НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Цветлин Вълев > "За мъртвите времето е без значение..."

1 глава: 1306 г.

Пристигнаха в България преди пет дни или по-точно в това, което беше останало от нея. Рицарят с още няколко негови другари чакаха за среща с българския цар. Стояха смирено в двореца, молеха се и не обръщаха внимание на ставащото около тях. За граф Б. нямаше значение, че извън здравите каменни стени беше люта зима – зимата на 1306 г.. Българите ходеха с вмирисани овчи кожуси, небръснати и сякаш вечно глухи и неми. Граф Б. и придружаващите го мъже нямаха никакви отличителни белези върху дрехите и броните си, даже не носеха обичайните кръстове на гърдите си.
... Лично абат Жак дьо Моле, водачът на рицарите - тамплиери, извика графа и сам, без знанието на останалата част от управата на тамплиерския Орден, му говори тихо близо два часа. Рицарите на Христа през последните години понесоха големи загуби, отстъпваха от крепостите си по светите места, а търговията и банкерството им западаше. Мнозина, от самите тях, подло крояха заговори, създаваха свои ордени, но независимо от това тамплиерите съществуваха, структурите им бяха стабилни, а отношенията им с папата и крал Филип оставаха непроменени и донякъде сърдечни.
Точно това безпокоеше Жак дьо Моле. Наскоро бе отказал по редица причини да „ посвети ” краля на Франция и да го направи тамплиер. Факта, че монархът не предприе нищо спрямо Ордена го изпълни с дълбоки съмнения.
Филип постоянно и успешно се справяше с напрегнатата обстановка в държавата като потушаваше с голяма жестокост всеки един бунт на васалите си, в същото време разговаряше с простолюдието и в същото време възпитаваше като смирен християнин децата си. Поддържането на добри отношения с останалите държави в Европа и най-вече с Англия му носеха спокойствие, защото така или иначе на трона редом до английския крал седеше дъщеря му.
През това време тамплиерите и другите по-малки ордени се изтегляха бавно от светите места. Явно, че за тях нямаше по-спокойно място от Европа, макар че на континента нямаше нищо интересно за покоряване и плячкосване.
Жак дьо Моле, като глава на Ордена, си задаваше много въпроси, касаещи бъдещето, но за съжаление не можеше да стигне до правилните отговори. Той обичаше граф Б., защото беше дискретен, не злоупотребяваше с вино и не се поддаваше на разврат. Отгледал го бе от дете и лично го бе ръкоположил. Вярваше в него и не сгреши, защото тази инвестиция се оказа много ценна и сега му се възвръщаше десетократно.
Двамата говориха дълго и тихо, за да не ги чуе никой. Криптата на Ордена се охраняваше само от проверени братя и подслушването бе трудно, но в този случай мерките бяха задължителни. От време на време графът повтаряше чутото от абата, получаваше и преглеждаше някакви документи, които изгаряше в близкото огнище, а други прибираше дълбоко в мантията си. Накрая граф Б. коленичи, целуна пръстена на Жак дьо Моле с насълзени очи, изправи се на крака и напусна подземието.
...Пътуването им отне два месеца. Подготовката беше строга и държана в най-дълбока секретност. Първо минаха през Византия, където останаха няколко дни, а после отново по море стигнаха до България. Обикновено се представяха за търговци, но в тия размирни райони това не беше от значение, стига да имаш достатъчно пари. Полуостровът беше буквално нацепен и разкъсан на деспотства, княжества, царства и какво ли още не... Преди години се стигна до там, че някакъв селянин, за срам, помете двете армии на Византия и България. Господ наказваше варварите за греховете им! Графът знаеше, че от тук, на път за светите земи, бяха минавали кръстоносците от цяла Европа. Първите бяха пристъпяли с гордо вдигнати глави, а следващите със страх и ужас, защото се твърдеше, че в България живеят странни хора, за които са нечистоплътни и с вид на кръвожадни чудовища.
На път, за срещата при царя на българите, графа забеляза, че крепостите тук не бяха като френските и английските, а градовете и селата им бяха в окаяно състояние. Петимата, които придружаваха граф Б., не бяха наясно каква е задачата им, но и Орденът ги задължаваше да не питат, а само да пазят своя водач. Имаше да се върши много работа, а те с всяка изминала нощ ставаха все по-неспокойни...
