НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Десислава Димитрова > "Малката мечтателка"

Здравейте, аз съм Тайми

И този град беше като онези, в които хората нямаха време за нищо друго, освен за работата си. Навсякъде се простираха високи и мрачни сгради. По пътищата се точеха върволици от коли и камиони. Тук-там се сгушваше някои парк, а въздухът беше задушлив и неприятен.
През нощта се открояваха разноцветни светлини, дори се долавяше барова музика.
Хората се тълпяха по заведенията. Сядаха край масите, запалваха цигара, поръчваха си кафе и подхващаха някоя изтъркана тема. В това се ограничаваше свободното им време. Те дори не се хранеха с наслада. Трупаха се на опашки за издут хамбургер. Изяждаха го, ходейки по пътя. Често се покапваха, но времето стига;е само за яд.
Друга част от гражданите обикаляха пазарите за зеленчуци и месо. Понякога се блъскаха един в друг, за да се разминат. От време на време подхвърляха някоя кора хляб или друг остатък на някое бездомно куче, а то подвиваше опашка и отнасяше плячката си в бяг.
И въпреки това, всички бързаха. Незнайно защо и закъде, но бързаха. Около тях се носеха думи като: "няма време", " колко ли е часът’, " може би друг път". Ала приказките си оставаха лъжливи обещания. Никой не се стремеше да ги помни, нито да ги изпълнява. Бяха се превърнали ж обикновен поздрав.
В тази непрекъснатост само един човек съумяваше добре да разпределя времето си. Беше малко момиче на име Тайми. Живееше в покрайнините на града, там, където ежедневието изглеждаше по-спокойно. Дворецът и беше неизмазана стая в къщата на заможно семейство. Бяха и вид роднини, но не се изявяваха като такива.
За своите тринадесет години тя знаеше много за живота. А смелостта дължеше на невероятната си дарба. Тя говореше с думи, които пренасяха действителното в приказките, сякаш всичко се случваше сега с нея, с този, който я слуша или с целия свят. Обичаше да мечтае и често смесваше фантазията с реалността. Умееше да обърква мислите на хората до такава степен, че те самите се чудеха къде се намират и какво правят. Затова почти никой не споменаваше името и. От бебешкото Тайми сега се казваше : "Малката мечтателка".
Новият ден настъпи намокрен от лек дъжд. Дъждът ту се усилваше, ту спираше. Тайми обичаше много това време. Тогава живият град утихваше. Хората с бързи крачки се прибираха по домовете си. Тук-там се мяркаха фигури с чадъри, но после и те изчезваха. Оставаха само дългите върволици от коли, които бягаха кой знай закъде.
Сивите облаци затъмняваха още повече мрачния град и така се получаваше черна и страшна гледка, която дори не желая да ви описвам. Уличните лампи светваха и техните разцветки изглеждаха доста фалшиви на този фон.
Въпреки това, наоколо се разнасяше нещо необикновено. То ту прелиташе натам, ту се връщаше насам а накрая влезе през прозореца в стаята на Тайми.
Това "необикновено нещо" беше фантазията на момичето. То стоеше до стената и любопитно оглеждаше околността. Тъжните му очи горяха, а устните леко потрепваха.
Изведнъж Тайми тихо промълви някакви измислени думи, които звучаха така;
- " На-Ми-Та-Ме-Ран"
Какво означаваха те? Може би бяха свързани с "нещото", което витаеше около нея. Да, точно така беше. Малко след като ги изрече, Тайми седна на един стол срещу прозореца, отпусна глава върху дланите си и продължи да гледа по същия странен начин.
За миг пред нея се появи красива безцветна пътека, която водеше направо към небето. Тайми бързо стъпи на нея и бавно закрачи нагоре. Вървеше и вървеше все на пред през облаците. А те ставаха ту по-пухкави, ту по-прозрачни и дори изчезваха. Скоро пред момичето се появи огромна врата със странни надписи. Тя нямаше нито ключалка, нито брава и изглеждаше така сякаш не се отваряше. Но това не беше така. Отпред висеше голям издълбан облак. Тайми сложи двете си ръце върху него и го натисна. В този миг контурите му засияха и вратата се разтвори. От там лъхна светлина, която понесе момичето навътре.
