НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 9.

Отново изплувам в настоящето. Идвам от дълбоките неосъзнати дебри на несъществуващото. Не мога да си спомня какво ми се случи там. Може би нищо. Затова само там аз си почивам.
Страхувам се да отворя очи, дори да помръдна. Все още съм твърде унесен. Все още съм малко там, макар и изплют в реалността. Тялото ми започва да се пробужда. Все повече нервни окончания напомнят за себе си, доставяйки ми информация за жалкото ми състояние. Главата ме боли. С всяко поемане на въздух тежката електрическа болка в тила ми се усилва. Гърлото ми пари. Не зная какво се е случило, нито къде съм, но не искам да отворя очите си и да разруша тези въздействащи мигове на безметежно объркване. На тиха осъзната амнезия. Гади ми се. Значи снощи съм пил. Разбира се, че пих. Вчера тръгнах на път, но трябваше да се сбогувам с лудостта. Понякога я оставях да се разпорежда на воля с тялото и съзнанието ми. Така направих и снощи, нали? Спомням си за малкия бар, за клуба и за после, когато вече не бях аз, а беше безобидният звяр. Глупав звяр! Той черпи сила само от алкохола, а после се скрива, спотайва се изплашен от светлината. Вечер е силен и могъщ, мисли, че е успял да изтрие личността ми и намира това за достойно и справедливо. Горкото животно, само едно от многото човешки лица, танцуващи едно с друго, менящи формата си, клокочещи във всяка човешка душа. Така непотребно. Понякога аз съм това животно, нахъсан, убеден в правотата на своята ярост. Но тя е лъжлива. Невярна. А той е безобиден. Не може да стори никому нищо, освен на мене. Но аз го оставям. Понякога отпускам веригата, с която го връзвам за съзнателното и го оставям да дивее на воля. Снощи трябваше да се сбогувам и с него. Скоро ще го убия и дотогава едва ли ще го видя пак.
Плахо отварям очи. Светло е. Вече се съмва. Над мен е небето. Лишено е от цвят, но нощта си отива. На фона му, вперил поглед напред, е той. Руският войн. Застинал е насред крачката, с която всеки ден се потапя в бъдещето. Погледът му е устремен на изток. Приветствам го тихо. Здравей, каменна статуя! Бил си с мен толкова много пъти. Така добре ме познаваш. И аз теб. Самотният войник, пазещ на пост една рухнала идеология. Ти си непотребен, макар и така красив - нали го осъзнаваш? Защо бързаш да прекрачиш в бъдещето - то не те иска...
Гърбът и косата ми са ледено студени от просмуканата в тях влага. Лежал съм в локва дъждовна вода. Тилът ми все още е потопен в нея. Ушите ми също. Някакви звуци достигат до мен. Тихи и все пак тътнещи. И леко пищене... Леко и влудяващо постоянно.
Лудостта е избрала да захвърли точно тук непотребното й вече тяло, след като преди това го облада и му се насити. Намирам ироничните си помисли за забавни и понечвам да се усмихна. Силната болка ме спира. Устните ми са пресъхнали и напукани като пустинна земя. Две струйки кръв цръкват навън.
Трябва да се изправя. Рязко напрягам мускулите си и сядам в локвата. Светът се завърта. Затварям очи. Разтрепервам се силно. Усещам слабостта, която струи из вените на цялото ми тяло. Подпирам туптящата си тежка глава с ръка. Поел съм свръх доза от упойката на самоунищожението, но трябваше. За последен път. Кръстът ме боли и едва задържа изтръпналия ми безчувствен гръб. Ледени струйки вода се стичат по него от прогизналата ми коса. Колко е студено! Отново отварям очи и застивам. Дъхът ми секва за миг. Дълъг миг, в който всички физически болки се стапят пред магията, която се разстила пред мен.
Нощта бавно започва да избледнява. Тук-там още надничат далечни, ярки звезди. Настъпващият ден плавно мени цветовете на малките облачета, спрели над Пловдив. В началото едва се различават от тъмносиньото на нощта. Постепенно започват да се обагрят в наситено лилаво. Пухкавите им контури скоро ще порозовеят.
