НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Петя Генчева > "Една забравена легенда"

Част 1

Кажи ми какво виждаш, ти, свидетел на тази легенда потънала надълбоко в небитието. Легенда, забравена от останалите, легенда за болката, независимо дали е човек или бог. Но нека ви припомня тази легенда за светлината и тъмнината ,за щастието и болката, за едно същество на половина бог, на половина човек, осъдено вечно да бяга от светлината и да скита по сенките, търсейки отмъщение за хората, който са го подредили така. Но никога не намира, няма и да намери, затова остава скрит дълбоко в нощта. Неговата мечта е да намери себе си, да намери истинското си призвание, но гневът в него потиска разума му. И така реши да тръгне по света търсейки себе си и помитайки всичко. Никой не знаеше истинското му име, дори и самия той. И така, от тук започва моят разказ.
Беше една красива утрин и слънцето тъкмо беше изгряло в покрайнините на планината, покрита с вековни гори. По тясната пътечка вървеше добитък, предвождан от хората. Навсякъде имаше гора и само една тясна ивица показваше пътя към града. Животните бавно пристъпваха и понякога се спираха да отхапят късче от зелената трева около тях, хората постоянно ги бутаха напред и не им позволяваха да се бавят. Лоша слава се носеше на тази гора. Там живееха диви кръвожадни зверове, който нападаха всеки който се осмели да пристъпи. Но те нямаха избор. В града беше пламнала епидемия и десетки хора вече бяха болни и те пренасяха лекарството. Нямаше никакво време за губене и най-прекия път беше оттам. Лидерът на групата на име Алдур постоянно подканваше тромавите животни да вървят. Тичаше, викаше по тях, дори и ги удряше от време на време, но нищо не помагаше.
Изведнъж храстите се размърдаха и се чу ръмжене. Добитъкът се уплаши и започна да отстъпва назад. Хората извадиха мечовете си и се при готвиха за битка. Нямаше да им се размине. За момент ръмженето спря и от храстите изскочиха кръвожадни вълци. Главатарят беше огромен демон вълк с белязано око. Алдур усилено се стремеше да опази медикамента, но всичко изглеждаше обречено. Зверовете вече бяха убили повечето волове и хора, бяха останали само най-силните и най-борбените. Лидерът им беше на земята и чуваше само зловещ вой. Не му оставаше друго, освен да се моли за чудо. Тогава от сенките на дърветата излетя една кама и уцели главатаря на глутницата право в сърцето. Останалите вълци само помирисаха камата, с която беше убит и веднага избягаха. Алдур се изправи и се зачуди какво стана. Отиде при демона и видя забита в него един черен нож със сребърни орнаменти. Прибра го, събра останалите от групата и продължи пътя към града. През останалия път имаше чувството, че някой или нещо го наблюдава от сенките на гората, докато не стигна до великите порти на града. Предадоха лекарството и всичко беше на ред. Любопитство обзе Алдур за съществото, което ги спаси. Прекара нощта, разглеждайки камата.
На другия ден показа оръжието на жреца в града.
- Хммм..., момче - говореше жреца, като се почесваше по вековната си бяла брада и бърчеше вежди - това оръжие е на бог или демон. Не знам къде си го намерил, но е находка. Съветвам те да не го продаваш.
- Спокойно, няма - отвърна Алдур и се запъти към центъра, където управника щеше да благодари на героите, участвали и оцелели в експедицията.
На Алдур и останалите бяха дадени злато и екипировка в знак на благодарност. Управникът ги събра и официално им благодари пред всички. Вечерта групата беше канена в двореца, далече от обикновените селяни. Алдур се настани удобно и се наслади на лукса, който му предостави управникът.
В същото време долу се бяха събрали обикновените селяни и обсъждаха случилото се. Смееха се и се правеха на много смели. Само в най-тъмния ъгъл седеше един мъж дълбоко забраден с черна качулка и слушаше небивалиците.
- Да бяхме там да им разкажем играта на тия вълци...
- Даааа, на Алдур няма да му трябва чудо тогава...
- Ние щяхме да ги избием...
- Просто ни трябваше ултиматум...
- Ако бяхме малко по-смели - обади се най-бъзливия и най-правилно разсъждаващия до сега и събуди недоволството на другите:
- Оооо, я стига...
- Страхливец...
-“Ако бяхме малко по-смели”...
Тогава странника се обади:
- Ако бяхте малко по-смели нямаше да киснете в тоя миризлив хамбар, а щяхте поне да излезете да посрещнете своите братя! Но там е работата, че не сте; вие сте едни мързеливи човеци.
Тогава един идиот скочи разярен и започна да се заяжда:
- Проблем ли имаш, качулка?! Защо не се разберем тук и сега!
- Устройва ме... но не в хамбара... да излезем вън - отвърна спокойно и хладнокръвно странника.
Човекът излезе навън и извади меча. Пред него се очерта само един силует. Това беше странника, който явно се криеше от светлината. Той започна да ходи напред-назад и заговори със същия спокоен глас:
-Кажи ми, човеко, страх ли те е от тъмното?
-От тъмното ли?! Ти да не ме вземаш за дете! Стига си си играл игрички, да започваме боя!
Качулката седеше неподвижен в тъмнината. Изведнъж махна с ръце и всички факли изгаснаха, не се виждаше нищо. Човекът се обърка и започна да губи увереността си. Замахваше с меча наляво и надясно, докато не усети студената стомана и дори и не успя да изкрещи. През това време наблюдателите запалиха факли и уведомиха управника. Алдур бързо се запъти към мястото на случката. Там вече горяха факли и огньове. Имаше голяма локва с кръв и едно безжизнено тяло, главата на което беше отделена и се търкаляше на разстояние. Алдур беше потресен от гледката. Той извади античната кама, в която се усещаше някакво странно напрежение. Погледна я, погледна тъмното небе и се запъти към портите да провери да не са случайно отворени. Но като стигна, вратите бяха плътно затворени и нямаше признак някой да е минавал през тях. Война се обърна и тръгна обратно към мястото на случката, когато започна да духа силен вятър. Изгаси на всякъде светлините. Алдур усети огромна студенина близо до него. В едната си ръка здраво стискаше камата. Усещаше, че нещо се приближава към него но не можеше да го види, само го усещаше как приближава. Оръжието започна да се изплъзва от ръката му и някой му прошушна в ухото:
-Все пак благодаря, задето ми прибра оръжието... нямаше нужда, можех да си я взема и сам... Сбогом.
Гласът беше спокоен и тих, едва доловим. Щом спря, въздухът отново се затопли и факлите се запалиха. Алдур остана объркан. Какво беше това и защо ги беше спасило? Той си зададе тези въпроси, после се върна при управника.

добавена на 28.08.2009, 02:08