НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Половинката болест"

Глава 1

Имало едно време, има и сега разказвачи на приказки. Наглед може да са нищо и никакви хора – с орисия и занаяти всякакви, но си приличат по това, че гледат на словата като на най-ценното богатство на човешката душа. И тая както и другите дарби се дава по рождение и при едни е по-силна, а при други по-слабичка. И като всяка дарба, оня който я носи у себе си, може да я храни и тачи, а може и да я забрави и никога да се не опре на чудната й благословия или да усети тежестта й от скръб и мрак. Приеме ли я, обаче, очите му проглеждат за всички останали дарби и се сродява с всички останали, които носят у себе си проклетията и благословията да имат своя. Започва да разпознава строителите на черкви; родените за майки; ония със златните ръце, които оставят по стените и по платната картини, които разцъфват и разпръскват уханието си в душите на гледащите ги; ония, пред чийто песни всичко що диша, ходи и живее се прехласва, плаче или се радва, разпознава прокълнатите и благословение, вижда всички, които носят у себе си и отглеждат зрънцето, дадено им от Бога. Вижда кога хората са изправени пред изпитание и кога носят тихо и без вайкане тежкия кръст на орисията си. Виждат и кога някой на висок глас и лъжливо се вайка или плаче, повече да ядоса Бога, отколкото да излъже хората около него. Разправят всички били с някаква дарба родени, но колцина са тия, които се посмели да приемат дарбата си и да съизмерят душата си с дареното им от Бога. То едно е да се роди човек с дарба, а друго е да я отгледа, да я отчува и да направи така, че животът му да се води по нея, понеже повече от всичко друго, дарбата е изпитание, не благословия.
Дарбата не се дава за човека. Дарбата е от Бога, ама е за хората! И е все война. Война да видиш каква ти е дарба дадена. Война да й надвиеш, защо само с дарбата не може! Трябва да знаеш как да я владееш, говореше й една жена, която по браздулиците в дъното на филджана чете какво им е писано на хората.
На Разказвачката на приказки дарбата й е да разказва. За всичко: как с пръчка не можеш да топнеш в морето и да премериш колко педи е дълбоко; как по небето се случва да се гонят диви бели коне или да се кръстосват бели мълнии; как Господ сътворил земята – без да е важно за колко точно Божи дни; за картини, за градини, за това, колко е хубаво сутрин след дъжд! Разказваше какво чудо е да се улови песен някоя късна, топла привечер както си седи човек на сянка до нацъфтелия люляк и ако може по песента да научи весел или тъжен е тоя, който я пее или оня, който я слуша. И като я слушаха хората, представяха си ги тия нейни разкази. Излизаха от приказките й и казваха: аз спах на тая шарена валяна черга, редяха се два пръста черно, па винено, па жълто и бяло, а под стрехата имаше лястовиче гнездо и месечината грееше през клоните на вишната пред къщата – ти защо не ми каза; бях на тая сватба, момата си имаше друго либе и на венчавката душата й плачеше – ти не я ли чу, защо нищо не направи; минах през това село и после като видях, че ще ме настигне бурята, се върнах, па и едни други хора спрях да не тръгват на път - знаеш ли ти? Случвало се и да преживеят думите й по-истински, отколкото като преживеят историите й наистина. Идвали са после при нея и са й казвали: ама не беше всъщност толкова хубаво в действителност. Ти защо го украси така? А Разказвачката само замълчаваше и вече не им казваше, че всяко първо преживяване е най-изпепеляващо и че понякога преживяването на действителността идва след преживяването на историята. Същото е като да гледа човек втори път любовен филм: втория път не се страхува ще се срещнат ли навреме той и тя! Същото е както когато отиват на пътуват до място, за което са слушали толкова много, че вече го познават като селото, в което са израсли или като в квартала, в който по ъглите все още стои детството им и чака от някъде да изскочи топката, след която да хукнат както са си омазани със сладко от малини и с прокъсана на пръстите платненка. Връщат се и казват: много сме разочаровани, очаквахме нещо по-различно. Същото е като да чуят на живо любимия си певец, чийто песни слушат и слушат часове наред в обикновените дни. Пък озвучаването, казват след концерта, беше кошмарно, не е като на диска – жалко! И като толкова други преживелици са приказките, като толкова други... А хората не винаги имат търпение сами да седнат под сянката или припека на приказката или пък сами да хванат сенчестата й пътека, която води през усоища и голи ливади, за да преминат от първата до последната приказна дума и да оставят тишината в пространството между думите да разпръсне в душите им своето благоухание. Едно си знаят хората и се сърдят: ти си го измисли, украси го, в действителност не е така! Разглеждат думите й, премислят ги, мотаят ги в