НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 12.

Крача угнетен под лъчите на пролетното слънце и шепна проклятията, задушаващи душата ми. Ако там, отвъд живота, има нещо, нека дойде... Нека ме избави от цивилизацията, нека ме освободи от човешката ми природа. Нещо в мен се изкриви твърде много. Аз го усещам, защото то пречупи усета, с който възприемах света. То ме променя. То ме разяжда. И ето, гневът е тук. Той ще ме води нагоре. Задушавам го само защото ще ми трябва нататък, там, където силите свършат... Пазя го, скътан до сърцето си.
Как ли изглежда лицето ми точно сега? Не зная, но сигурно представлява маска на застинала ярост и последната крайна решимост да стигна до края. Не ми е нужно огледало, за да го разбера. Аз виждам лика си в учудените очи на простоватите селяни, отдръпващи се от пътя ми и извръщащи се след мен. Усещам кръвта, която отново руква от носа ми. Тя се стича по трепкащата ми брадичка и капе върху старата тениска. Няма да се избърша. Не искам. Аз съм луд. Ето ме луд. Крача бързо. Бързам нататък, там, където ме очаква безбрежното Всичко. Там ще се слея с волността, ще протегна ръце, за да докосна звездите. Ще чуя тишината, ще се насладя на самотата, изтъкана от единственото възможно величие. То ще ме грабне и моят дух ще се рее с него над заснежените върхове, опръскани с кръвта на залязващото слънце.
Под краката ми хрупат ситните камъчета на лъкатушещата пътека. Тя се вие край бежовите кирпичени къщички, подпрени на стари, изкривени дървени греди. Край тях природата се преражда отново. Зелена и чиста, пречистено нова, като всяка сълза, в която се пречупват цветовете на младия люляк. Природа, поемаща в себе си студената влага на топящите се високо горе снегове. Извличаща живота от калта, от началото и от края. Всичко, което е изгоряло преди, сега е отново пречистено, за да бъде дарено с живот. И аз изгарям. Душата ми вече прегаря в пламъците на несъвместимостта, на самосъжалението, на гаснещите мечти, изгубени в непонятното.
Минавам край пейка до стара чешма. На нея под сянката на младия люляк седи баба, облечена в черно. Дори бялата й коса е загърната с черна забрадка. Жената е протегнала ръката към медения чучур на чешмата. Бистрата млада вода удря пръстите й. Тънки струйки галят грубата й селска длан, а после се стичат по китката й, за да се превърнат в капки тупкащи в прахта. Жената вдига глава и се вглежда в мен. Спирам и я поглеждам. Лицето й е обгоряло и повяхнало от браздите, които житейската мъка е дълбала в душата й. Очите й са дълбоки и тъжни. Потънали са в черния мрак на спуснатата ниско забрадка и дълбоките бръчки. За миг през мен преминава мисълта, че и тя е била дете. И тя е била младо момиче, което е тичало по зелената трева из поляните край малкото село. И тя се е къпела в светлината на младото пролетно слънце, вплитайки песните си в лъчите му.
Старата жена застива за миг, трепва изплашено и дръпва ръка от чучура на старата чешма. После се прекръства, напръсквайки с вода черното си плетено елече, докато напуканите й устни безшумно мълвят нещо, което аз не разбирам. Едва тогава се сетих за кръвта, която все още се стича по лицето ми и за яростта, която сигурно го бе изкривила гротескно. Бавно протягам ръка, за да избърша носа си. Поглеждам кръвта в дланта си. Отново поглеждам към старата жена, която безмълвно е посочила с треперещата си ръка чучура на малката бяла чешма. Пристъпвам, за да измия ръце. Кръвта се смесва с бистрата хладка вода. Пълня шепите си и наплисквам горящото си лице. После затварям очи и подлагам цялата си глава под тежката ледена струя. Нещо в мен се пречупва отново. Сълзите ми рукват и се смесват с водата, стичаща се по косата и лицето ми. Стоя така, подпрян на чешмата, и се опитвам да приглуша хлиповете, които ме задушават. После се изправям рязко. От косата ми се разхвърчават пръски, а после струйките започват да се стичат по дрехите ми.
Бабата все седи така, вперила поглед в мен. Без да продума и дума, съвсем мълчаливо, само с погледа си и с лекото повдигане на раменете, натежали от старост, тя ме пита. Аз разбирам въпроса й...
Вдигам поглед и го зарейвам над покривите, изградени от каменни плочи. Над тях е яркото синьо небе. Покритите със сняг планински върхове са се впили в него с чистата си белота, самотни като лутащите се в търсене на допира човешки души. Край тях бавно танцуват черните облаци, обгърнали гъстите тихи мъгли. Те винаги могат да скрият светлината. Ако решат, тяхната сянка пак ще погълне зараждащия се свят. Но и тя е красива. Неумолима като съдбата, дори по-реална и толкова тежко въздействаща. Сянката е част от светлината. Мракът, от който толкова се страхуваме - това е сянката на светлината, мъчеща се да ни накара най-сетне да осъзнаем тази истина.
