НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 4.

Това е тълпата. Ето я! Навсякъде около мен. Толкова хора. Толкова много... Приличат на шарани в почти празен рибарник - изцъклени, шляпащи отчаяно в инстинктивната битка за последните глътки кислород.
Пред мен има малка дървена масичка, на която кротко изстива чаша с кафе. Остров, край който се плиска необятно човешко море. Бавно потъвам, хипнотизиран отвътре, без да трепна отвън. Задушавам се. И аз съм като тях - риба на сухо. Боря се за последните спарени глътки замърсен кислород.
Тълпата винаги успява. Разбива съзнанието ми и нахлува навътре, помитайки агонизиращите ми сетива. В такива моменти поривът да се втурна да бягам е толкова силен, че едва успявам да го потисна и контролирам. Всъщност понякога не успявам. Тогава свеждам поглед надолу. Не искам да срещам очите им. Те ме прогарят. Впиват се в мен. Гледат с пронизващия си присмех голотата на моята лудост. Пулсът ми се учестява. Изстиналите ми ръце започват да се потят. Очите нервно шарят под притворените ми клепачи. Объркан, аз се движа все по-бързо и нервно, докато не свия в някоя странична уличка и не се отдалеча в невзрачния й мрак. Едва там, подпрял гръб на някоя мръсна и олющена стена, аз изплувам в себе си, жадно поемайки въздух.
Понякога, когато се страхувам твърде много, търся някой тъмен ъгъл, в който да се скрия от светлината. Ъгъл, в който да седя, подпрял гърба си на мръсната стена, докато мракът ме крие от външния свят. Обичам да съм поставил ръка на присвитото си коляно, докосвайки с пръсти лъчите на слънцето. Това ме дистанцира още повече от тях, защото аз ги докосвам, но не ги желая...
От какво се страхувам... От онова, което мразя заради неговата посредственост, защото ми напомня твърде много за мен. Колко искам да бъда различен, да бъда силен... Искам да бъда светец, да се извися над всичко, което ме свързва с толкова пошлата материя, не чрез волята си, а чрез чувствата си, които да ме водят натам, към посоката, която да осъзнавам за вярна. Наместо това аз съм посредствен фен на светците и това ме плаши. Аз съм комплексар като всеки човек. Комплексите ме водят напред и ръководят целия ми живот. Дали ако ги нямаше, щях да бъда същият? Дали ако живеех другаде, отгледан от друго семейство, принадлежащо към друга култура, щях да бъда различен? Разбира се, щях, но основното, онова, което ме прави човекът, който съм, дали щеше да бъде различно... Ами ако нямах комплексите, които имам. Ако бях неуязвим и завършен, тогава какво, щях ли да бъда същият... А сега, това ли съм, или съм друго... И тези мисли ме плашат, защото виждам отговора и той не ми харесва. Мразя се, презирам се и най-лошото е, че се лъжа, че го правя...
Всичко отново опира до хората. Сигурно е нормално - нали и аз съм човек... Ха-ха, какъв затвор - доживотно присъда без право на помилване, нали... И има ли я изначалната истина... Сигурно. Там, отзад, зад цялото прозира нещичко. Преплетени в мрежата хаос блещукат частички от смисъл, които аз не мога да уловя. Нямам сили за този напън. Не още, а дали някога...
Седнал съм в едно от кафенетата, които мразя толкова много. Масите му са изкарани директно на главната улица в Пловдив. Столовете са насочени така, че всеки сиирджия да може спокойно да наблюдава реката от преминаващи хора.
Радвам се, че сега не е лято. Тогава горещите лъчи преминават през плата на разпънатите чадъри и сенници, повличайки със себе си задушаващата миризма на топяща се гума.
