НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 10.

Защо търся изход...
Защо понякога все още мечтая...
Защото искам да видя света не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто искам да бъде...
Например, преди да заспя. Затварям очи... Завивам се с топлото си одеяло. Отпуснат... Бавно и неусетно ежедневните проблеми се стапят в замъгляващото се съзнание... Бавно и неусетно се преселвам в своя собствен свят... Започвам да пътувам в себе си... Въображението ми, потискано, мачкано и убивано от сивотата на болезнено реалното ежедневие, започва да си проправя път и да ме завзема, да ме обгръща, докато не се предам...
И там, вътре в себе си, се чувствам истински свободен, защото и най-безсмислената мечта изглежда безкрайно по-добра, правилна и красива от смисления живот.
Поне за мен...
Спускайки се по склона на тепето към автогарата, аз се замислям за вярата на човека в любовта. Как сме се вкопчили в нея. Любовта, да, тя ме подтикна да тръгна по пътя, още преди да осъзная, че крача по него. Заради нея започнах да страдам и страданието ме научи да вниквам и да виждам. Чрез чувството любов започнах да изграждам в себе си онова, което съм сега.
В началото любовта това бяха оковите, покрити с розови листа. Клетката, изтъкана от лъчите на залязващото слънце. Аз бях роб, най-голямото доказателство колко е слаб човек. Бях готов на всичко за нея. Нима една дума не бе достатъчна, за да последвам пътя на Орфей към ада. Да плюя в лицето на Луцифер и всичките му херцози... Да преплувам морета от лава и врящ катран и след това, покрит със смъртоносни рани, да се върна, за да зърна една усмивка... Една-единствена...
Любовта е като месоядно цвете... Красива, неустоима и смъртоносна. Жестока, коварна, ужасна...
Дойде денят, в който всичко рухна... Пясъчните дворци се сринаха в прахта. Върху небесната синева се изля мрачното було на буреносните облаци, изтъкани от черната жлъч. Падна гъстата мъгла на действителността.
Любовта остана глуха. На нея й бяха безразлични сподавените ми стонове, защото ме бе притежавала. Аз бях в жестоките й прегръдки. Танцувах с нея и тя изсмука всичко от мен, за да ме превърне в жалко и смешно същество. Сдъвкано и изплюто на брега на бушуващ океан, чиито студени, безмилостни вълни ръфаха голата ми плът...
А тя, заради която бях толкова слаб, ми се струваше все така приказно прекрасна. Крещях. Гърлени нечовешки звуци...
“Как можа да направиш това? Как, защо, как, защо, какзащокакзащокакзащо...”
Полудявах! Но това не бе сладката лудост на заблудата, в която намирах смисъл за живот. Това бе лудостта на биещия, оловен ноемврийски дъжд...
Любовта е кучка! Понякога благосклонна към един. Подхвърля му трохички и той е готов да й се кланя като на богиня. Към друг пък ще бъде безмилостна и той ще я проклина, докато е жив, а може би и след това във вечността...
Ставаш зависим от нея... Подвластен на човешката си слабост... Един удавен в идеала си маниак, фанатик, роб...
Всяка нощ гледах към звездите, така далечни и студени. Все едно надничаха през облаците надолу. Далечни и студени... Безучастни наблюдатели... Високи... Недосегаеми... Като Космоса... Огромно пространство. Тихо и пусто. Изпълнено със самота и безметежна тъга. Така чувствах и сърцето си, и себе си. Далечен... Сюрреалистичен. Така между мен и света падна дебелата стъклена преграда. Потънах в собствената си черна дупка от меланхолия и депресия. Някои казват, че слънцето ще се превърне в черна дупка, която ще погълне цялата Слънчева система, ще я разгради на атомчета и ще я повърне някъде на злокобни газове. Колко много неща в живота на един човек могат да се превърнат в черни дупки. Всичко, което те изпълва с живот, един ден може да ти го отнеме.
Плачех... Всичко се изливаше навън. Молех се това да ме пречисти по някакъв начин. Вместо това болеше още повече. Но плаках. Напук на обществото, на всички, които биха ми се присмели, на всичко гадно. Достигнах кулминацията на депресията си и се почувствах щастлив... Пристрастих се към всичко това - да ми е гадно, да не мога да понасям света, да съм обиден на живота...
