НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Евелина Пенева > "Половинката болест"

Глава 2

Знаеше и сама умееше да белязва с думите, защото вярваше, че човекът е дума-име, изречена от друг човек и начинът по който е изречена нерядко не се изтрива до живот.
Усещаше как човекът все чака да чуе една или друга дума. И щом чуе чаканата дума, започва веднага да чака друга – нова. По думите, които чака да чуе, вървеше животът на човека. По думите, които знае сам, че никога няма да чуе.
Познаваше отмъстителността на думите.
Връщаха си го на оня, който ги пръска лекомислено и не се съобразява с тях. Има думи с такава тежест, че ония, които мечтаят да ги чуят, цял живот бягат от тях само и само да не ги чуят, за да не останат премазани от тежестта им. Има и такива бегълци от думи, които уж все търсят на кого да кажат най-важните за тях и щом го открият сами бягат от него както дяволът бяга от тамяна. Тъкмо Разказвачката на приказки най-добре можеше да каже, как думите са лични, свои и чужди, каквито са за всеки един дните, съдбата, любовните истории. И така както другите се разпознават по своите лица, така Разказвачката на приказки разпознаваше хората по техните думи и като ги разпознаваше по думите им, чувстваше ги свои. Не по името или по лицето, ами тъкмо по думите. И досега, а вече е толкова болна, Разказвачката оставя настрана тая дума – името и започва да слуша и да търси дума, по която да разпознава човека насреща й. Слуша го, говори му. Дава му думи, взима от него думи и в себе си преглежда, кои думи е взел от нейните и какви думи й е дал. Понякога се движи наслуки из историите и приказките, които разточително изсипва пред събеседника си и като слепец се рови за оная, най-точната, най-истинската дума, с която да го запомни и да го нарича. Случва й се да види как хората насреща й също й избират ново име, но не го осъзнават. Понякога новото й име е съвсем точно, понякога е толкова непригодно за нея, че тя го запомня и започва да го наслагва по личността си, също като да е парченце от пъзел, за което предполага, че не е от нейния комплект.
Да са милостиви могат думите, да са утешителни – също, защото за Разказвачката на всекиго човещината може да бъде измерена по думите, които казва и на всекиго човещината може да бъде измерена по думите, които премълчава. Орисията й беше такава на Разказвачката на приказки - да усеща думите, както другите усещат студено и топло, сладко и кисело, весело и тъжно. Да разпознава душите им и да ги вижда как се нареждат в приказка, която лекува или пази, утешава или разпалва сърцето и душата човешки.
Такава й беше дарбата на Разказвачката на приказки преди да се разболее, че като речеше “череша” и устите на стоящите наоколо й се изпълваха с черешова сладост и сок. Като речеше “река” и я усещаха как гали хладно глезените им, упътваха се към бреговете й, знаеха морето, в което намираха покой водите й. Речеше ли “пясък”, то той се посипваше по дланите им. “Кипарис” да кажеше и потъваха в едно пътуване, за което тя мечтаеше от години – не, ами отпреди раждането си още. Водеха се и по думите, които не е изрекла или няма да изрече никога, защото и нейната душа беше като на всички други и можеше, и може, да се измери с думи.
Слушаше ли други да говорят, Разказвачката на приказки само по думите им разлистваше книгата или тефтера на душата им. Защото ония, чиято душа има същина-слово носят у себе си книга, а ония, чиято душа е със същина-число носят тефтер и Разказвачката знае, че не е речено благостта да не може да се изкаже с число, чието име също е слово, но изказва стойност, нито да е рядкост алчността да се опише със слово, което изказва белег.
Затворила се беше душата й и никой не може да каже ще се измъкне ли от падналата отгоре й сянка или не. Изгубила е сребърната нишка в историите си Разказвачката на приказки. И всичко това заради половинката болест.