Сега е прохладно, но аз пак дишам тежко. Вглеждам се в хората. Завива ми се свят. Все едно съм качен на въртележка, а край мен бясно се размива кичът на болезнено шарената тълпа. Всеки човек е облякъл това, което твърдят, че е модно, стараейки се да подбере онова, което му отива. Това обаче не значи, че то ще отива на другите хора. През премрежения си поглед виждам само една мандала от дразнещо неестествени цветове - без подредба насложени толкова безсмислено криво едни върху други.
Край мен изтичат всякакви хора. Младите момичета и момчета крачат с престорена дързост. Сред тях преобладават онези, които наричам гъзари. Момчетата се делят на просто гъзари и гъзари скали. Онези, които са просто гъзари, имат прическа уж небрежно разрошена, няколко руси кичура, обица на едното ухо и татус, който уж случайно се подава изпод ръкава на прилепналата по тялото блузка. Те носят дънките или скъпите си спортни панталони, навряни нелепо в смешни имитации на боксьорски ботушки.
Гъзарите скали се придържат към същия стил, обаче са яки. Постигнали са наднорменото си тегло сами, заблуждавайки себе си, че химията, която поглъщат, е фитнес. Те вървят доста изпъчени, а дланите им са винаги леко присвити в юмруци. Погледът им е толкова смешен - все подстрекаващ, все дебнещ да улови присмех у някой...
Всички момчета гъзари възпитават у себе си небрежен, престорено арогантен маниер на държание. Жадните им очи инстинктивно и съвсем целенасочено се плъзгат по разголените женски тела. Устата им винаги е леко извита, готова за псувня или леко просташко подсвирване.
При момичетата гъзари има далеч по-голямо разнообразие. Всяка от тях отчаяно се нуждае от знаци, с които да се отличи, да изпъкне. Това са дебелите пластове грим и грижливо подбраните прически и дрехи, умело прикриващи недостатъците и умело акцентиращи върху половите им преимущества. Поли тип колан. Прилепнали блузки, които по-скоро наблягат, отколкото да прикриват. Високи токове или нетрайно направени спортни обувки. Но по едно те всички си приличат. Това е погледът. Студен поглед. Безучастен, почти съвършено жесток. Но там дълбоко в него проблясват пламъчетата на силния, огромен копнеж техният ТОЙ да е някъде там и да им се възхищава.
Освен гъзари откривам и споковци. Това са онези, които се правят, че разбират от всичко, носещи в себе си самочувствието на много интелигентни. Те възприемат всичко, което звучи правилно, за непременно много вярно. Дори без да вникнат в него, те го повтарят с глупава убеденост, готови да спорят. Повечето от споковците цял живот ще се борят със задушаващото възпитание, което са им наложили мама и татко. Преструват се, че водят алтернативен живот с алтернативните си дрехи и външен вид в стил "въобще не ми пука". С него те крият своите комплекси от несъвършенствата, с които съдбата им е попречила да еволюират в гъзарите, които така упорито осмиват.
Повечето пораснали момчета и момичета все бързат за някъде, без да поглеждат встрани, забили поглед в земята. Сивото, мачкащо ежедневие е изтрило от тях умението да се наслаждават на живота. То ги гони по петите и те бързат, втурнати през глава към смъртта. Иначе дързостта си е тръгнала. Мъкнат торбите с прах за пране, сирене, хляб, маруля, пресен лук и тоалетна хартия. Найлонът на тези торби е задушил младежкия порив. В погледа им чета убедеността, че всичко е пропиляно напразно.
Има и изключения. Например пораснали, но все още гъзари скали, окичени с ланци от злато, които блестят по черните им копринени костюми, прикриващи преобразените в лой мускули. Или лелки, навлезли в критическата, със смешни, уж подстрекаващи дрехи, които вървят с полите на двадесетгодишни, но под тях с дебели чорапогащници крият повяхналата от целулита и бръчките кожа.
Тук-там мудно куцукат и старите хора. Те изостават от света, в който продължават да съществуват. Толкова еднакви. Сиво-кафяви, с бели коси. Гледат с обида, сякаш сърдити. В погледа им отново се е върнала дързостта, но това не е младежкият порив. Това е раздразнението от всичката болка и всичкото щастие, които накрая са се оказали чиста илюзия. Това е дързостта да се изплюеш в лицето на смъртта и да й кажеш, че ти е все едно какво ще те прави.
