НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Някога кучетата можели да говорят"

Глава 1.

Старецът кошничар се разположи удобно сред своите кошници и започна разказа си. Децата го слушаха внимателно - той минаваше за мъдрец.
- Някога кучетата можели да говорят….
През градските порти влезе едно куче.
- Пак живеели заедно с хората, но не както сега, като роби с господари, а като равни с тях. Кучетата знаели и умеели неща, които хората нито можели да правят, нито имало как да узнаят. Знаели за коя болест, коя билка да използват, умеели да откриват къде е скрито злато, мед или желязо, къде има скъпоценни камъни, казвали на хората, къде има дивеч...
Кучето беше не особено голямо, нито особено малко. Беше кафяво на цвят, но муцунката му беше черна, а брадичката му – бяла. Бял беше и коремът му, бели бяха и лапичките му, от средата надолу. Опашката му беше вирната, завита на геврек. Ушите му бяха остри и щръкнали. Беше женско и беше дебеличко.
- Хората били благодарни на кучетата и дори ги смятали за членове на семействата си. Отделяли от реколтата си за тях, отделяли от улова си, строели им къщи и даже дворци...
Кучето делово се промушваше между краката на хората. Днес беше пазарен ден и целият площад беше пълен с народ. Никой не обърна внимание на кучето, то беше просто още един от всичките помияри, които се мотаеха из пазара
- Да, кучетата тогава си имали дворци и собствени царства. Сградите разбира се ги строяли хората, но кучетата ги измисляли и кучешките градове били много красиви. Целите били облицовани с рубини и топази, смарагди и ахати и всякакви други скъпоценни камъни...
Кучето грухтеше дружелюбно и ситнеше между сергиите, сякаш избираше какво да си купи. Накрая си взе един сладкиш.
- Хората участвали и във войските на кучетата...
Собственичката на сергията извика и замахна към кучето
- И строяли разни други неща за кучетата...
Около сергията настана суматоха. Дебелата продавачка беше паднала сред баклавите и сушените смокини и бе предизвикала смях. Кучето бе побягнало със сладкиша и няколко души го бяха подгонили.
- И се чувствали добре там...
Суматохата се разрастваше. Бяха поразени и други сергии и гонителите на кучето нарастваха като лавина.
- ..., защото кучетата били щедри и признателни. И толкова добре управлявали кучетата своите царства, че постепенно те станали по-богати от хорските. Хората решили да им ги вземат.
- Кучето, макар и дебело, бягаше много ловко. Поразиите зад гърба му бяха велики. За кратко време целият пазар бе въвлечен в тази гонитба.
- Някои хора тогава зловидели на кучетата за тяхното богатство и решили да им го вземат. Лоши хора били те и в началото никой не им обръщал особено внимание, но когато на тяхна страна застанал един зъл магьосник от север, нещата се променили.
Направил магьосникът една магия, която отнела на кучетата дарбата да говорят. Вместо говор, от устата им започнал да излиза само лай, а хората нищо не разбирали от този лай. Все си мислели, че кучетата им се карат за нещо и ги намразили. Гонели ги от къщите си, биели ги, убивали ги. Бързо били забравени хубавите дни, в които кучето и човекът били първи другари.
Отишли си кучетата от хорските къщи. И сякаш доброто си отишло заедно с тях. Хората станали зли, подозрителни и отмъстителни. Станали алчни, започнали да си завиждат един на друг, започнали се клеветят, започнали да се лъжат. Не било вече трудно за онези малцина, които зловидели на кучетата за техните богатства, да съберат армия и да я поведат срещу кучешките царства...
Кучето и тълпата напуснаха пазара. Гонитбата се пренесе по тесните улици на града.
