НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 1.

Увод

Ако си един от онези, реалните граждани на света, прегърнал общоприетите хуманни и общочовешки принципи, възприемайки ги като свой идеал...
Ако ти си човек, вярващ в човечеството и обичащ неговите случайни искри на доброта и естествена топлина...
Ако ти си всичко това, то тогава ти си лъжец като всички останали. Аз те презирам.
Тази книга ще отвори пред теб вратата към един анормален дори параноичен вътрешен свят, който, за разлика от твоя, е истински. От този свят ти нищо няма да разбереш, защото не би могъл да го докоснеш. Затова - презирай ме и захвърли тази книга далече!

1.

Най-накрая се оставих на течението и сега пропадам назад. То ще ме отведе там, където винаги съм бил. Съзнанието ми се освободи. То отприщи лавината от спомени, които никога не съм изживявал, но винаги съм чувствал. Вглеждам се в себе си. Преди това беше толкова трудно. Сега вече не е. Не намирам и помен от съмнение или съжаление. Може би само тъга, забила корени дълбоко в тихата ярост. И малко болка. Но те не ми пречат. Аз съм свикнал с тях. Те ме успокояват. Загърнат в наметалото на депресията, изтъкано от меланхоличните нишки на реалността, аз се отправям на поход. Моят първи и последен поход. Тръгвам по стъпките на собствената си съдба. Сянката ми вече е минала от там. Пътеката не е съвсем непозната. Този път обаче посоката е окончателна, защото я чувствам. Ще я следвам докрай.
Всяка пътека има начало. Дори и тази. Началото съм аз. Краят е в мен. Но пътят трябва да бъде извървян. А той започва тук. В тази малка, подредена стая. Красива и тиха. Обичам я. Толкова пъти съм намирал в нея закрила и утеха. Толкова пъти съм криел зад вратата й своето огорчение и отчаяние от абсурдното настояще. Тя видя цялата моя агония. Вярно, в началото се съпротивлявах. Не знаех, че, рухвайки, най-после ще се възродя. Как можех да предположа, че всичко е така банално. Трябваше да се досетя. Банален живот.
Съществуването е клише с няколко странни оттенъка. Нищо повече...
И тази стая е клише. Всичко из нея е така банално. Светлобежовият цвят на стените например. Или закачените по тях плакати на Кърт Кобейн и Че Гевара - символите на комерсиалния антикомерсиализъм. Толкова опетнени и глухи. Ами алуминиевата дограма по прозорците, закрита от скъпите тъмносини завеси, по които са разпръснати банални, неравно жълти квадрати със златисти спирали в тях. И те са клише. Също както статуйката на Буда, голямата ароматна свещ, раковината, декоративната газена лампа и всички останали сувенири, амулети и снимки в сребристи рамки върху рафтовете на обичайната дървена секция. Те са грижливо разпръснати, за да създават онази банална творческа атмосфера, която човек усеща в антиквариатите или музеите.
На бюрото до голямото дървено легло пък се пули в нищото угасеният монитор на компютъра. Вече не искам да го включвам. А само до преди седмици стоях с денонощия, вперил поглед в облъчващата баналност на дигиталното. Сега всичко се промени. Сега всичко е различно. Най-после.
Но не най-накрая...
И тук, в тази стая, макар и банална, която аз все пак обичам, започва моят поход нататък. Дали ще я видя отново? Дали ще я помня? И дали въобще имам нужда да зная откъде съм тръгнал натам, откъдето така или иначе идвам...

добавена на 20.01.2009, 07:20

следваща глава »