Всяка приказка си има сребърна нишка, по която разказвачите водят слушателите си, за да не се загубят в пропастите и тъмните разломи и на най-тъмната и свирепа история и тъкмо по сребърната нишка се отличават родените разказвачи на приказки от всички останали, които казват разни неща тук и там. Тъкмо по наличието на сребърна нишка се отличават добрите приказки от всякаквите там други истории. И ако историята няма такава сребърна нишка разказвачите сами я поставят и сами решават накъде да отведе слушателите им, за да могат да усетят в сърцата си как въпреки всичкото неизтребимо и неизкоренимо зло, въпреки омразата и връхлитащите нещастия, следствието идва след причината, възмездието настига злодеянието, изкупленията се зачитат, а болката и несгодите помагат на доброто да възкръсва отново и отново. Разказвачката на приказки не само можеше да открие във всяка история сребърната нишка, но й в своите да сложи такава, така че онези, които слушат безпрепятствено да преминат през приказката невредими. Сребърната нишка е за лек на душите. От печал, от отчаяние, от безразличие и загуба на посоката. Приказките без сребърна нишка Разказвачката не ги обича. Виждат й се безсмислено жестоки. Да се сложи сребърната нишка е трудно като всяко човешко действие, което освен дарба и умение иска да са двама – човекът и Бог. Така е, защото веднъж е дал Бог дарбата и втори път трябва да е с човека, когато последният прибягва до нея, за да стане работата “като с ръка не пипнато”. Остане ли човек сам с дарбата си, само усеща какво не може да направи както трябва и както със сърцето си вижда, че трябва да е. Бъхти се, мъчи се, а накрая онова, което излиза от ръцете или от душата му, не е онова, което е носил в душата си.
Разказвачката на приказки е разказвала десетки, стотици пъти как е научила, че се е поболяла и все още никой не вярва. Разказвала го е толкова, че само по количеството на повторенията хората могат да се досетят, че не става дума за приказка, за нейна някаква история, ами за истина. Всеки роден разказвач знае точно колко трябва да изговори пред другите, за да ги накара да му разкажат на свой ред и те някаква история, а той да седи и да ги слуша захласнат. Разказвачите са най-добрите слушатели, ловци и майстори по поправка на приказки. Изнамират ги от всякакви места: аерогари, тържища, на пейки в градски градини, болнични стаи, чакални, клюкарски колонки във вестниците. Разказвачите улавят историята, както вървят покрай този или онзи. Виждат я да виси от някакъв плакат за откриване на изложба, чуват я да шумоли в съседната стая, усещат я как расте заедно с джанката под балкона на съседите си. Историите са за това, да ги улавят разказвачите, после да ги отглеждат, да ги изглаждат и да ги пригаждат към слушателите, на които ще бъдат разказани. Разказвачите имат власт над думите. С тая си власт те могат да тревожат, да разсмиват, да разплакват, да озадачават или каквото там са решили, че е най-добре да правят, за да могат да стигнат до сърцето и душата на онези, за които редят приказки.
Разказвачката на приказки вярваше, че като разказва тъжни истории трябва да ги разказва така, та хората да не се натъжават, ами да улавят винаги сребърната нишка и по нея безопасно да преминават над приказката. Слушателите й оставаха неизменно с чувството, че и наистина доброто е повече от злото, че последното не може да ги нарани нелечимо, че за всяка болка си има билка и само от едно място изход няма. Заедно с нея вярваха, че в приказките справедливостта възтържествува, защото и наистина е така. Вярваше Разказвачката, че утрото е по-мъдро от вечерта и че каквото повикаш, такова ще ти се обади. Вярваха и слушателите й. Или поне вярваха докато трае приказката.
У Разказвачката на приказки няма и зрънце вяра да е останало. Половинката болест е изяла неусетно всичката й способност да улавя и да се води по сребърните нишки на историите или сама да слага такива, щом види, че приказките са лишени от тях. Душата й е самотна и безмълвна, сякаш е загърбена от всички, дори от онзи, горе, който сам й е дал дарбата да разказва приказки със сребърни нишки. Затова Разказвачката е безмълвна, бездомна и в сърцето си не таи нито една мечта, нито едно очакване лично за нея си, такова, което би я отличило от всички останали и не е свързано с насъщните за всеки човек желания – за хляб, покрив, огрев и сродна душа. Отмиляло й е всичко. Онемяло е сърцето й, а в душата й върлуват само страхове и черни мисли.
Ясно й е, така както й е ясно кога е ден и кога е нощ.
