София, една година след милениума
Всички странни събития започнаха през зимата. Аз лично не харесвам зимата, даже я мразя, защото това е най-неприятният сезон през годината.
Забравих да ви се представя. Казвам се Димитър, Димитър Иванов Димов. Сигурно сте чували за баща ми, но не и за мен. Истината е, че той е депутат в Народното събрание и е абсолютно несменяем, защото, откакто се помня, е шеф на някаква комисия по сигурността и отбраната. Правителствата и парламентите си отиват, но той остава. Сигурен съм, че сте го виждали по телевизията много пъти. Той е с кестенява коса и къса брадичка, леко прегърбен като накуцва едва видимо с си левия крак. Извинете, малко се отклоних и вместо за себе си разказвам за баща ми. Аз съм на 31 г., неженен, хетеросексуален и не въздържател. Преди години завърших философия, но прецених, че с това хляба си не мога да вадя и понеже баща ми е важен човек, помогна ми да започна работа в полицията. Понякога ми е ужасно скучно, защото отделът, който ръководя, е много малък, а работата ми е специфична. За нея ще ви разкажа по-нататък, макар че и сами ще се досетите за какво става въпрос.
Зимата, както споменах, не ми е любим сезон, защото е студено, мокро, кишаво и гадно... Чувал съм, че на Запад хората не си мият тогава колите, защото са им чисти улиците, което може и да е вярно...
На мобилния ми телефон получих обаждане от Ботаническата градина и се отправих натам. Болеше ме главата на точно определено място, в една точка, което ме изнервяше извънредно. Цял гейзер от киселини извираше непрекъснато от стомаха ми, като за това не помагаше никаква сода, защото друго нямах сутринта под ръка. През минута се оригвах, но пак не получавах облекчение. Майка ми смята, че е просташко, както и бъркането в носа, но в този момент просто не ми се мислеше на естетични теми, защото и аз като всички мъже се поддавам на малки пороци, от които трудно се отказвам. Имам познати, които носят костюми за няколко хиляди долара и обувки за още толкова, но след като пийнат да речем, почват да пикаят в мивките по заведенията или в кофите за боклук. Аз чак дотам не стигам.
...Карах много внимателно към Ботаническата заради снежните остатъци по асфалта и силния “шмиргел”, който се беше забил в челото ми. Сега, докато шофирам, ще ви разкажа, макар и да е тайна какво работя. Аз се занимавам с убийства, които по своята същност са необичайни. За благото на страната и за ваше спокойствие, за да не се създава излишна паника, някои престъпления не се съобщават или се прикриват за определено време. Това е практика в целия свят, покриват се тежки убийства до евентуалното им разкриване. Предполагам, че не съм ви изплашил излишно и пълничките домакини и добрите татковци ще спят спокойно. Няма страшно, аз съм тук и под леглата ви няма демони. Представете си, че откриете обгорен труп в двора на вилата си, какво ще си помислите? Сигурно, че някой е убил човек, залял го е с бензин и му е драснал клечката? Ами, това е много трудна работа и става само в евтините булевардни романчета. В такъв момент се появявам аз, абсолютно съм дискретен, разглеждам мъртвеца и установявам, че го е ударила светкавица. Да, деветдесет процента от случаите са абсолютно “обичайни”, а с останалите “десет процента” се занимавам аз.
...Намалих скоростта на колата, защото светофарът ме изпревари и светна червен сигнал. Отворих внимателно прозореца, лъхна студ, след което поех въздух и внимателно повърнах на мръсния сняг. Обичам професията си и макар моите “десет процента” да са редки, с интерес гледам “Неразкрити убийства” , “Профайлър” и разни други криминални сериали. Всъщност в България няма “необичайни” убийства, самоубийства и други подобни, за които четем и гледаме по телевизията, но и да има, трудно ще го научите от някого.
Избърсах с длан остатъците от храна от устата ми и продължих напред. Замислих се защо досега никога не бях ходил в Ботаническата градина? Доколкото си спомням имаше такава в центъра, но я преместиха преди години. Докато си разсъждавах пристигнах като лесно познах мястото по линейката и полицейската кола, които бяха паркирани отпред. Отворих вратата и деликатно повърнах върху кишата, май стомахът ми се поуспокои. Колегите ме чакаха в далечната част на главната алея. Минах под загражденията и влязох в оранжерията. Сякаш пролетта беше дошла, защото крачех покрай разни екзотични храсти и дървета окичени в най-различни цветове. До един кипарис дискретно се опитах отново да повърна, но нищо не се получи.
Оперативната група ме чакаше на нещо като полянка. Тук бяха и двамата ми подчинени Емил и Кольо.
- Здрасти, шефе - започна Емил, - такова нещо не си виждал, ето ти ръкавици.
Така си говореше винаги, защото бях виждал много неща. Разпечатах латексовите ръкавици и веднага си ги сложих. Емо продължи:
- Работниците дошли и го намерили, нищо не са пипали. Чакахме те и още не сме започнали с процедурата. Мисля, че случаят е от наша компетенция. Ако искаш да вдигаме чаршафа и с Кольо да започваме.