мислите си: така каза, а така беше; така го описа, но беше по-инакво. Оная история, казват, ти беше къде по-хубава, повече ни хареса. Претеглят минусите за тях и с щастливо упоение ги хвърлят насреща й. А Разказвачката на приказки им се чудеше като как така ги мерят историите на килограм и ги сравняват на дължина. Те приказките са друга земя, за други селения и за всяка приказка си има хора, които трябва да я чуят, дори и да не им хареса сега, тя ще заспи у тях и в точното време сама ще разпръсне уханието си, за да пробуди онези – нейните си хора или за да ги унесе-отведе към места, които трябва да видят и времена, които да преживеят. Разказвачката на приказки дори не знае какво има да се случва с онези, за които е предназначена приказката. Знае само, че така както са я водили приказките на нейните любими разказвачи, така и нейните приказки ще поведат някой на някъде и каквато му е била съдбата или колкото му е била силата на сърцето и душата – такава ще е и съдбата на приказката му. Нали и в приказките е така: двама от братята отминали бабичката, а третият й премел къщата и й опекъл хляб, за добрината тя му посочила верния път.
Разказвачката на приказки се засмиваше, когато някой се изрепчеше, че е чел или слушал тая или оная приказка “за удоволствие”. Има приказки, които трябва да раняват, да оставят в душата и ума такива бразди, че оставената от тях следа да е неизличима за оня, който ги е чул или изчел и в паметта му да се притурят съдбите на героите от нея. А случва се и самите герои завинаги да се приютят у човека като в свой дом. Самата Разказвачка има безброй случки, в които се е борила с някоя приказка далеч по-страшна, заради зрънцето истина от което е поникнала. Носи в душата си белезите от чужди съдби, които правят сърцето й отзивчиво. Таи се някъде в душата й любопитство по чужди земи, по чудати адети, тръгнало тъкмо от приказките. А има и толкова хем дълги, хем мъчителни приказки, че човек трябва да впрегне всичките си душевни сили, за да премине през мрака, мъката и безизходността, които бучат в пропастите и по сипеите от словата им. И когато застане отново на брега на своя си живот, седнал да отдъхне от това дори физическо усилие на камъка на своя истински ден, загледан в мътните води на историята, която е преплувал, започва да храни уважение към силата и дарбата на оня, който я е подредил, впрегнал е всичките тези потоци-човешки съдби и я е вкарал в коритото на една история, в която всеки надарен с разум, с любопитство и с усет за човешката душа и съдба може да се потопи. Променен съм – да си каже стоящият на брега на своя живот – и за добро!
Разказвачката на приказки е болна.
Никой не може да я познае, че е болна. Наглед хич нищичко й няма. А и да каже сама на някой: болна съм, няма да й хване вяра. Какво ти е, питат я, ходиш си, говориш си с хората, смееш се, млада си, здрава си. Дрънкаш! Знаеш ли какво е да си болен и лек да няма! Не хвърляй по Бога с камъни, ей! Решават после, че това е пак приказка и й викат: нещо интересно е това, я го разкажи! Подпират с ръка брада и вперват в нея неумолими очи, настървени да се потопят в оня, кротък, почти ленив, летен ден, когато излезе от магазина за домашни потреби, качи се на третия етаж в къщата с книгите и тъкмо там, на най-красивото и обичано място, където винаги се беше усещала като в свой дом, при свои хора и на своя земя, в един неизказано сияен и пълен със слънце късен следобед я връхлетя половинката болест с пълна сила и вече нямаше как животът да продължава сякаш от сто години нищо не се е случвало. Разказвачката на приказки седеше пред любимия си прозорец, който гледаше към тъмната зеленина на хълма. Нагоре се виждаше минарето на джамията, до него красива вече засенена тераса на покрива с наредени едно до друго сандъчета със съкъзчета в червено, бяло и жълто и в сградата отсреща – черната котка, която наперено и господарски се разхождаше напред-назад върху балкона с бюфета отпреди половин век. Стояха там и маса със столчета, на които никога не беше виждала някой да седи. Бялото тюлено перденце се полюшваше лениво и навсякъде се носеше онова упойващо и разнежващо ухание на късен летен следобед и на стари дружелюбни книги. Разказвачката на приказки отвори първата донесена й от библиотекарката книга и се зачете. После отвори втората, после стана отиде до лавиците с книги и измъкна една-две наслуки. И видя, че е истина, че не може! Не можеше да улови смисъла на това, което чете. Слезе на долния етаж и се залута из любимите си автори, заотваря на посоки книгите им – не виждаше смисъла! Не разбираше защо са написани всички тия книги! Думите не се подреждаха свързано в тия истории, които познаваше до последната дума, намек и нюанс. Отчуждили се бяха от нея думите и сетивата й не ги разпознаваха. Качи се горе, върна картона си и излезе от това вече чуждо място.
