НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 8.

Понякога лудостта идва и носи със себе си яростен гняв. Внезапен, нечакан, завладяващ цялото ми същество. Обсебващ съзнанието ми. Притискащ ме. Не ми оставя и глътка въздух. Просто ме дърпа надолу и надолу, и надолу, докато не започна да се давя в безсмислието на болката... Падам дълбоко в собствената си черна бездна... Агресията ме завладява и ръководи... Агонията... Желанието да унищожавам, да убивам, да руша. Желая да наранявам. Желая да затрия себе си. Да виждам моята кръв, стичаща се по собственото ми безлично лице. Желая да погледна в гаснещите си очи. Желая да усетя болката в горящите си дробове... Какво търся? Защо го търся изобщо? Къде изтече и последната капка смисъл? Кое събуди звяра, който ще остане тук завинаги? Виещ от болка... Животно, което в дългата си предсмъртна агония иска да унищожи още стотици красиви спомени, на които отдавна мъртвият човек би се радвал... Същество, впило ноктите си в презрения живот. Спящо дълбоко, заключено в собствените си кошмари, чакайки някой да го освободи... Не, не някой... Чакайки смъртта...
Бягам в нощта. Не усещам студа и не виждам мъглата. Просто бягам и бягам... Пръскам дънките и гърба си с градската кал. Объркан. Изгубен. Изпаднал в еуфория. Усещам ли нещо въобще... Тъпи и болезнени удари в мозъка ми. Нима това е пулсът ми... Сърцето ми... Кръвта шурти от носа ми. Мъгла обгръща улиците около мен. А може би тя обгръща съзнанието ми. Луд ли съм... Дали полудях... Отприщих агресията и сега бягам. Нямам посока. Хиля се истерично, давейки се за глътки кислород. Докъде мога да стигна... Смърт... Къде започва смъртта и къде живота? Истерия ли? Да... И смъртта... Тя не започва, когато умираш... Тя започва с деня на раждането ти. Ти не живееш, не растеш, не се развиваш, а още от бебе просто умираш, а животът е предсмъртната ти агония...
Чувам писъци. Подлудяващи стонове и скимтене. Опитвам се да избягам от тях. Напрегнал съм сетните си сили. Времето се разтегля в безкрайност. Но само за миг аз разбрах. Аз скимтя. Това са моите стонове. Опитвам се да надбягам собствения си хленч. Устата ми се разтяга в налудничава усмивка. Тук ли съм още? Започвам да крещя. Да рева, раздирайки болезнено стегнатото си гърло. Като животно. Като звяр. Като себе си.
Бог е всичко. Негово е земното и небесното царство. Направени сме по негов образ и подобие. Бог е във всеки. Всеки е Бог. Бог изпитва някой. Бог изпитва себе си. Някой е изгубил смисъл... Някой страда. Бог страда... Всеки е част от Бог. Аз желая да унищожа всяка своя частица, да я гледам как се гърчи в агония. Така бих се почувствал поне малко жив.
А дали Бог е различен.
Спирам изведнъж. Главата ми пулсира болезнено, сякаш тилът ми ще експлоадира всеки момент. Очите ми са насълзени от студения вятър и бягането. Гърдите ми парят. Почти не мога да поема въздух. От носа ми се стичат тънки струйки кръв. Усещам вкуса й в пресъхналата си уста. Гади ми се. Падам на колене. Тялото ми трепери. Всяко мускулче ме боли. Всяка жила е обтегната до болка. Рухвам безчувствен на студения камък. В черепа ми избухва болка, която помита завърналото се съзнание и непотребните ми сетива. Потапям се в несъществуващ мрак, вперил поглед в малките червени точици, които бясно препускат насам-натам...

добавена на 20.01.2009, 07:26

«предишна глава

следваща глава »