- А всички кучешки царства се намирали в пустинята. Макар и хората да били напуснали вече кучешките армии, кучетата все още били твърде силни, благодарение на магиите, които владеели. Затова и начело на похода застанал злият магьосник, който единствен от човеците можел да се противопостави на тези магии. Едно след друго падали кучешките царства и много богатства оставали в ръцете на хората, но походите не спирали, защото злият магьосник все увещавал хората, че най-голямото богатство се крие в последния кучешки град и те алчни за все повече и повече продължавали да се стремят към него.
Всички улици вече бяха завардени. Тълпата постепенно притискаше кучето в ъгъла.
- При похода към последния град обаче, армията на магьосника ненадейно изчезнала. Тези, които отишли да я търсят се върнали без да открият и следа от нея, но те донесли вестта, че и последният кучешки град също бил изчезнал...
Кучето мина покрай кошничаря и събралите се край него деца и се опита да влезе в една уличка, но от там го пресрещнаха озверели гонители. То се върна назад и се огледа. Отвсякъде прииждаха хора.
- Тогава тръгнала легендата за Дебелан-дебелан... Къде отивате?
Децата изоставиха стареца и се присъединиха към тълпата оградила кучето в един ъгъл на градската стена. Горкото животно, все още с питката в зъбите, бе притиснало гръб в глинените стени и гледаше хората с недоумение. Някой от тълпата трябваше да се прежали и да хване крадеца, но такъв доброволец още нямаше.
Кучето пусна плячката си на земята и започна да лае срещу тълпата. Посегателството срещу собствената му особа го възмущаваше изключително. От време на време то извиваше глава и започваше да ръмжи и квичи, като цялата тази смесица твърде приличаше на човешки говор и това само разсмиваше тълпата. На потърпевшите от тази гонитба, обаче не им бе никак до смях и те само се ядосаха още повече от този смях. Най-после един от тях се престраши и излезе напред.
Вдигна камък и понечи да го хвърли по псето, но една чепата тояга го удари по ръката.
- Безумец! Какво правиш?
Беше старецът кошничар, който се бе промъкнал между хорските тела и бе излязъл най-отпред за да види на какво се дължи тази олелия.
Ропот се понесе от тълпата. Хората много не смееха да се заяждат с кошничаря, но този път бяха готови да засипят с камъни и него.
Небето зад гърбовете на хората притъмня. Кучето продължаваше да се кара на своя неразбираем език.
- Безумци! – извика старецът и застана пред кучето.
Нещо лошо идваше към града.
- Халикасииии! – изви се вик от противоположния край на града и тази дума накара всички да забравят за кучето.
Хората се разбягаха. Халикасите бяха чумата на пустинята, разбойници, които помитаха всичко по пътя си като лавина. Ако превземеха града, от него нямаше да остане и помен.-
Гражданите с готовност се хвърлиха към градските стени. По-добре да умрат там, отколкото да попаднат в ръцете на халикасите. Тези които щяха да останат живи щяха да бъдат продадени в робство за вечни времена. Никой не желаеше такава участ.
- Отърва кожата – измърмори последният, тръгнал към градските стени безделник, изоставил кучето с нежелание. – Да знаеш, че халикасите ядат и псета!
Когато остана насаме с кучето, старецът се приближи до него. Кучето спокойно си ядеше сладкиша и изръмжа предупредително срещу човека.
- Няма страшно, миличка, няма да ти взема храната! Хайде, успокой се. Никой няма да ти стори нищо лошо...
И старецът изчака кучето да се наяде за да го помилва. Докато го чакаше, му говореше.
- Не са лоши нашите хора, не им се сърди. Слънцето ги е напекло...
- Това не са халикаси! – извика възмутен градоначалникът, застанал на най-удобното за наблюдение място на градските стени.
Около него се бяха събрали верните подмазвачи.
- Ето този подаде фалшивата тревога! – побързаха да избутат пред очите му един уплашен човечец, сух и дребен като стафида.
- Че това какво може да е, ако не халикаси? – запита човечецът
Градоначалникът, гледайки към хоризонта изгуби увереността си.