Това е мазохистичното удоволствие... Все едно си се порязал, докато се бръснеш. Гледаш как ярката червена кръв се стича по лицето ти и се смесва с бялата пяна... Красиво е...
Всички тези филми, които ме бяха учили, че доброто побеждава, че истинската любов винаги е щастлива, макар и изтерзана, че ако дадеш всичко от себе си, няма начин да не постигнеш своето... Всичко това е един комерсиален боклук. Нещо, водещо до масово затъпяване. Нещо, което ми бе помогнало от малък да си изградя една розова представа за света и когато се сблъсках с действителността, бях напълно неподготвен...
Мислех, че всичко, което съм градил в продължение на толкова дълго време, се е срутило върху мен, премазвайки ме. А всъщност никога нищо не бях изградил. Сам пред себе си преиначавах истината. Защото така исках. Бях глупак и лъжех себе си, защото се нуждаех да обичам.
Опитах да надскоча себе си и платих. Всеки си плаща, когато се опита да кривне малко от пътя, начертан му от шибаната съдба. Мислех, че лесно бих изгубил това, което притежавам. Непосилно ми се струваше да изгубя нещо, което никога не бях имал, до което дори не бях се докосвал. Чудех се как мога да продължавам да откривам смисъл нататък.
Най-сетне започвам да виждам ясно болката. Онази, която гори вътре в мен и обезсмисля чувството за всичко, което ми изглежда нежно, красиво и смислено.
Моята болка това съм самият аз. Това е човешката ми природа. Никой, никой човек не заслужава толкова, колкото ми се иска. Ние не сме истински. Ние не сме себе си. Какво сме ние накрая? Това искам да разбера и може би това очаквам да намеря на края на пътя. Наметнати с нашите лъжи, изграждащи собствената ни цивилизация в нашите очи. Прегърнали арогантно клишетата, създадени, за да звучат добре, ние робуваме на собствената си човешка природа. Това ни разкъсва, защото илюзията е така хипнотично набита в човешкото ни съзнание, че ние самите вече сме изгубили пътя. Ние не знаем кои сме, не предусещаме къде ще отидем и не помним къде сме били.
И ето ни днес, тук на земята, робуващи на собствените си лъжи, вярващи в тях. Кръгът се затваря, цикълът наближава към своя апокалиптичен край, а ние все още не знаем собствените си имена. Не усещаме собствените си чувства. Обясняваме си ги с клиширани термини, набутваме ги в глобалната човешка матрица. Ставаме еднакви и все пак никой от нас няма нищо общо с цялото, защото не е пълен човек, а е само коленичил в прахта роб на човешката си природа. И кой знае дали сме нещо повече от това. Иначе всичко останало би било толкова безсмислено.
Любовта е вътре в мен, защото аз не мога да я даря на никого. Човек обича само и единствено заради себе си. Аз обичах, защото исках да обичам, летях в блажения простор, защото исках да летя, и после страдах. Страдах, защото се нуждаех от прекрасното страдание. А отсреща нямаше човек. Там беше само моята представа, моята мечта. Човек е влюбен в мечтите си, защото само те носят спомена за онова, което наистина сме. Там, в реалността, няма нищо, което да е категорично - дори цялото.
С всяка крачка потъвам все повече и повече в смога, над който за миг бях полетял, и се чудя за любовта и за човешката вяра в нея. Любовта е илюзорният лек. Снощи аз я заместих с лудостта и тя пак ми помогна. Любовта е част от цялото, защото е вкоренена в смисъла, но тя не е клише. Ние дори не сме започнали да я осъзнаваме. Ние само усещаме нейния повей, затворен в клетката на матричното ни съзнание, ограничено от собствените ни еднозначни клишета. Любовта е символ. Тя е хармония. Тя е смисълът на Цялото, а Цялото е и щастие, и страдание, и всичко останало, както и Нищото.
Ето това си мисля, докато крача към автогарата. Зад мене остава тепето и високата каменна статуя, огряна от лъчите на изгрялото слънце.

добавена на 20.01.2009, 07:28

«предишна глава

следваща глава »