Зиме или лете седи често на любимото си кафене под разперилия над терасата клони стар явор и си го повтаря, защото това е като недъг, с който трябва да свикне и към който да нагоди живота си. Ако може. В отминаващите без да докоснат сетивата й лета покрай нея цъфтят бегонии и ябълчици в червено и розово, носи се тръпчив мирис на мокро дърво след току-що падналия дъжд, но Разказвачката на приказки не ги усеща. Не стигат те вече до душата й, до сърцето й и тя остава няма и безсловесна. Блуждае погледът й по мокрите още плочки на алеята, по чистите и шарени витрини на магазините, по синята дограма на прозорците от новата сграда срещу кафенето, нагоре се качва към подялите хълма къщи и после продължава до провисналите от дъжда зелени ръкави на боровете. Не може вече да разказва приказки. Ни нейни, ни чужди. Но и сега, както и преди ги виждаше навсякъде: случваше се да се шмугнат крадешком зад гърбовете на продавачите, седнали извън магазините си да се постоплят на вялото януарско слънце; висяха и се люлееха приказките по краищата на палтата на минувачите; кикотеха й се докато прелитаха покрай нея върху падащи есенни кестени. Седеше Разказвачката на приказки над чашата си с кафе, потънала в старото си зимно палто и усещаше как приказките идваха при нея като своенравни, но верни кученца и присядаха до стола й. И това бяха само чуждите. Забравили понякога съвсем за нея, нейните приказки скитореха из долищата и каменистите сипеи на детството й. Бяха едни такива диви, заядливи, все недоволни, все кавгаджийки, наперени, накокорени, накикиморени, като цъфнали магарешки тръни високомерни и пренебрежителни и като подивели трендафили уханни с далечни и сладки спомени, които носеха със себе си. Ще се пръкнат сякаш от нищото, я от някоя вехта лятна дреха или изникнала от миналото играчка, я от сън пълен с жълти от нацъфтялата млечка ливади. Или ще заслизат от комина по равномерното боботене на горящите въглища в печката. Ще седи Разказвачката на приказки, ще навива конеца на пръста си и ако вдигне поглед от дантелата и куката, ще е само да види как сипе сняг на светлината от лампата. Няма да проговаря, нито дори да помръдне няма, за да не подплаши приказката. После ще кротуват двете на леглото и ще се сприятеляват сред падащата със снега тишина. Докато не започнат да дишат с един ритъм.
Още щом дойдеше при нея чуждата приказка Разказвачката на приказки разбираше кого и за какво го търси. Не се скитосват току-така приказките по тая земя, по която и Господ някога е ходел. Търсят те винаги някой и винаги имат да му казват нещо. Тайно. За неговото сърце само. И за неговата душа. Разказвачката на приказки, тъкмо защото знаеше как могат да лекуват думите, да раняват, да предават или да издърпват като на буксир онзи, за когото са предназначени, винаги гледаше навреме да отнесе приказката до нейния си човек. Ще я подхване издалеко, ще я пооглади, ако трябва, за да не ранява излишно или ще я поразроши, за да разсмее на място, ще опощи ръбатите изрази, тъмните страни ще поприкрие и ако трябва даже ще ги махне съвсем и ще я поднесе на човека, за да се изпълни душата му с умиротворение, с кураж или с милост Божия и човешка, изобщо с каквото трябва, и после ще ги остави насаме – човекът и неговата приказка, за да си нагодят съжителството един с друг в дните занапред. После когато разбра, че е болна от половинката болест и че няма кой да й каже лек за нея Разказвачката на приказки щеше да си спомни какво е правила с чуждите приказки и това щеше да й даде ако не друго, то поне надежда.
Или почти надежда.
Своите приказки Разказвачката на приказки оставяше да си отморят от дългия път през времето и годините. Не ги тормозеше с чести навестявания, нито ги опитваше на малки глътки като младо вино, за да види кога ще прекипят, нито пък ги оглеждаше час по час за как са-що са. Чуваше си ги, както казваха старите жени от селата на нейното детство. Същите, които я бяха научили да чака търпеливо да чуе една или друга приказка “когато й дойде времето”. А кога ще дойде това време, питаше Разказвачката на приказки, повдигнала се на пръсти, за да стигне до горното скеле в мазето, където се редяха бурканите със сладко и компоти. То само, че си покаже казваше я баба й, я някоя от другите баби, нема страшно, сине, че разбереш, че си има знак. А как да го познае тоя знак, бърчи чело Разказвачката на приказки и върви по баба си през ливадата нагоре към виста, където седят другите жени. По късата й като на момче коса има жълт прах от струпеното от скелето. Уууу, казва някоя от жените, сине, как си се омърляло, ама и от тия мушици нема мира. Що е дърва сичко могат да струпят. Посяга с корава и грапава ръка и изтръсква с милувка ситния прашец. Сядат под виста, приглаждат скути, вадят по някоя тетовка от кесетата на жълти, червени, зелени или сини шарки и с тънки ножчета започват да ги белят. Черпят се една друга. Черпят и нея. Приказват си, за свои си работи, а Разказвачката на приказки чака да види знака за някоя история. Още живеят у нея приказки от онова време. Пази ги като най-голямото имане на душата си. Има такива, на които е чула само края, на други знае началото. Има такива, които е събирала откъслечно, по различно време и от различни хора. Трудно и след доста години е напаснала лицата и събитията. Има и такива, за които подозира само и то по неясни и несигурни белези, че са части от обща приказка, но и приказките са като хората – спотайват се, пазят се и ако не срещнат сърце и душа, в които да се скрият на сигурно, угасват без да оставят друга следа освен спомена за породения от тях смях или плач, в някой далечен може би зимен, а може би летен следобед. А по-късно дори този спомен угасва и се заличава и последната следа от приказката, в която е имало имена на хора, радост и скръб, изгреви и залези, долища и ливади, били са камбани за венчавка и са издигали глас оплаквачки. Пробуждат се от време на време някои от тия истории и стряскат Разказвачката на приказки. Поразмърдват се у нея, колкото да види как се полюлява оставения да съхне на слънце бял яшмак, да чуе как съска сърпа, да усети горчивия, зелен мирис на падащия откос под студената и прогизнала от обилна юнска роса сянка на голямата попска круша, засадена тука още преди да е построена къщата, дори още преди стопаните на мястото да са решили, че там ще строят къща.