- Всевишният само знае...
Черен облак се бе надигнал към града и пълзеше даже към слънцето. Приближаваше се със застрашителна скорост. Диви викове го съпровождаха. Нечовешки викове. Сякаш армия дяволи бе излязла от преизподнята. Хората, накацали по градските стени, немееха в ужас.
От облака се отделиха вихрушки и полетяха към града, и странни образи можеха да се видят в тези вихрушки. Възгласи на изумление се раздадоха по цялото протежение на градските стени. Някои виждаха летящи зверове, някои виждаха красиви жени, чудовища и приказни същества ...
Наближаващият облак изглеждаше все по-страшен. Вече се различаваха отделните фигури. Зверски лица, възседнали летящи гущери, черепи и кости, криви ятагани и остри брадви. Каква беше тази армия? Хората бяха като парализирани.
Изведнъж всичко пропадна вдън-земя. Вихрушките отшумяха. Пустинята отново лъсна пред тях гола и безмилостна. Жегата ги удари в главите.
Никой не смееше да проговори.
- Това беше магия! – констатира градоначалникът. – Магьосник има сред нас...
- Че кой ли може да е? – чудеха се подмазвачите.
Градоначалникът все още беше като хипнотизиран.
- Някой дето скоро е дошъл... – изрече кобно той – Стража! Затворете градските врати!
- Какво стана с халикасите? – запита старецът децата, когато се върнаха при него.
- Страшна работа беше! Такива красавици само в приказките има! Ама такива чудовища! Дяволите сякаш бяха излезли от ада! Имаше и змейове..
Децата приказваха възбудено едно през друго. Старецът слушаше с голям интерес. Хората минаваха край него и на висок глас обсъждаха спектакъла, на който бяха станали свидетели. Всички бяха забравили кучето. Децата обаче не бяха забравили разказа на стареца
- Какво станало с армията на магьосника?
- Никой не знае.
- Това ли е всичко? – децата гледаха жално
- Е, след тази случка се заговорило, че в пустинята броди последната кучешка принцеса - Дебелан-дебелан и че тя всъщност била затрила армията на магьосника. Тя обаче погребала под пясъците и всички кучешки градове, за да се запазят в тях кучешките тайни, които човек не трябвало да узнае. Казват, че Дебелан-дебелан броди из пустинята и днес и пази да не би някой да открие кучешки град и да влезе в него с нечисти помисли.
- А как изглежда Дебелан-дебелан? – запита едно момченце, което до сега само си беше мълчало и слушало.
- Ами как... – засмя се старецът - като онова куче, дето искаха да го пребият с камъни..
Децата прихнаха да се смеят.
- Ееее, получи си го! – викаха те и бутаха и дърпаха своето другарче.
То се разсърди и хукна да бяга. Децата хукнаха след него.
Старецът надигна капака на една кошница до себе си.
- Как си миличко? Успокои ли се вече?
От кошницата се дочу одобрително грухтене.
- Овнешкото ти хареса май. – гледаше старецът в кошницата. – Хайде кротувай! Големи бели направи днес...

На една съседна уличка мъж в черни дрехи слушаше с голям интерес един продавач на сладкиши.
- ... малко оставаше да докопаме псето. Но тогава някой вдигна тревога за халикасите. Ваша милост виждал ли е халикаси? ... Не ви и трябва да ги видите! И аз не съм виждал, но такива работи съм чувал!... От скоро съм тук, но май няма да се задържа дълго. Този град е омагьосан да знаете - лош град!... Как изглеждаше кучето ли? Не знам. Бях отзад. Нищо не виждах. Все хвърлях по едно око и на стоката си. Не, че имаше хора около сергийката ми - всички бяха наобиколили псето.... Къде ли? Ами ето там ваша милост. Направо и на следващата пряка - в ляво. Там го бяхме заклещили.... Да ви е сладко – такъв локум никъде няма да намерите!
В тази жега на мъжа в черни дрехи явно не му беше до сладко - хвърли локума на едно куче и докато то лапаше лакомо, си обърса ръцете в гърба му. После тръгна към следващата пряка.

добавена на 21.11.2006, 09:59

следваща глава »