НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Пламен Четелязов > "Параноя"

Глава 17.

Сега е утрото на новия ден, а това е красотата. Навсякъде около мен. Чиста и непокътната, вечна и толкова тъжна, тя ме обгръща със своята самота. Тихо е. Толкова тихо. Затаявам дъха си. Не чувам абсолютно нищо, нищичко. Дори и вятърът не гали със своите повеи царството на красотата сега. Няма го времето. Тук е застинало завинаги и само аз ще крача сред него в снега.
Обграден съм от надвиснали скали, а над тях е кристалната синева на небето. Върховете се извисяват край мен - солидни и вечни. Ето ме мен - нищожество, докосващо тяхното снежно величие. Огромни ледени късове са застинали на ръба на билото. Изведнъж се откъсват от висините и се сгромолясват в бездната с грохот. Гръмотевичен тътен, който нахлува във вечната тишина. Съществото ми потръпва, обзето от първична уплаха. Очите ми се изпълват с първите тихи сълзи. Макар и с отворени очи едва сега се пробуждам, едва сега виждам, едва сега започвам да чувствам наистина. Там, долу, аз бях изгубен, лутах се безцелен, без да имам посока. Ето ме тук, пъплещ из космическото величие, забулено в сняг. По билото на планината... Тя е невъобразимо огромна и цяла. Толкова въздействащо истинска, толкова докосваща душата ми. Тук аз отново протягам ръце, също както и в църквата, там, долу, където започна пътят ми. Но там нямаше нищо освен самота, а тук има. Тук не съм сам. Тук най-сетне се докосвам до нещо, до себе си...
Кой съм аз, какво всъщност съм? Къде е започнало моето начало, каква е моята роля в цялото? Никога не бих видял и фрагмент от моята съдба, но тук го зърнах за миг. Като тих спомен за звук от песен. Тя се носи над снега отдавна, следвайки съдбата на моите прадеди. Нейният край е нататък, там, където взорът ми не може да стигне, защото още не е. Вслушвам се в звуците, изтъкани от тишината, преплетена с белия сняг, сковал върховете. Песента ме обгръща с успокояващия си плам, с огъня, подпален от искрицата на сътворението. Плахо я оставям да ме понесе към висините. Това е песен на болката и страданието, вплетени в безкрайната любов. Това е песента на живота и тя не е нито добра, нито лоша. Край нея се сипят кървавите сълзи на мъката, напояващи почвата, от която ще се родят малки късчета щастие. Тази песен - тя е енергията, която толкова отдавна търсех. Тук не съм сам. Край мен има сиви сенки, загърнати в черни плащове. Те бавно протягат ръце към изгарящото ми чело. Аз също съм един от тях. Те са моите прадеди, призраците, които съм носил в душата си. Да, ето ги. Чувствам погледите им. Виждам дълбоките им разбиращи очи изпод черните скръбни забрадки. Общувам с поколения от изстрадали души, усещам вкуса на кръвта и жлъчта от твърде силното човешко страдание - единственият път, чрез който осъзнаваме щастието. Стига толкова, не искам повече, не е за мен, не мога да понеса този товар... Но ще го направя, също както са го правели предците ми, рухващи в изгарящите огньове, за да се преродят волни и бели и да литнат нагоре. Те носят своята българска песен, тъжна песен, въздействащо силна истинска песен, а моят порив е да тръгна след тях. Това е песен, която отваря съзнанието и го изцелява, защото, добра или лоша, носи със себе си вселенската Хармония на цялото. Тя докосва душата, откъсва я от материалния абсурд, за да я потопи във Всемира, там, където е нейното място и смисъл.
Тук завършва моят път, но не както го бях замислил... Защото не бях...

добавена на 20.01.2009, 07:31

«предишна глава

следваща глава »