Разказвачката на приказки се скри тогава в градината на черквата и не излезе от там близо три часа. Ровеше безцелно из чантата си и се опитваше да си спомни какво е станало и кога се е случило. Сети се, че отдавна не усеща уханията, миризмите. Бяха изчезнали преди доста време. Спомни си как й говореха: имате изкривяване на носната кухина, това затруднява дишането! Както и алергичен ринит от книжен прах и кучета, затова нямате мирис! Какво работите? Разказвам приказки, докторе. Значи не можете да се откажете от книгите, е, в краен случай ще слагате марля пред носа си. Много хора са така, не се притеснявайте. А и от кучето си не можете да се откажете. Разбирам Ви напълно, млада госпожо. Или сте госпожица? А! Ами тогава, млада госпожице! Беше излязла от лъскавия, скъп, та прескъп кабинет на лекарката без изобщо да се притесни. Напълни чантата си с лекарства, пиеше ги и изобщо не беше се замисляла има ли от тях полза и каква. Разказвачката на приказки се присви на празната пейка, сякаш да заеме възможно най-малко място. Кокетна лястовичка кацна върху белия гръб на металния щъркел в градината. Постоя, попери опашка. Появиха се отнякъде три чучулиги, повъртяха се около нея. Поцвъркаха, поклатиха съзаклятнически качулатите си главици и после всички хвръкнаха сред цвъркот и слънчев прах. Разказвачката на приказки си почуди откога не й е било леко на сърцето, както когато се изтягаше в сухото сено или газеше сред откосите. По онова време тревата в ливадите стигаше до кръста й. Спомни си, че отдавна не се е смяла, така че от нея като лоша кръв да изтекат всички лоши мисли, които са се натрупали. У нея като че ли нямаше и лоши мисли. Всичките й усещания бяха едни такива равни, сиви, прилични, нормални, поносими до неистова болка. За коя ли година, запита се сама, сутрин минаваше като машина покрай цъфналите напролет дървета в градините на къщите от любимата й улица. Август ли беше, значи и пролетта е минала. До разума й стигна, че не усеща на допир дървената пейка. Извади от чантата си книга, отвори я на мястото отбелязано с непотребен вече автобусен билет. Думите все така не се подреждаха по смисъл. Бяха загубили цветовете си, формата си, нямаха вече плът и не ги възприемаше като част от приказка. Разказвачката на приказки разбра, че е болна. Тогава обаче още не знаеше за половинката болест. Знаеше само, че много отдавна й се ще някой да изслуша не приказките й, а думите, които има да му каже за себе си и те да стигнат до душата му. Че много отдавна й тежи, че хората обичат да им разказва истории, в които за нея няма място. Че почти никога не си дават сметка, колко тежи тая дарба да знае точната дума за точното място и останалите да очакват само тя единствена да я каже. Колко отдавна мълча за себе си, замисли се тя. И ако река да разкажа, питаше се сама, на кого да говоря?
Открила беше името на болестта си сама и случайно, защото за нейната болест лекарите лек нямаха, а нямаха и име. Или ако знаеха името на болестта й, срамуваха се да го кажат. Сети се за старата приказка, чута в детството, за седемдесетте и седем болки и седемдесетте и седем билки и онази половин билка за половин болка. Седемдесет и седем болести и половина имало по земята и седемдесет и седем билки, с които да се изгонят, а за половинката болест нямало и трябвало билката за нея да се търси слепешката и да се къса наполовина. Така казват отдавнашните приказки, които са още от времето, когато Господ ходел по земята. Рови из какви ли не книги, шумоляха страниците под пръстите й, кихаше от праха, с който бяха покрити и търсеше, докато накрая не научи каква е тая половин болка. И после когато й казваха, да не се задълбочава много или да не му мисли толкова, разбираше, че мнозина страдат от тая половинка болест, но не знаят или не искат и да знаят. А на Разказвачката на приказки половинката болест тежеше като сянка върху душата й. Тежеше й как вече не може да разказва истории за лек и за утеха, как й се изплъзват думите и не усеща уханието и вкуса им. И най-много й тежеше как обичат да я слушат, но не я чуват.