Преди, преди още...
Има приказки, които се пробуждат от спомена за търкалянето на камъните по сипеите из отдавна подивелите пасища на селото и изведнъж в душата й нахлува за миг завърналия се звън на клопатарките на стадата, които отиват на паша нагоре-нагоре по Ботин дол и тръгва мисълта й унесено под благоуханното, прохладно безмълвие на боровете по дола. Слънцето още дълго има да се катери по баира, докато се покаже горе над планината и огрее тая бяла, стара къщица, в която отдавна никой не живее, а Разказвачката на приказки е виждала един-единствен път и то когато вече въпреки достойнството й на изоставен, но почитан някога дом, приютяваше само безброй лястовичи гнезда. Около къщата бавно се полюляваше висока до пояс трева, неокосена и сама беше сякаш зелена вода, заляла стари овошки и шипкови храсти. Какво ли е станало с тая къщица пита се понякога нощем Разказвачката на приказки. Тя отдавна не ходи из онези краища и повече не е стъпвала в сенчестия зелен дол, ограден от борове и буки, просечен тук-таме от зелени ливади, изоставени от човеци и от стока. Няма и кой да й разкаже за тая къщица, никой вече не ходи натам. Подивяло е всичко, говорят й и тя потъва в спомена си, а в сънищата й после се промъква същият спомен за тая къща. Сънува как гредите й се пропукват, чува скърцането на стряхата й, вижда как стените й се накланят, огнището й как се пълни със срутили се керемиди и прах и как коминът, заедно с част от покрива бавно хлътват навътре. И защото за да има някъде огнище на дом, домът трябва да си има вече душа - без душа не може – на най-горното стъпало на къщичката седи сбарушкана, безмълвна и опърпана душата на къщицата. Подпряла се е на тояжката си и не мърда, ще изчезне сигурно, тревожи се в съня си Разказвачката, щом грохналата къщичка сломено и самотно се стопи в земята и предпролетните снегове заличат почти напълно следата за нея. Но Разказвачката никога не сънува мястото след като къщичката се е стопила, а само така със седналата душа на горния праг, превита от самотия и потънала в никому нищо незначещо отчаяние.
Има и приказки, откъслеци от които връхлитаха Разказвачката на приказки изневиделица и я оставяха объркана и озадачена, докато проблесналата в ума й картина се настаняваше трайно и лениво върху всички останали нейни мисли и планове. Тогава Разказвачката знаеше, че това наистина е знак и че на някоя приказка и е дошло времето и, преди да се разболее от половинката болест, дори да не можеше веднага да познае историята, тя разпознаваше корените й и безпогрешно откриваше мястото й в безкрайния наниз истории на нейния род. Ако не успееше да я разпознае, оставяше спомена или изникналата в съзнанието й картина да се мотаят без да бързат из преплетените храсталаци и треви на мислите й, дори ги оставяше да стоят неподвижни и лениви като препичащи се по нажежените, бели, крайречни или крайпътни камъни сиви гущерчета, докато сама не отклоняваше мисълта си, за да хване следата и сребърната нишка в тоя откъслек от приказка с тъмни сенки и проблясъци издълбоко, който трябваше да лекува или да възстанови със същото търпение и така похватно както трябва да се направи замесването на погача или наместването на изкълчено крило на птиче.
