предупредят чичо ми и братовчед ми хванаха майстори и измазаха цялата къща, аз още на другия ден разкопах двора, направих лехи и оттогава се грижа за градината. Иначе двете семейства продължаваме да не си говорим – студена война, но явно настъпва затопляне. Дедо Стоян одобрява това положение, само не трябвало да се променя баланса в политиката, това както се видяло, само бели докарало на всички ни, щяло да докара и на мен. Според него войната с правила била сто пъти по-добра от мира без такива. В мир без правила живеел с първата си жена и не изтраял, във война с правила живее със сегашната си жена и бил “царчè”. Лъже, виждам, че се разбират. Оня ден ме убеждава час време, че дори да стъпи накриво моя човек след като научи новината, това не значи, че е лош човек и че по-късно със сигурност щял да се осъзнае. Дедо Стоян само така му викал “непрокопсаник”, иначе си бил добър човек. После още час време ме заклеваше да не започна да го мразя, ако не стане както ми се на мен иска, защото от омразата по-долно нямало.
Знам, че е добър човек, ама не стига само добрината тук, кураж трябва! По себе си го откривам. Другояче гледа човек на нещата. Само от три седмици знам, а вече и улиците пресичам като за двама. И все премислям, ако каже: “без мен!”, дали ще се справя. Не само с парите, ами и със здравето. Страх ме е да си помисля, ако някаква болест връхлети, кой ще се грижи за него, как ще го отгледа? Малко “нероден Петко” излиза, ама знам защо бера страх за тия неща, не от излишък на спокойствие. Дано, рекох й, думай с твоя Господ всичко да е наред! И тя обеща, милата.
Мислех да му кажа вчера. Седяхме в градската градина, когато едно момиченце с кукуриго, сини панталонки и блузка със зайче, клекна насреща ми и започна да ми вика: “Ей, кукло!”, а аз й рекох, че тя е куклата, не аз! Попитах защо и ние да си нямаме такава кукла, а той тежко-тежко въздъхна и ми отговори, че много пари искало. Ами иска! Човек е, да не е китка-самораска! Цяла нощ съм мислила доводи срещу това, че нямаме пари. Представях си как му разказвам за него – за малкото човече. Как ще расте, как ще говори, как ще се смее. Мама ми разказа вендъж, че най-щастлива се почувствала в живота си не когато се омъжила за татко, не когато влязла в собствен дом, дори не когато съм се родила, а когато седяла надвесена над мен, държала ми ръката и ме учела да пиша кукички и ченгелчета. Исках да му кажа, че и аз ще се почувствам тогава най-щастлива, отсега го знам, но ако иска може той да го учи да пише кукички и ченгелчета. Можем да се справим: трите жени и той. Можем, знам го! В краен случай само ние, трите жени. Ще плетем терлъчки, ще кроим пелени, ще шием мънички дрешки. Ще събираме за образование. Ако на Дана й излезе късметът, добре! Не й ли излезе – пак добре! Тя ми е сестра, няма да я изоставим!
Остане ли с мен, ще избираме заедно името, но ако си тръгне, хич не ме интересува! Ще го кръстя на мама. За подарък. Тя ще се противи. Според нея децата трябва да си имат само свое име и да не го делят с някой по-дърт от родата, ама аз знам, че ще е щастлива. В последните години все нямах пари да й направя хубав подарък, то колко нови години минаха така, колко рождени и имени дни, никакви подаръци! А сега ми се удава хем да й докажа, че бъдещето ми няма да е като на баба Серафимка, хем ще дам името й на детето си.
Да не забравя да оставя лекарствата на мама на шкафчето, да са й под ръка.
Всичко ще се нареди.
Ще взема да дам тая чаша на Веселинка. Гледах я от ония дни играе си “на къща” под навеса зад къщи. Примъкнала кашон и направила от него маса. Намерила някаква пъстра парцалка и я постлала за покривка. Къщовница. Наредила кукленското сервизче и посрещаше гости. За украса беше набрала сини цветчета от млечка. Стояха във високо лимонадено шише, което изобщо не подхождаше на масата и аз през прозореца усещах как я дразни това шише. От моята чаша за кафе с пет пукнатини на ръбчето, направени по време на драматизациите, ще излезе страхотна ваза за сини цветчета от млечка. Още тая вечер ще й я оставя на кашона под навеса. Утре като си посреща гостите, да й е на ниво украсата на “къщата”.
Не знам как ще се справя днес без смешна история, но мама ме уверява цяла вечер снощи, че малкото човече ще ме научи да разказвам смешни истории, независимо от обстоятелствата. В това отношение съм била “цяла майкуна”, защото допреди да се родя аз, мама също не могла един виц свястно да каже, а сега след толкова време живот в количка и след като се възстанови от смъртта на татко, рече ли да излезе до магазина, после с дни хората се смеят на ведрите й и духовити коментари. Това било, обясни ми тя от силата, която й се придавала на жената. Хем сме деянили, ние жените на болка, хем сме придобивали способност да я понасяме с чувство за хумор. Вярвам й, защото усещам, че съм щастлива, точно днес, когато мога да загубя някого, когото толкова много обичам, заради зрънце, което тепърва ще идва на бял свят.
Смешно, нали?

добавена на 31.12.1969, 18:00