Същия ден граф Б. бе приет от българския цар Теодор Светослав. Все пак българите, дори и да миришеха повече на домашни животни, не бяха толкова страшни. Първо бяха връчени неизбежните подаръци, които макар и да не бяха обемисти имаха голяма стойност. Разговорът беше дълъг като никой не ги безпокоеше, а вечерта почти не ядоха. Късно през нощта станаха от масата и си стиснаха ръцете. Царят беше доволен, защото му беше гарантирано да подпише с лекота мирен договор с Византия. Такъв късмет спохождаше човек веднъж на хиляда години и сякаш му беше поднесен като на тепсия. Сам абат Жак дьо Моле му гарантираше траен мир и евентуална военна помощ. А как щеше да стане това, един бог знаеше? Предоставяше се статут, който облагодетелстваше страната при търговията й с Венеция и Генуа. Накрая се гарантираше, че чрез санкции Сърбия ще бъде принудена да не нарушава границите на България и да не води, каквито и да е военни действия. И всичко това на каква цена? С какви ли магьоснически заклинания щеше да стане? Явно абатът си беше изгубил ума, за да обещава толкова сладки неща през главата на крал Филип! Все пак Теодор Светослав нищо не губеше, а и българското царство, пречертано за пореден път, се нуждаеше от мир. Водачът на тамплиерите желаеше само при нужда, безпрепятственото преминаване, през страната. Царят се озадачи, когато граф Б. изгори писмото на абат дьо Моле до него и му заяви, че черно на бяло договор няма да има. Всичко оставаше на “честна дума”, но тамплиерите рядко се шегуваха и устното обещание в случая трябваше да се приеме за чиста монета.
Договорите се пишеха с една единствена цел - да бъдат нарушавани, което Теодор Светослав осъзна още в първите дни, след като беше коронясан. Независимо от разликата в сана им графът помоли настойчиво българския цар да не отваря дума за разговора им. В залата бяха той, българския владетел и специално нает срещу голяма сума преводач от Константинопол.
След важната част от разговора царят сподели огромната си загриженост от настъплението на турците от юг на север и евентуалното им трайно настаняване в Европа. Граф Б. отговори, че не е упълномощен да разисква политическата обстановка в света, но че признаците за “надигаща се буря” са налице.
Преди да се разделят графът връчи дискретно малък лист хартия, който беше написан на български и беше едно от малкото неща, които запази при разговора си с абат дьо Моле. Теодор Светослав го прочете, въздъхна, прекръсти се и се сбогува с пратеника.
Той беше доволен от разговора като пръв излезе от залата, прочете отново бележката, след което я хвърли в огъня. Каза тихо няколко думи на богато облечен мъж, който го чакаше пред вратата и скоро се скри от погледа на графа и преводача. Тази нощ българският цар щеше да спи спокойно, това беше една студена нощ, която щеше да означава много.
Рицарите чакаха граф Б. облечени и готови за път, защото той ги беше предупредил, че веднага ще потеглят след аудиенцията при монарха. Платиха на преводача, както се бяха уговорили, качиха се на конете си и препуснаха извън крепостта на изток.
Преводачът беше доволен от заплащането и от чутото през нощта, за което в Константинопол щеше да получи може би още пари, ако доложеше разговора, където трябва. Той залости вратата на стаята, изсипа монетите от кесията, преброи ги, след което ги прибра дълбоко в специален таен джоб на ризата си. Това едва ли беше нужно, защото в царския дворец нищо не го заплашваше, но не беше лошо да е бдителен . Щеше да си тръгне с група търговци след няколко дни, за които знаеше , че са тук от управителя на крепостта. Сутринта се събуди и се протегна щастливо, след което стана, отвори вратата и видя войника, който го пазеше, както и предишния ден. Разбра, че тамплиерите са си тръгнали - сега съвсем не го грозеше опасност, защото пътят към Византия му се виждаше съвсем безоблачен. Обърна се, за да влезе в стаята и тогава войникът го промуши два пъти с нож дълъг педя и половина. Заповедта на великия болярин беше точна и ясна, пък и му позволиха да вземе, каквото намери у убития. За всеки случай сряза врата на византиеца от ухо до ухо, но май нямаше за какво...
Две седмици по-късно Жак дьо Моле започна да изтегля авоарите на Ордена от Византия. Затваряха се цели банкови клонове и търговски кантори. Паника обхвана италианските ломбардци, евреите и въобще лихвари, които надушиха нещо нечисто. Не след дълго Византия изправена на прага на разорението, панически пожела да сключи договор за мир с България и околните държави, поради невъзможността да води война с тях. Полуостровът се беше успокоил за дълго време и Теодор Светослав спокойно можеше да диктува своите условия на съседите си.