Край масите просят мръсни боси циганчета. Те протягат умолително ръце, но в детските им очи не срещам невинност. Там виждам само отегченото раздразнение на хора, очакващи края на работния ден.
Затварям очи, съсредоточавайки се върху туптенето на слепоочията си. Тогава я чувам. Какофонията от човешки гласове. Смях, думи, писъци, обединени в една брутална звукова вълна, която се впива в мозъка ми, разкъсвайки нервите, които се пречкат. Как искам да млъкнат и за миг да настане абсолютната тишина. Искам да изтрия този тъп плясък, трябва да избягам от тук, да се измъкна от тази звукова река, в която се давя. Дланите, с които съм обхванал главата си, се потят. Тънки струйки се стичат от слепоочията ми, гъделичкайки стиснатата ми до болка челюст. Хора... Толкова много тела, толкова много коса и кожа, и нокти, и човешко месо. И всичкото това е на купчини край мен. Купчини, които подушвам, които мога да видя дори и през спуснатите си клепачи, които разкъсват мозъка ми...
Кои сме ние?
Добре дошли на планетата на лъжците. На бруталните лицемери. На аморалните същества, чиято единствена цел в живота е да задоволяват егоистичния си глад. Ние сме общество, съградено от единици, които се възприемат напълно независимо от средата, в която живеят. Всеки тук е абсолютно сам в своята представа за себе си. Човек приема света и другите като нещо, което се случва там, отвъд неговото аз. Смята, че в цялото вселенско шоу той играе главната роля и приема, че всичко останало трябва да му служи и да му помага. Той не намира полза в това, да го разбере и осъзнае отвъд ползата. Именно ползата е онова, което поддържа обществото и което му пречи да се разпадне.
Ние завзехме земята и надделяхме над другите живи същества. Целият ни напредък, абсолютният ни технически прогрес, всичко дойде в резултат от надпреварата на човечеството със самото себе си в глупавия стремеж да излезе начело.
Човешката история е героичен разказ за същества, които се самоизбиват в абсурдни войни. Дори интернет, глобалният символ на свободомисленето, е създаден като военна система, имаща за цел оптимизацията на избиването на човешки същества. Ние се мразим и се обичаме взависимост от ползата, която ще намерим едни у други. Това ни сплотява. Затова и дойде закономерното развиване на комерсиализацията.
Нейното основно оръжие е маркетингът. Маркетингът е насочен към първичните нагони на човешката природа, като се стреми да ги докосне и да се плъзне по тях към човешкото съзнание и портфейл. Рекламата не е предназначена за хората като такива, а към хората като клиенти. Ние сме обществени единици, поглъщащи боклуците, които биват бълвани от глобалната мрежа от мега корпорации. Правим го, защото сами сме ги пуснали в иначе уникалните ни съзнания. Така е много по-първично, а от там и толкова по-лесно.
Цялата тази глобализация на света убива нещо. Някаква основа, върху която се крепи цялото човечество... Не го разбирам. Не мога да го обясня. Просто го чувствам.
Обществото се обезличава. Превръща се в една безизразна лавина. Маса пропилян човешки потенциал, озлобена, неспособна да приеме света по-различно от това, което е... А ние, хората, сме заточени в себе си и вечно търсим изход от тук. От фалша, от лъжата на реалността. От болката, която сами си причиняваме, живеейки в грозните панелни затвори, обезличавайки се, прегазвайки различното в себе си, защото реалността просто не приема другото. Това е, от което искаме да намерим изход. Това е клетката, в която живеем, и ни се ще веднъж завинаги да напуснем, макар и без да го осъзнаваме.