Разказвачката носи у себе си безброй такива приказки, чиято тежест не усещаше, защитена от дарбата си да улавя и да се води от сребърната нишка на всяка приказка или да поставя сама такава, когато в приказката тя липсва по начало или се изгубила с времето. Но сега заради половинката болест Разказвачката на приказки е беззащитна към тия приказки. Душата й е пълна с мъката, тъгата и болката на всичките им герои. Вече не може да види коя и да е приказка – своя или чужда – без да се усети погълната изцяло от болката на участниците в нея и без тая болка да не й се стори хиляди пъти по-непосилна отколкото е била в действителност по времето, когато приказката не е била още приказка, ами поредица от случващи се събития. Потичат думите и попада сред мрака между тях Разказвачката.
Там е цялата работа. Разказвачката на приказки вече знае, че за нея лек е единствено своята приказка. Но тая приказка не можеше да се случи само с нея. Трябваше още една “половинка”, която липсваше и тъкмо по зейналите разломи, оставени от липсата й в душата на Разказвачката на приказки е влязла половинката болест. Проправяла си е път тихо, потайно, глухо и безмълвно, докато те са се разширявали бавно и непоправимо. После са се изпълнили догоре със самота. И не беше това самотата на човек, лишен от приятелство и близки, беше самотата, на човек без своя половинка. Защото онзи, който няма приятели и близки, не може да опознае душата си, но онзи, който няма свое “ти”, живее с онемяла душа, с премръзнало сърце и не може да създаде своя приказка, а само месилият хляб със свои ръце, може да рече за чуждия – клисав е.
Мръзне болната душа на Разказвачката на приказки от страха, че повече никога няма да се усети своя и сигурна. Страхува се, че вече никога няма да се почувства в своя си къща, защитена от миналото и от своите спомени, ами вместо това непрекъснато ще се ослушва и ще чува как бедите и злините обикалят настървено дома й. Каквито и пътища да се отворят в съдбата й или ще водят към пропаст и загуба, или тя ще си мисли така. Плаче душата й и сърцето й, че бездомна и онемяла каквато е сега, вече никога няма да я догони уханието на вкусна чорбица от печката в къщата й, нито ще я погалят топлите завивки на леглото й, за да я скрият от студа на половинката болест. Страх я е, че няма вече от песен да трепне сърцето й, а душата й сладко да омалее от августовския зной на някой безбрежен летен следобед, прехласната от гледката на засенения баир с проснати сред овошки и борове къщи насреща й. Не са пустиня дните й, а като пустиня ги усеща – изпълнени с мълчание и страхове. Изгубила е и – страхува се тя – необратимо своите вчера и утре. И в мълчанието на душата й с нея плачат десетина приказки, останали още от старите времена, когато думите й принадлежаха и тя весело ги нижеше в истории за лек и утеха. Крият се в тия приказки цъфнали акации, две ниши алафранга, скромна софра за трима, стара казаница с уврат, в който водата за градините шуми и мотае нападала орехова шума. Крият се още две-три души, които спохождат през седмица - през две Разказвачката в сънищата й и искат да разкаже приказките за последното им сбогом и как в черквата не са могли да погледнат светците в очите. Сиротна живее Разказвачката на приказки без своите истории, макар все така да усеща думите като живи същества със свой нрав и орисия. Като в здрава паяжина, от която измъкване няма, е оплетен животът й, но тя не престава да се надява, че някой ден ще открие своята половин билка. Няма си друга утеха засега.
Имало е, има и сега седемдесет и седем болки и половина и за тях седемдесет и седем билки и половина. Седемдесетте и седем билки се знаят, но половинката билка не се знае и за всекиго тя е различна. Горко му на оногова, когото половинката болест улови.
Половинката болест не е треска.
Не е земетресение.
Не е дори болка за умиране.
Разказвачката на приказки знае най-добре и приказката за тая половинка болест е последната останала й приказка, която ще разкаже всекиму, дошъл при нея за помощ, за подкрепа или утеха. Ще му рече, че не боли половинката болест, ами се загнездва в душата и я опустошава, превръща я в каменисти сипеи, където ни тревица расте, ни пиле дохожда; че отнема погледа към времето занапред в живота човешки и прави кухи и празни всички желания и мечти и на негово място остават само черни страхове от беди и злини; че човек се чувства сам, загърбен от хора и Бога и няма радост или болка, които да съживят душата му, която уж носи мъртва – а не знае, че всъщност не е такава. Но така като си мисли, че душата му е мъртва може да не се помъчи да намери лек за половинката болест, да се предаде и животът му да стане наистина безплоден и напразен. Единствено половинката билка може да го излекува, но трябва сам да я намери тая своя половинка билка и тогава когато и ако е рекъл Бог, да си върне отново дните и душата.
Докато не я намери животът си продължава така, сякаш от сто години нищо не се е случвало.
Само дето непрекъснато е зима.

добавена на 19.12.2008, 08:50

«предишна глава