Малко след това търговците и банкерите започнаха предпазливо да извършват своите сделки в Константинопол, а привидно Орденът на тамплиерите се захвана с обичайните си занимания . Всъщност заниманията на рицарите се свеждаха само до куриерска дейност и малко търговия, което беше достатъчно за замазване на очите. Тази операция се проведе мълниеносно като заповедите се спускаха само от Франция. Единствен Жак дьо Моле знаеше какво прави и ръководеше всичко в дискретност и с огромна вещина. Той мислеше само за Ордена на Христа, защото той беше неговия живот. От години знаеше какво ще се случи, защото неговите астролози му бяха предвещали слава и в същото време огромни нещастия. За това сега с много разум и гордост се стремеше да следва предначертаната съдба. Времето, което му оставаше, беше твърде кратко за това, което искаше да стори...
В началото на 1307 г., макар и да не го беше написал като заповед, черно на бяло, крал Филип скрито подгони евреите и ломбардците като ги подложи на постоянни конфискации и унижения. Странно, и този път духовенството не беше “изтупано”, но предводителя на тамплиерите не се заблуди. Разбра, че лошото време настъпва и за това, от тук насетне, всеки миг беше ценен. Звездите вече не предвещаваха нищо, което да му даде душевен покой и сякаш облаците над Париж все си стояха тъмни, без слънцето да направи опит да ги пробие. Той се опитваше да събере частите на миналото, за да създаде настоящето, каквото и да му струваше това. Голямата му грижа бяха съкровищата и реликвите, събирани досега и какво щеше да стори Филип на неговите братя от Ордена? Именно в този момент Жак дьо Моле реализираше своя план за спасение, но не и за бягство, защото достойнството на Ордена трябваше да остане ненакърнено!
Абатът освен страстен духовник, голям политик и изтъкнат войн беше добър търговец. Само той знаеше какво е истинското финансово състояние на Ордена, а то беше отлично! От няколко месеца изпразваше всички сметки на тамплиерите като преди това прехвърляше пари от банка в банка, за да заличи следите им. За целта ползваше италиански и испански банки, които се ръководеха от евреи - лихвари. Менителници се осребряваха навсякъде в Европа, а парите отново в брой пристигаха тайно във Франция. Златото и среброто – това беше кръвта на Ордена! Дори и да унищожеше тамплиерите физически, Филип не можеше да убие идеята, която все някога щеше да възкръсне, а тогава щяха да са нужни пари... много пари!
Ясно беше, че братята от Ордена все по-рядко използваха мечовете и се прикриваха с броните само, когато се наложеше да се отбраняват, защото светите места се оказаха голяма хапка. Тамплиерите бяха държава в държавата и макар да имаха своите слабости, направиха банките по-добри, пазарите по-открити и стабилни, а хората, които се отправяха към светите места по-спокойни. Най-важното беше, че два века бяха абсолютно независими дори и от онази “кукла”, която се наричаше Свети Отец - Папата. На него и парче бор да му покажеха би повярвал, че е от Христовия кръст! Тамплиерите бяха тези, които пазеха и водеха битка за светите места, те вършеха две столетия мръсната работа и за това не им беше нужен крал и папа!
Жак дьо Моле не споделяше с никого какво и как прави, защото братята го боготворяха и знаеха, че той не е користолюбив, алчен и затова авторитета му бе голям. Той се грижеше за “своите деца”, като управляваше този огромен кораб със съмишленици, които му бяха верни до гроб. Досега беше избегнал всички рифове и бури по пътя си, но времето, с което разполагаше, ставаше все по-малко и по-малко...
И ето вчера, за втори път го посети крал Филип, целуна небрежно пръстена му и го попита, защо е отслабнала търговията на Ордена. Беше много внимателен, но и по своему мнителен и прикрито кръвожаден. Държеше се с него учтиво и същевременно арогантно, като учител с ученик. Той, абат дьо Моле, беше в ролята на хванато дете в прегрешение. Колко несправедливост имаше по света... Едно не можа да стори абатът, за съжаление, да разпродаде имотите на тамплиерите, защото това щеше да е прекалено. Истината щеше да лъсне и тогава краят щеше да е по-близък от всякога.
Филип не беше глупав, но звездите все още не бяха на негова страна и когато настъпеше момента да се свалят картите щеше да е много изненадан, щеше да е бесен и вероятно безжалостен, но във всеки случай сега той бе по-бавният, догонващия в битката с времето.
