НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 2.

Стоя на спирката. Стърча прав сред толкова много хора. Десетки еднакво сиви същества с празен поглед. Очите им шарят изнервящо, вгледани в нищото. Повечето хора се лутат там до края. Аз няма да позволя това да се случи на мен. Никога.
Автобусът се задава в далечината. Въздухът бучи от напрежението. Тълпата започва да се бута неистово. Всеки от тях търси място, по-добра позиция, за да се качи в претъпканото возило, което вече спира. Вратите му се отварят. Започва истинска битка. Хората викат, бутат, блъскат, късат, псуват... Колко са жалки, набутани в мръсния и ръждясал автобус, залепени за мръсните, запотени стъкла. Затварям очи. Усещам как слепоочията барабанят болезнено по съзнанието ми.
Поглеждам отново. Тълпата е няма. Автобусът я е отнесъл далеч, оставяйки след себе си черен облак от изгорели газове, който бавно се разстила пред мен. Наоколо няма никой. Вятърът си играе с изпокъсаните плакати, залепени по ръждясалите железа на старата самотна спирка. Мястото изглежда някак безметежно. Откъснато от реалността. Забравено, някъде далече.
Тръгвам пеша, приветствайки самотата. Тя е мой стар познат и вече приятел. Преди странях от нея, но сега постоянно я търся. Все по-лесно я намирам. Така усещам, че живея наистина.
Вървя бавно през пустия парк. Мислите ми се лутат в тихо безредие. Отказвам да мисля. Не искам да разсъждавам. Сега само ще гледам. Дърветата още са голи. Силуетите им са някак гротескно разкривени, прободени от ярките снопове слънчеви лъчи. Пролетта не е напълно дошла, но зимата вече си тръгва. Калта край алеите съхне. Мирише на пръст. Поглеждам нагоре. По короните на дърветата са накацали черните гарвани, които всяка зима се събират тук и стоят чак до ранната пролет. Понякога се чува приглушеното грачене на една или друга от черните птици. Обстановката ми харесва. Спирам тихо и се вглеждам в слънцето през плетеница от клони. Здравей, светлина! Отново нежно докосваш лицето ми. Отново ме успокояваш и ми вдъхваш увереност в началото на моя поход. Ти винаги си била до мен. Дори и нощем, когато твоят отблясък в луната изпълва очите ми със сълзи. Здравей, светлина! От теб струи онзи живот, до който понякога се докосвам. В теб още се вплитат моите изгаснали мечти.
Продължавам нататък. Мислите ми са спрели да се лутат. Аз отново съм тук. Спокоен и сигурен в чувствата си. Виждам дъха си, който излиза от устата ми като малко мъгливо облаче, и се замислям за времето. Има ли време изобщо? Минало не съществува. То е изчезнало, пропаднало в бездната на безвъзвратното. Бъдещето не съществува. То се заражда в безкрайните вероятности, но не е истина, докато не узрее и не бъде обрулено от вятъра на реалността. Тогава ние сме същества, които съществуват само и единствено в настоящето. А какво представлява настоящето? Миг, застинал между безвъзвратното и безкрайните вероятности. Колко несигурно. Колко нереално. Щом няма бъдеще и минало, тогава не съществува и настояще. Възможно ли е и миналото, и бъдещето, и настоящето да са едно цяло - един общ енергиен поток, разлят като боя върху платното на всичко, което е. Дали е разлят със смисъл. Дали има бог, който рисува върху това платно съдбата на Вселената.
Не знам...

добавена на 20.01.2009, 07:20

«предишна глава

следваща глава »