Конспирацията съществува, но не ни е наложена от никого. Тя е част от човешката ни природа. В крайна сметка ние сами налагаме собствените си ограничения и после се преструваме, че страдаме от това. Конспирация - конспирацията е равна на еволюция, в която всичко се променя само за да остане същото, запазвайки статуквото на абсолютно неравновесие. Ние се борим за това състояние, защото то е нашата основа, залегнало в нашите гени. Дали ни ръководят, дали ни следят, дали ни експлоатират - не защото ние правим всичко това доброволно, а някой просто се възползва на едро, въпреки че не е по-малко дребнав. Всички отговори са в нас. Щом сме намерили начина да зададем въпроса, значи той е част от нас. Той съществува в нашата визия и това задължително ни прави носители на всеки отговор. Истински трудните въпроси не могат да бъдат дори осъзнати от нас. За нас те са абсурдна неистина, защото са твърде различни от човешката природа. Как тогава можем да им дадем отговори. Ние дори не осъзнаваме нивото, на което съществуват. Та ние не осъзнаваме истината. Ние дори не се стремим към нея. Хората дават истината, която човешката природа предопределя за истина. Ами другото...
Човек не знае какво е истината. Ние живеем в океан от лъжи. За нас истината е онова, което сме си изградили като представа. А върху представата ни може да се влияе толкова лесно. Защото ние го искаме. Защото ние сме готови да се борим за него. Дори да умрем. Да дадем живота си за абсурдното настояще, което дори не съществува.
Няма добро. Няма морал. Няма лошо. Няма жестоко. Ето ни нас и нашите ползи. Добре дошли на планетата ни, която така или иначе скоро ще унищожим. Добре дошли и майната ви...
Всичко се ръководи от човешката ни природа и най-главна е онази й част, която изгражда чисто физическата ни същност.
Гените и начинът, по който минало, настояще и бъдеще се преплитат в тях, определят формите, които ще приеме тъканта, изграждаща тялото на всеки човек.
Видимото за всичко, което ни заобикаля, например този непрекъснат поток от информация, постъпва в съзнанието ни посредством очите. Поглед, пречупен през човешките ни очи, изтъкани от човешките ни гени. Ние сме настроени да виждаме едно, а зад него и около него има толкова много смущения и страничен шум, които ограниченото ни съзнание упорито игнорира. Също като телевизионна програма. Преди телевизорът да бъде настроен на определен канал, търсещият преминава през безбрежен океан от информационни смущения. Тяхното пращене по говорителя и кривите точици хаос на монитора ни дразнят, защото не сме устроени така, че да извличаме информацията, която носят.
Вселената ни говори постоянно, но ние оставаме глухи за нея. Смисълът й се влива в нас, но ние го оставяме просто да премине през съществото ни, защото гените, които ни изграждат, го заглушават.
Какво виждаме? Какво чуваме? Дали не възприемаме само онова, което сме програмирани да възприемаме...
Нашата реалност е малко, огрято от светлината на ограничените ни възприятия, островче, на което ние се тълпим. Късче илюзия, черно-бял кадър от хаоса, носител на вселенския смисъл. Фрейм, съществуване отвъд, от което ни дебне лудостта. Тя е пазачът, стоящ пред нашето съзнание, пред нашата реалност, пред нашите възможности и неограниченото цяло. То не е за нас. То е немислимо, непонятно. Няма смисъл така, както ние възприемаме смисъла, нито форма така, както ние възприемаме формата.
И аз съм стъпил на острова, огряван от светлината на единственото, в което успяваме да вложим илюзорния смисъл. Стоя на ръба, а всички останали хора се гъчкат, борейки се за глътка от човешкия смисъл. В тази борба аз не намирам нито цел, нито утеха и затова скоро ще бъда избутан навън, отвъд ръба - там, където ще потанцувам с лудостта, преди нищожеството ми да се разтвори в непредставимото всичко.
Кой съм и какво сме ние... Как мога да кажа: "Здравей, живот!", като още не съм се родил...

добавена на 20.01.2009, 07:21

«предишна глава

следваща глава »