Напоследък щом усети, че бездомността й става непоносима, Разказвачката на приказки се увива в шала, грабва чантата, врътва ключа на врата и тръгва да скитосва накъдето й видят очите и без това бездомна и премръзнала без своите приказки. Болна е Разказвачката на приказки от има-няма две-три години. Може и повече. Знае си и болката, знае си вече и билката за тая болка, ама като за всяко нещо в живота на човека си има време – такова за боледуване, друго за търсене на лек и трето – за прогонване на болестта, така казва жената, дето чете хорските съдби по браздулиците във филджана с турско кафе. И, казва още, когато Господ реши, тогава ще се найде и лек, не по-рано, защото и по-рано да се найдел лек, пак щяло да е лошо, щом Бог не е рекъл сам. Разказвачката на приказки и сама знае. Тая нейна болест не е от ония болести, с които човек е свикнал, колкото й страшни да са. Тия, обикновените болести, карат хората да се разбунтуват защо са се разболели, а Разказвачката на приказки е болна от половинката болест и при нея хората не усещат живота си, виждат как всичко им се изплъзва от ръцете и каквото и да подхванат няма да гледат какво и как са направили, ами очите, душата и сърцето им винаги се вторачват в пролуките и кусурите на направеното от тях и това вторачване изяжда и съсипва всяка радост от направеното.
Половинката болест се лекува само с половинката билка, а половинката билка – знае вече Разказвачката - за всекиго е различна.
За Разказвачката на приказки половинката билка е приказка.
Своя приказка. Разказана за своя човек.
Едничка дума ли е или цяла една история, Разказвачката не знае и ще научи едва в мига, в който я научи. Ако й е съдено. С времето половинката болест така се развихря в душата на Разказвачката на приказки, пискливият й вой става непоносимо остър и свиреп. Разказвачката на приказки мълчи и слуша. Много мълчание побира в душата си, откакто е болна от половинката болест. Сигурно, мисли си, Разказвачката на приказки, така строителите на черкви жадуват поне веднъж в живота си да разберат какво е да влязат в черква, построена от друг и вместо да пресмятат как сами биха я построили, в душата им да се надигне молитва, която да прелее в сърцето им и така да го освободи и препълни с благодат и сили за онези, другите черкви, които тепърва има да строят; певците, сигурно така мечтаят веднъж да съчинят сами музика, която ще изпълва със сладка болка сърцата и душите на слушателите им; лечителите мечтаят сами да отгледат билката, която ще лекува нелечимата болест, която им е най-голям грях; а онези с дарба за пророкуване искат поне веднъж да им бъде позволено сами или някой друг да надникне в съдбата им и да им я открие, както сами правят за ония, които идват при тях щом се залутат в пътя си. Само своя приказка за свой единствен човек може да изцели Разказвачката на приказки.
То тежко се боледуват и думите, които ще се нанижат в приказка, която ще ранява, за да може душата на онзи, до който стигне да закрепне, да се определи и да се усети по-сигурна и по-осъзната на своето си място под това небе и под това слънце, видели безброй истории и приказки, които са отминали и отминават без следа. Напоследък като чуе думи, в които приказките се претеглят и премерват, стига й само да ги усети още неизречени у хората, с които говори, само свива рамене и замълчава. Дори като й казват колко хубава е била някоя от нейните приказки, тя отвръща лице, прекрачва градината на църквата и се скрива в дъното до чешмата. Не е от мене, казва им, от Бога е. Сега когато вижда какво е да си болен от половинката болест, седи тихо в тая градина и слуша как отвъд стените й градът говори, смее се, пресмята пари, оплаква се, изплаква си очите по някого или по нещо, крои заговори, прави планове или сметки, злорадства, зловиди, честити с цяло или с половин сърце, благославя и благодари.
Седи Разказвачката на приказки – отвън.
Седи встрани.
