Не мога да се променя!
Целият клас стоеше притихнал. Всеки беше вперил поглед далеч в дома на Тио. Представяше си На-Ми-Та-Ме-Ран и странния чай, разхвърляната стая и онези кутии. Специално внимание бе отделено за "карта на времето". Учениците се отдадоха изцяло на въображението си. Някои си я представяха като карта на съкровище, други като схема, а трети като глобус. Изобщо, ако трябваше да дам всички определения, щях да стигна и до невидима карта, запечатана само в съзнанието на Господаря.
Тио се превърна в любимец на класа. Момичетата го обсъждаха като същество от реалния свят. Част от тях несъзнателно показваха любовта си към него чрез думи и маниери. Останалите им се чудеха на наглостта и безсрамието. Ала най-потресена изглеждаше Вивиян.
Ден след случилото се, тя още не можеше да се отърси от негативните мисли. Искаше и се да мрази Тайми и измисления и свят. Искаше и се никога вече да не я вижда, да не чува гласа и, нито ведрия и смях. Обръщаше глава и с гордо вдигнат нос я подминаваше. Никой не можеше да я унижава! Никой нямаше право на подигравки! Никой нямаше шанс в царството и!
Чудя се само дали тези думи нейният стимул в живота или бяха примамка. Ала Вивиян си оставаше Вивиян откъдето и да я погледнеш. Една такава висока и слаба, с очи, които... Защо понякога бяха мили и влажни, а друг път - като огнени светкавици, които те пронизват дълбоко? Навярно защото Вивиян беше прекрасен човек, но умело го криеше.
На следващия ден тя не се появи в часовете. Приятелките й мълчаха. Само едно момиче се престраши и спомена, че докторът е ходил при нея. Намирала се в депресия. Завистта и преминала границите. Да, Вивиян лееше горчиви сълзи. Целият клас беше потънал в захлас от приказката на Тайми, а за нейната дори не си спомняха. А тя също беше писала!
След уроците, Тайми се бе затворила в стаята си. В очите и се четеше тъга. От цялото и същество лъхаше празнота. Мразеше ги!!! Мразеше мечтите си! За първи път те причиняваха зло и Тайми не знаеше как да поправи грешката си.
- Колко унило изглеждаш! -внезапно я разтресоха думите на Дайрън.
- Не се вини заради нея! Утре ще си е същата нахална горделивка. Остави я да страда от собствената си грубост. Вивиян не е единствения човек тук и трябва да го разбере - подкрепи я Ина.
- Може да сте прави, но... аз... Аз се тревожа за мечтите си. Те причиняват болка, а преди не беше така! Аз... аз мислих и взех решение. Не трябва да мечтая! Дошло е времето да спра!...
- Не вярвам на ушите си! Заради Вивиян? ! -изкрещя Дайрън и се облегна на прозореца.
- Как можеш да говориш така? Не разбирам! Какво ще правиш? Каква ще бъдеш? В какво ще се превърнеш? Тайми, събуди се от този кошмар! Не можеш да промениш Вивиян! Не си го въобразявай. Не искам да се меся в решението ти, но няма да избягаш от мечтите си. Тази дарба е в теб и ти си в нея. Не можеш да се промениш. Винаги ще си останеш "Малката мечтателка"! - разгневено й се сопна Ина.
Тя и Дайрън излязоха потресени от стаята й. Тайми остана сама. Очите й още пареха от силните думи. Звучаха й топло и мило, като нежна ласка, която я носеше върху крилете на бял лебед. А той плаваше високо в океана от синьо небе, сред вълните от пухкави облаци. Летеше устремено към... Тайми разтръска глава и изтича след приятелките си. Завари ги надвесени над книги в библиотеката.
- Знам, знам, какво да направя! - провикна се тя още от вратата.
Дайрън и Ина не отговориха. Направиха и знак да пази тишина и с жест и показаха свободен стол.
- А, да! - изплези се момичето и кротко се настани до тях. -Знам какво да направя! Ще посетя Вивиян и ще говоря с нея. Аз я повредих и аз ще я оправя. Сега ви оставям...
Тайми излезе преди да чуе Дайрън и Ина. Дори не усети кога се озова в градината и учтиво помоли да и отворят портите. Ала в началото директорката се скара. Чак след дълги обяснения я пусна навън. А момичето се спря на съседния ъгъл. Влезе в цветарския магазин и разгледа всички букети. В края на полицата очите й се заковаха в малко букетче от сини теменужки. Без да се колебае, тя го купи и хукна обратно към стаята на Вивиян. После смело почука на вратата. Един тих, но строг глас откликна отвътре. Малката мечтателка бавно пристъпи напред и влезе.
Вивиян лежеше отпусната в леглото си. Очите й стояха неподвижно затворени. Лицето и изглеждаше бледо като сняг. Устните и нямаха цвят.