Продължавам напред, без да поглеждам назад към чешмата, бабата и малкото кирпичено селце, което бързо остава назад. До мен достига монотонният звън на ръждясалата камбанa в порутената селска църква. След малко и нейният глас заглъхва, потъвайки в горския сумрак. Изчезвам и аз. Гмуркам се в горските дебри. Също както бих потопил измореното си съзнание в безбрежната шир на морето. Плавно, разперил ръце, с разтворена душа. Пълзя по неравната стръмна пътека. Ето ме мен, крехко тяло, дарено с кратък живот. А край мен е древността. Тихият й хлад се влива в съществото ми.
Край мен е гората. Красива и страшна. Тя може да говори. Шепне си с вятъра, който гали с повеите си старите й дървета. Въздухът ухае на смола. Най-после започвам да усещам живота така, както го правя в моите сънища, изживявани далече оттук. Вървя с часове по пътеката край тайнствено шепнещите борове. Потънал съм в тих унес. Гората е толкова гъста. Древните дървета преплитат крепките си стволове високо горе над мен. През клоните им намират пролука само слънчевите лъчи. Нежната им светлина танцува с бледата влажна мъгла. Светли петна се гонят по зеления мъх, обвил камъните, корените и стъблата на рухналите дървета. Сякаш тук не е реалност. Сякаш тук не е истина. Отново съм в сън. Красив сън, прекрасен, озарен от живота. Улавям блясъка му с очите си, бавно избистрящи се от лъжовната жлъч, натрупана в тях. С дробовете си жадно поемам ароматния въздух. Прохладната му чистота ме замайва. Самотата в балкана е страшна, макар и красива. Аз й се възхищавам и тръпна от нея.
Изморен съм, но правя крачка след крачка, защото там, отвъд гората ме чака краят на пътя, за който още нищо не зная. Макар и изплашен, макар и без дъх, макар и изгубен, аз ще вървя, следвайки тази пътека нагоре. Тя води към допира, за който толкова много копнея.
Започвам да чувам песента. Песента на Балкана. Тя винаги е била в мен, но едва сега започвам да се научавам как да я извличам от всичко останало. Свободен... Аз съм свободен и никога повече няма да бъда затворен, няма да се върна в клетката, която напускам, няма, не искам, без да ми пука, че всъщност тя е затворена в мен, защото онова, което ограничава свободата ми, е собственото ми човешко аз.
Без сили, аз побягвам. Без пътека, воден само от посоката, която ме води нагоре. Подхлъзвам се на влажните мъхести камъни, падам, но продължавам нагоре. Смея се силно, със смеха на детето, каквото е всеки човек. Необуздано, като безсмъртните. Смях, извиращ от дълбините на моя живот. Давя се за глътките въздух. Дробовете ми се стягат, сякаш всеки момент ще се пръснат. Дрехите ми се закачат за тръните на храстите и клоните на дърветата. Погледът ми трескаво шари из обграждащата ме зеленина. Смехът ми се носи из горските дебри. Сега и аз съм като боговете. Напълно безсмъртен. Нагъл и силен, готов да се изправи срещу всичко... Нека да застане на пътя ми. Но аз бягам нагоре, без път. Това не е алкохолната лудост. Това е опиянението да усетиш първичния живот. Тук ги няма жиците на тролеите, хванали в мрежата си давещото се в газове небе. Няма ги тежките панелни блокове, мачкащи с бетонната си сивота хората, безлично щъкащи край тях. Няма го уличното осветление и неговите дразнещи, енергоспестяващи оранжеви светлини. Една маса бетон и арматурни железа, дразнещи мигащи светлини, угаснало небе... Така нашето общество реши да прекара остатъка от безцелното си съществуване. Аз съм далече от тази лъжа, а на човек му трябва толкова малко. Ето го моето. Ето го тук. Свобода, която толкова жадно мечтах и в която сега яростно се давя.
После отново се спъвам. Раницата ми натежава. Претъркалям се и тупвам на една страна в боровите иглички сред съчки и шума. Усещам остра болка в мускула на дясното си бедро и гърба си. Откачам раницата и я избутвам назад, а после лягам, разперил ръце. Изпокъсаните ми, изкаляни дрехи са прогизнали от потта. Тя щипе раните на раздраното ми лице. Жадно поемам глътките влажен горски въздух, ухаещ на шумата, пръстта и смолата. Дишането ми се успокоява. Болката бавно утихва с ритмично туптене, което накрая заглъхва съвсем. Над мен тихо се поклащат високите черни борове. Пак шептят и скърцат, докато си играят с плавните повеи на неуморимия вятър. Не виждам небето. Над мен е зеленият покрив. Времето се изкривява и отново застива. Не мога да мръдна. Дори за да примигна, ще ми е необходима цялата вечност. Лежа сред гората напълно отпуснат, на мястото, където се свлякох. Виждам дъха си, минаващ през пръските на влажния въздух толкова бавно, толкова бавно... И тук аз се чувствам хиляди пъти по-истински, отколкото бих се чувствал в която и да е църква там долу, където лъжата е всичко. Тук аз съм част от нещо, което е истинско, нещо, което олицетворява живота и вселенското цяло. Сега чак разбирам. Тук времето не е спряло. Тук то няма никакво значение и никаква сила. Плавно притварям очи. Заслушан в тихия шепот на вятъра и скърцането на старите борове. Унасям се. Чувствам се в пълна безопасност, обгърнат от успокояващата вечност. Усетих живота, усетих го - значи пътят ми наближава логичния край, за който мисля отдавна...

добавена на 20.01.2009, 07:29

«предишна глава

следваща глава »