НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 7.

Музиката в клуба гърми оглушително.
Отново съм изпил твърде много. Продължавам да се наливам. Усещам изгарящия вкус на силния концентрат в устата си. Първият импулс на противящия се организъм е да върне течността обратно, но преглъщам. Пуша... Всмуквам отровния, катранен дим с дробовете си. Желая да го изкашлям, но го задържам в себе си. Още и още... Организмът ми се предава. Съзнанието ми се замъглява. Обхваща ме тъпо и безпочвено веселие. Летя...
Още една крачка по моя път, който може и да води към дъното. Затварям невиждащите си очи. Замъгленото ми съзнание е безсилно.
Това обаче не съм аз. Това е лудостта... Тук вечер след вечер се снабдявам с поредната жизненонеобходима доза лудост. Онази лудост, която пречи на обществото да се разпадне... Сега се сбогувам и с нея.
Обиден съм на този лъжлив живот. Какво пък - аз знам, че действителността ме притежава. Дано тази вечер чрез алкохола да превърна собствеността й в жалко, хленчесто, пихтиесто нещо, което да не струва нищо.
Държа поредната голяма водка... Ръката ми трепери и течността се излива наляво-надясно. Колко е горещо. Потта е сплъстила косата ми. На тънки струйки тя се стича по озверялото ми лице и гърба, влиза в очите, мокри тениската, отдавна прилепнала по изгарящото ми тяло...
Музиката блъска черепа ми отвътре. Бучи в главата ми. Умирам и се раждам хиляди пъти с нея. Тя ме превзема. Завладява цялото ми тяло и съзнание. Сега подивявам. Усещам как ме обгръща моментната лудост. От колоните тежко като желязна верига започва да се изсипва тежък, депресиращ електронен хаос.
Изведнъж се заковавам. Музиката затихва. Остава само тътен, преминава в далечно ехо, превръща се в неясен шепот и замира. Затворените ми очи ме щипят от цигарения дим и стичащата се пот. Пак съм сам. Някъде високо. Чувам писъка на орел. Бавно отварям очи. Клубът е изчезнал. Няма ги всички онези хора. Заедно с тях си е отишло и алкохолното замайване. Усещам съзнанието си напълно ясно и бистро. Намирам се на ръба на висока пропаст. Върхът на обувките ми е извън края на скалата. Малки парченца изронени камъчета политат надолу във високата със стотици метри бездна. Някъде далече се чува грохотът на падаща вода. Всичко край мен в подножието на скалата, там далече, където сливането на небето и земята се нарича хоризонт, е покрито с гъста борова гора. Въздухът ухае на смола и живот. Толкова е кристално чист и прохладен, опияняващ...
Аз съм първият, стъпил на това място. Усещам го прекалено реално, неосквернено, заредено с твърде силна енергия. Паралелна реалност, първична, недокосната от хората. Тук искам да живея, място, което не искам да изгубя и което за съжаление съществува само във въображението ми. Отново чувам писъка на орел. Замижавам за миг. Някой ме блъска. Отварям очи. Отново съм в задимения бар. Пиян повече от всякога. Боли ме глава. Усещам жесток спазъм в корема си. Чувствам как горещата токсична течност се издига по хранопровода ми и след това започвам да повръщам върху себе си и всички край мен.

добавена на 20.01.2009, 07:25

«предишна глава

следваща глава »