Изгревът наближава. Той избутва индигото на нощта далече на запад. Наситено червеното на източния хоризонт, започва да прелива в розовите облаци и пурпурното небе над мен. Всичко е така плавно и същевременно толкова необратимо. Красиво е. Очите ми жадно изпиват величието на природата.
Пожарът на изгрева пламва. Червеното, пурпурното и розовото изгарят в меките оранжеви пламъци. В небето над Пловдив бушува тихата огнена стихия на вечността. Слънцето се показва. В началото е само един ярък отблясък - експлозия на светлина. Тя започва да расте, оформяйки огромния ярък диск, който скоро започва да ме заслепява.
Свеждам поглед надолу. Там градът започва да се пробужда в светлината на настъпващия ден. Бръмченето от двигателите на колите достига до мен някак унасящо, глухо и нереално. Градският смог се слива с леката мъгла, обгърнала Пловдив. Придава й странен пурпурен оттенък. Само останалите тепета се извисяват над нея, като самотни скалисти острови.
Тухлените къщи в централната част неусетно преливат във високи панелни блокове, докато погледът ми се плъзга към крайните градски квартали. На юг, като огромна вълна се тъмнее величественият силует на Родопите. В подножието на планината са се сгушили малки бели селца.
В Пловдив се разказва легендата как Орфей понякога слизал от балкана и се качвал именно тук, където днес се извисява статуята на Альоша. Гледал изгрева и пеел за изгубената си любов, а цялата природа страдала с него.
Затварям очи. Мечтая, щом ги отворя, да съм се върнал назад във времето. Под мен да се простират отдавна изсечените гори, като зелено езеро, плискащо се по крепостните стени на древния град. Мечтая да чуя самотната песен на Орфей - тъжна и красива като тепетата, над които се е носила... А може би веднъж вече я чух?
Казвали са ми, че обичам местата жертва на комунизма. Такъв е и хълмът на Альоша. Запустял, безжизнен, с дъх на стара утопия и тъга по безметежно отминалото време. Развалина... Самота... Веднъж се качих през зимата. Валеше силен сняг на онези големи бели парцали. Беше натрупало доста, но аз си пробивах път нагоре. Никой - нито кола, нито човек не се бе качвал преди мен, откак бе навалял снегът... Не виждах други следи... Небето беше сиво-лилаво, с призрачен оловен оттенък. Горе духаше силен вятър. Завихряше снега. Статуята на руския войник навяваше самота... Беше студено. Смрачаваше се. Градът беше под мен. Уличните лампи се запалиха и започнаха да обгарят в златисто червено целия град. Исках да затворя очи и да чуя песента на Орфей. После затворих очи и я чух. Гласът беше плах и заглушаван от снежната буря. Постепенно набираше мощ. Стана дълбок и плътен. Не разбирах думите и не помня мелодията. Това не беше песен, а нежен стон, който танцуваше с бурята и се вплиташе в нея. Едно цяло с природата. Едно цяло с красотата и болката. Имах чувството, че се извисявам. Мечтаех да полетя нагоре към небето, все по-високо и по-високо, докато не се стопя и не се слея със снега...
Дали край мен имаше друг непознат? А може и да беше случайно довят повей от миналото, там, където Орфей неутешимо скърбеше. Дали аз не бях пял? Или може би не беше пял никой освен бурята...
Трябва да тръгвам. Трябва да оставя Альоша назад. Заключен в шкафче на гарата, ме чака моят багаж. Той ще проследи моя път. Трябва да отида да се преоблека и да си взема нещо горещо за пиене, докато чакам автобуса. Но не сега. Не още. Не мога да се отскубна оттук. Мястото е твърде силно. Твърде над всичко. То ме кара да чувствам. Да изпитвам. Тук ме докосва. Ще опитам да запазя спомена за това място, непокътнат някъде дълбоко в мен. Такова, каквото е сега. Самотно и откъснато. Толкова истинско. Толкова мое...

добавена на 20.01.2009, 07:26

«предишна глава

следваща глава »