... През лятото на 1307 г., граф Б. акостира в Генуа с два малки платнохода. Разтовари стоката и продаде корабите, а две вечери по-късно потегли с три по-малки съда. Часове преди да отплават два от тях бяха натоварени, а третия остана празен. По документи пътуваше за Византия отново с цел търговия. Там, в Константинопол и последното корабче беше натоварено през една топла вечер и така този керван отплава към България. На всеки кораб имаше по десетина братя от Ордена, отделно от наетия във Византия екипаж. Те наблюдаваха зорко какво става на палубата и не допускаха никой да се доближава до товарите. В края на август пристигнаха до своята крайна точка, близо до висок скалист връх. Теодор Светослав беше предупреден с тайно писмо за времето и мястото, където щяха да акостират тамплиерите. Царят чакаше почти цяла седмица с малка бойна група като водеше със себе си животни впрегнати в талиги. На брега той се поздрави с граф Б. като стар приятел. Две закрити коли със сандъци потеглиха към столицата на България, а останалите шест оставиха на разположение на рицарите. Българският монарх остана докрай, докато не тръгнаха трийсетината рицари с товара си. Граф Б. знаеше, че се виждат за последно и прецени, че българите не са чак такива варвари, за каквито ги мислеха в Европа. Теодор Светослав остана сам на морския бряг. Той знаеше, че се сдобил с неочаквано богатство, което щеше да му послужи за укрепване на държавата. По молба на графа уби хората от екипажите и изгори корабчетата. Това беше последното желание на абат дьо Моле, което изпълняваше.
Керванът начело с граф Б. напредваше в България. Едва преди две седмици нещата му се бяха изяснили изцяло... Животните вървяха бавно, като забиваха копита в калта и трудно се отблъскваха от земята. Поне времето беше добро, скоро щяха да скрият товара на определеното място и всичко да свърши...
... Същото се случи на още шест места из цяла Европа, почти по едно и също време...
...Четири седмици по-късно граф Б. и братята, които го съпровождаха, се прибраха в Париж, поклониха се на абат дьо Моле, макар да бяха още прашни от дългия път. Съобщиха му, че задачата е изпълнена. Абатът задържа графа, а братята, които го бяха следвали през цяла Европа, бяха изведени и малко по-късно убити, защото свидетели не трябваше да има. Това се случи с всички завърнали се по-късно от подобни мисии. Сега само двамата знаеха къде е “кръвта” на Ордена, защото тя трябваше да се влее отново след време... При тази среща Жак дьо Моле показа на графа дълъг, тесен лист хартия, разделен на седем изписани, равни части от по една педя всяка. Абат дьо Моле разкъса хартията и постави всяко парче в седем нови евангелия като собственоръчно ги приши вътре. Прекръсти всяко едно от евангелията, целуна ги разплакан и ги даде на граф Б., който също се поклони, целуна ги, след което излезе от криптата и затръшна вратата след себе си. Сега абатът и Исус Христос, на една красива икона, бяха останали сами, един срещу друг в подземието и се гледаха решително и смело. Живият Господ си стоеше на кръста, разпънат, целия в кръв като се взираше пред себе си...Пръв отмести поглед абат дьо Моле.

Крал Филип беше осъществил мечтата на живота си, защото почти беше постигнал обединение на Франция и Англия, или поне се постара да го направи. Това го караше да се чувства още по-могъщ, заради трайния мир и липсата на военни конфликти в Европа, които да отслабят управлението му. Икономиката на Франция се развиваше добре, а постъпленията от данъците в хазната се бяха нормализирали. И все пак големият “трън в окото” и неразрешен проблем си оставаха тамплиерите: непокорни, богати и независими. Независимостта, точно това не обичаше Филип, той мразеше всички, които не се подчиняваха на установените норми. С удоволствие би смазал и папата, но засега беше насочил вниманието си към Ордена. Често си беше задавал въпроса, а ако го бяха ръкоположили за рицар - тамплиер, как щяха да се развият събитията? Вероятно пак по същия начин!
В петък, на 13.10.1307 г., рано сутринта, в пълна тайна започнаха арестите и конфискациите, подплатени този път с официалната заповед на краля. Странното беше, че липсваше изненада, а до стълкновения и погроми не се стигна, докато в цяла Франция залавяха хората от Ордена и техните съмишленици - дори абат Жак дьо Моле бе арестуван без всякаква съпротива. Със странно спокойствие той пое пълната отговорност. Отговаряше на всички задавани му въпроси, защото някои братя бяха по-слаби и бързо признаваха, каквото им се кажеше: потъпкване на християнските реликви, содомия, разврат и изобщо всичко, в което ги обвиняваха. Най-разочарован се оказа кралят, когато разбра, че и дума не може да става за несметни богатства, пари и свещени предмети. Това, което се намери, можеше да бъде открито във всяка църква или храм. Не помогнаха и мъченията, защото обикновените братя не знаеха действително нищо, а абат Дьо Моле беше по-твърд и от камък.
След седем години, през 1314 г., след като бяха усвоени всички имоти на тамплиерите, а малкото останало в храмовете им - претопено или изтъргувано при ломбардците и лихварите, абат дьо Моле беше екзекутиран като не призна нито едно от отправените му обвинения...

добавена на 23.09.2009, 07:34

следваща глава »