Щом усети нечието присъствие, тя се надигна и объркано отправи поглед наоколо.
- Вън!!! - последва веднага силният и вик.
Нямаше нужда от обяснение, нито от жестове, за да опиша яростта и. Тайми замръзна на мястото си. Тръпки на страх заливаха душата й. Сърцето й биеше като барабан: толкова силно, че даже сама го чуваше. Ала колкото и зле да влияеше на болната, колкото и да й се искаше да излезе, тя остана. Смелостта и упоритостта й победиха. Тайми нахално натопи букетчето и го постави на бюрото на момичето. Дръпна пердетата настрана и позволи на слънцето да огрее стаята. Отвори прозореца и чист сребърен въздух лъхна лицето и.
- Какво правиш? Махай се! Защо си толкова безсъвестна? Махай се, Тайми! Махай се! -раздразнено се обърна болната.
- Съжалявам, Вивиян. Но да лежиш сама, затворена тук, без светлина.. Наистина ми тежи на съвестта. Знам, че съм виновна заради приказката си изпитвам тежест. Искам да ти помогна. Искам да оздравееш. Това е най-малкото, което...
- Ти? ! -прекъсна я момичето - Нямаш представа какво стори! Погледни! Всичките ми приятелки се сърдят. Мислят ме за нищожество. Ето защо съм сама. Главите им са пълни с Тио! А аз? Дори не пожелахте да чуете моята приказка!
- Аз искам да я чуя. Дойдох и ще я изслушам.
- Какво?
- Да, Вивиян. Аз съм ти приятелка и искам да я чуя.
- Не разбирам какво целиш! Да я разкажеш на другите?
Не!... Смятам, че е по-хубава от моята! Хайде, Вивиян. Ще се почувстваш по-добре. Безсмислено е да се караме.
Момичето тежко въздъхна. Извади тетрадката си и кимна на Тайми да седне до нея.
- Беше студен зимен ден. Вървях до висока жена, а тя ме водеше. Зимното ми палто опираше крайчетата си в снега и те побеляваха. Замръзваха и почукваха по ботушите ми. От време на време подухваше вятър. Рошеше косата ми и зачервяваше бузите ми. Продължавахме напред. Скоро стигнахме центъра на града. Подминахме часовника, катедралата и се спуснахме надолу по булеварда до дома за сираци. Аз останах там. Не осъзнавах какво се случваше, нито пък, че няма да я видя.
Времето се рееше пред очите ми като снежна вихрушка. Виждах всяка една снежинка и усещах ледения й полъх. А то не спираше. Препускаше напред, толкова бързо, че когато се огледах, палтото ми беше омаляло. Бях пораснала. Около мен стояха много приятели. Смеехме се. Ала смехът ми звучеше фалшиво. Още си мислих за онази жена... Исках да върна времето, но то не се подчиняваше.
Там се запознах с момче, което се превърна в мой брат. Играехме заедно, пишехме си домашните, правехме щуротии. Помагахме си. Но след няколко години той напусна дома. Премести се в ново училище. Аз пак останах сама. Спрях да общувам с другите. Превърнах се в най-тъжния човек. Моята учителка се сърдеше. Настояваше да се променя. Казваше да бъда по-жестока, да се защитавам, да не се унижавам. Да бъда силна. Разказваше ми за деца от дома. Как са преуспели и се радват на пълно щастие. Говореше също, че външният свят е жесток към бедните. Затова не трябваше да се поддавам. Разбрах силата на думите и. Те ми послужиха за стимул. В който вярвам. Година по-късно се преместих в училището на "брат ми". Тогава хванах времето и се промених..."
-Вивиян, прекрасна е! Тази история от времето на детството ти е така пареща! Разбирам те напълно!
- Откъде знаеш, че е моята? Не споменавам името си!
Ала Тайми не отговори. Стоеше смирено и я гледаше със същия странен поглед, който принуди леля й да я премести тук.
- Очите ти... Те са като... огледало! Виждам те в тях като... Като добро и мило момиче, което си всъщност, Вивиян. Остани такава завинаги, както и аз ще си остана "Малката мечтателка". Не ме питай нищо повече. Аз просто знам. Усещам го.
- Върви си, Тайми. Остави ме! Вземи си букета от...
- Не! -спря я с топъл глас мечтателката - Ще си тръгна, но букета остава тук!
- Въъън!!!
Тайми изтича засмяна. Затвори врата на стаята й и се облегна на нея. Пред очите й изникна образът на Вивиян. И нейните очи бяха хубави и парещи. Каквито бяха станали по време на приказката за Тио. И сега, когато четеше своята собствена...
добавена на 19.12.2008, 14:38
«предишна глава следваща глава »
|