Постепенно Тайми започна да различава ръбовете не някои предмети, после видя стените, а накрая се оказа в голяма стая. Силната светлина леко я приземи на пода, който не се виждаше от облаци. Най-накрая, момичето долови и някакви странни думи, мърморени от висок и снажен мъж. Те, разбира се, бяха същите, които вече прочетохте, но звучаха по-грубо. Мъжът беше доста ядосан. Стоеше пред грамадна машина и ровичкаше упорито в нея. Ръцете му натискаха различни копчета, после въртяха някакъв кран а, накрая тая машинария " изяждаше" и някой друг шут. В крайна сметка той нищо не постигаше, само дето стаята се изпълваше с още облаци.
Не знам каква беше причината момичето да го заговори, но то все пак го направи:
- Добър ден.
- Добър ден - обърна се учудено човекът, който не виждаше никого.
- Казвам се Тайми, но всички ме наричат "Малката мечтателка". Вие кой сте? И бихте ли ми казали какво правите?
Човекът се обърна отново, вече много уплашен. Взираше се в заоблачената стая, но не виждаше никой. Изведнъж усети, че го докосват за ръката и мигом подскочи:
- Ама тук наистина имало някой! - промълви той, виждайки Тайми.
Не беше в кой знай какъв възторг от това посещение. Въпреки че не го беше очаквал, мъжът също се представи:
-Приятно ми е, Тайми! Казвам се Тио и щом теб те наричат " Малката мечтателка", мен ме знаят като "Господаря на времето". Машината за дъжд се счупи и сега на земята вали като из ведро. Ако не я поправя, ще стане наводнение.
- Това е ужасно, но аз обичам дъжда. Тогава въздухът се пречиства и големият град утихва.
- Разбирам, но аз бих могъл да го затрия.
- Да го... Какво? -попита в недоумение момичето.
- Да направя така, че да изчезне.
- Но няма да го сторите, нали? -обнадеждено изхълца Тайми.
- Ще опитам, но тази купчина желязо не е на това мнение!
- Тогава, Тио, аз мога ли да помогна на тази "Купчина желязо"?
Човекът се разтресе от смях. Тайми изглежда беше приела това словосъчетание за името на машината. Но това едва ли имаше голямо значение. Може би момичето се нуждаеше от кратко обяснение и то беше, че машината се нарича На-Ми-Та-Ме-Ран, а не "Купчина старо желязо".
- Та значи искаш да ми помогнеш?
- Да!
- Добре! Натисни тогава този червен бутон и когато ти кажа, завърти крана наляво.
Тайми сложи показалеца си върху бутона и той потъна навътре. После мъжът започна да натиска някакви сини и бели копчета. Машината издаде странен звук и засвятка в различни цветове. Над нея се показа глава с пет антени и мигащи очи.
- Това робот ли е? - полюбопитства момичето.
- Да.
- Затова си има име?
- Да. Сега завърти крана на гърба му.
Тайми го завъртя. Замрялата стрелка се премести от "Дъжд" на "Слънчево време". Лично за мен причина за повреда нямаше. По-скоро роботът беше разцентрован. Тъй или иначе облаците в стаята малко по-малко взеха да изчезват. Скоро съвсем се изпариха и Тайми доогледа Тио, както и той нея.
- Благодаря. Нямаше да се справя бързо без теб. Искаш ли да пием чай?
- Няма защо да ми благодариш. Това беше вълнуващо. Само че аз бих искала да знам колко е часът. Ще ми кажеш ли?
-Да. Дванадесет. Оооо, нима е станало обед? !
- Съжалявам, но не мисля че мога да пия чай с вас. Трябва да се прибирам. Ще ми се карат, че съм закъсняла.
- Добре, Тайми, но все пак, когато пожелаеш, ела за да пием чай.
- С удоволствие. Довиждане.
- Довиждане.
След тази раздяла момичето стреснато надигна глава и погледна към часовника. Той наистина сочеше дванадесет. Тайми бързо скочи от стола и затича към кухнята. Там вече бяха всички и нетърпеливо я очакваха.
- Къде беше? - запита някоята и под ред леля, но не получи отговор.
- Не разбирам как може да си пилееш времето с разни мечти! - измърмори братовчедка и Нанси и допълни- Навън вече отдавна грее слънце. Можеше да изметеш двора!
Тези думи опариха сърцето на Тайми. Дали все пак се беше запознала с Тио и неговия робот На-Ми-Та-Ме-Ран? Дали наистина му беше помогнала да спре дъжда?
Е, все въпроси, на които човек като мен едва ли би могъл да отговори. Не знам само, какво би си отговорила "Малката мечтателка"...

добавена на 19.12.2008, 08:35

следваща глава »