А около нея случи ли се да е лято, думите за жежкото следобедно слънце, което позлатява върховете на дърветата – борове и черници, нагрява червените турски керемиди на старата черква и се спуща надолу към зелените храсти и нацъфтелите трендафили, хортензии, невени и циганчета в лехите, същите тия думи, които до преди няколко години се умилкваха като котенца около краката й или като питомни гълъби само при даден знак кацаха на ръцете й, сега шумолят трошливи и сухи като без време окапали тополови листа. Защото от сто години вече, струва й се, за Разказвачката на приказки е зима. И тая нейна зима не от ония, бели зими, пълни с преспи и приказки при огнището, ами е черна, студена и безкрайна. Не сгрява лято душата й от сто години насам.
Дори чужди приказки не може да чете или слуша вече Разказвачката.
Дори това не може.
Препълни се животът й с мълчание напоследък. И когато говори и думите й са подходящи и на място, тя пак усеща как се подреждат сами, по навик, по привичка, родена и отработена с годините. Не участва сърцето й, не участва душата й. Всъщност Разказвачката на приказки не говори, освен когато половинката болест не е я надвива, но и тогава като да говори през космически разстояния, които изкривяват, поглъщат и накъсват думите й.
Никой не е длъжен да отбира от тая моя дарба, решила е, а и да ми я признава не е длъжен, затова не могат да разберат болката й и да си дадат сметка за мълчанието й. Колцина могат да разберат, как думите за нея са като същества, без които не може да диша, да се радва, да плаче? На кого да каже, че за нея думата има плът и кръв, че докато я изговаря усеща овала и ръбовете й, догажда се за цветовете у нея, долавя звуци от прастари времена, които непрекъснато шумолят и ромолят в думата и я превръщат в същество с минало. С история. На кого да довери Разказвачката на приказки, че така както другите усещат вкуса на виното, така тя усеща допира на думите до душата си – някои са грапави, други кадифени, трети напомнят смътно хилядолистно тесто, в чийто изпълнени с тайнственост празнини се приютява не друго, ами най-различни видове тишина. Не е приказка живеенето, но без приказки за нея няма смисъл да се живее. Няма къде да се дене без приказките.
Ето: къде да се дява сега?
Само като го чуя мотора и вече знам какво му има, хвали й се момчето, облечено в изцапан с масло работен комбинезон и я гледа недоверчиво, дали няма да му се подиграе за думите. А тя се усмихва в себе си. Само като се заслуша в думите или започне да ги чете, усеща дали ще се наредят или не в приказка. Долавя ритъма им и разбира добра ли ще е историята или не! Има толкова фалшиви, скалъпени, злощастни приказки, които не правят друго, освен да накарат сетивата на техните слушатели да се изострят и да огладнеят за тишина. Има истории, които преминават без дори слушателите им да ги отделят от останалите шумове. Преди да се разболее Разказвачката на приказки беше ненаситна на всякакви истории – добри, лоши, криминални, любовни, наши, чужди, кратки, предълги, клюкарски, прошепнати, доверени, разгласени на висок глас и на всеослушание, нескопосани или написани с такова майсторство, че думите им заживяваха в своите слушатели. Всякакви приказки-истории обичаше Разказвачката на приказки и тъкмо по това, че започна да се заслушва или зачита в едни и същи приказки позна, че не вървят на добре нещата с нея. Никак дори не вървят на добре.
За Разказвачката според слушателите думите имат цвят и форма, имат род, имат дори минало и се родеят с други думи по безброй различни признаци, свързани с човека или изобщо с хората. Има думи, които живеят вече само в дебелите, прашясали речниците на даден народ. Думи, с които някой почита паметта на свой близък, без сам да си дава сметка, воден единствено от любовта си към мъртвия или чувството за дълг, отглеждано у него от времето, в което е бил невръстно дете. Думи – спомен, думи – предатели, думи, които не стават за приказки и такива, които разказват сами цяла история, която може и сам изричащият ги да не знае или пък да е забравил. Преди да се разболее Разказвачката на приказки усещаше у себе си плътта на думите: как се съединяват или не помежду си и как тръгваха между хората или завинаги изчезваха приказките. Защото и приказките като всичко живо могат да се родят или да изчезнат току започнали да добиват изказ. Знаеше Разказвачката, че думите могат да бъдат заченати зле или да се овалят в безразличие още преди истинската нишка, от която се заплитат да започне да се увива в причудливи и приказни шарки.
Че лекуват – знаеше – думите. Че убиват.
И живеят и у онези, които по рождение не могат да говорят, или да виждат или пък да чуват.

добавена на 19.12.2008, 08:48

следваща глава »