Кольо се приготви да пише и снима по предварителния оглед, а Емил отметна чаршафа за събиране на допълнителен доказателствен материал. Загледах се в трупа и се размислих за момент, колко сме еднакви човеците и колко може да ни направи различни смъртта. Бях виждал всичко, бях пипал всичко, което може да се пипне, но миризмата на смъртта беше винаги различна. Клекнах до тялото, след което се изправих и започнах да говоря:
- Коле, започваме! Бял мъж, поне е бил, целият е обгорен, извадени са очите му. Изгарянето не е пълно, има незасегнати участъци по кожата и не е обрязан. Сега леко да го повдигнем. Издрани колене, не откривам кръвонасядане. Както казах липсват очите на жертвата, няма ги около трупа, също така липсват и дрехи. Около него няма стъпки, фасове и каквито и да е улики. Според тебе, Емо, на колко години е мъжът?
- Според мен на около петдесет – петдесет и пет години, не повече. При тези поражения не мога да съм категоричен. Момент, да снимам по-отблизо гърба.
Действахме експедитивно и без излишни движения, дойде моментът да обърнем изцяло трупа. Виждаше се малко коса - кестенява, леко прошарена. На гърба зееха седем рани, но не се забелязваше кръв около трупа. Човекът беше докаран отнякъде, това беше очевидно. Върнахме го в изходно положение.
И тримата стояхме и мълчахме, времето минаваше, а никой не продумваше.
- Да смятам ли, че случаят е от нашата компетенция? - попитах бавно.
- Да, поне така изглежда!- заяви Емил.
- Господа, както знаете, никаква преса, никакви приказки и т.н. Случаят за момента няма да се включва дори в бюлетините на полицията. Свидетелите трябва да подпишат декларации, а също така колегите от районното управление и хората от “Бърза помощ”. Всички протоколи на по-късен етап при мен, случаят да се забрави от тях. Извикайте главния от оперативните, инструктирайте го и после си опаковайте нещата. Лично поемаме трупа и го караме в моргата, аутопсията ще я извършим ние.
В това време пристигна един от оперативните работници, бяхме се виждали и преди, говорих му няколко минути и му връчих декларациите, след което го изчаках да ми ги върне. Ето така работя, когато се касае за моите “десет процента”. Ясно беше, че случаят е “необичаен” и според мен се бяхме натъкнали на ритуално убийство.
През това време Емил и Кольо прибираха мъртвеца в специален полиетиленов чувал, качиха го на подвижна масичка и го забутаха към линейката.
Свалих латексовите ръкавици, поставих ги в едно пликче и ги прибрах в джоба на якето си. Колегите от районното управление бяха доста заинтригувани от действията ми, затова запалих цигара и ги приближих.
- Предполагам, че нямате повече въпроси към мен? Знаете с какви правомощия разполагам и сте запознати много добре с работата ми ?
Въпросът ми беше доста глупав сам по себе си, а и те не ме бяха питали за нищо, но по такъв начин винаги всявах респект. Налагаше се, защото в нашата система ме мислеха за безделник, а отдела ми за абсолютно ненужен и дублиращ част от други отдели и структури в МВР. Всъщност те не бяха съвсем наясно какви са ми задълженията, но знаеха за родословието ми и ме считаха за “парашутист”. Макар и да смятах, че съм добър в работата си, някои колеги от други отдели ме ненавиждаха. Когато отминах оперативните работници, доста ясно чух:
- Димов, вярно ли, че гаджето ти е грозно?
Спрях на място. Знаех, че не съм обичан от голяма част от “отбора”, смятаха ме за балон под налягане, а такива думи дълбоко ме “трогваха” и нараняваха. Направих рязко кръгом и им отговорих:
- Ако не спях с грозни жени, щях да си остана досега девствен!
Такъв съм си аз, обичам полицейските хумористични подмятания, обожавам да отговарям достойно на всеки дръзнал да ме предизвика. Относно приятелката ми ще ви разкажа по-късно, тя действително не е от най-привлекателните, но това няма значение.
Тъкмо излязох от Ботаническата градина, когато мобилният ми телефон зазвъня настойчиво. Погледнах набързо екрана - беше баща ми, оставих го да премине на “гласова поща” и се качих в колата, с която дойдох. Знаех, че е в парламента и потеглих натам, сигурно беше нещо важно. След това щях да отида до моргата, за да помогна на колегите. Мое задължение беше да напиша по-късно доклад, но това щеше да почака за сега.
Искам да ви разкажа за вчера, защото вечерта препих. Имам много добри приятели, с които понякога прекаляваме в забавленията. В края на нашите сбирки задължително сме пияни, а след това за вдигане на тонуса опитваме и кокаин. Тази нощ се случи точно това и сега съм махмурлия. Не си мислете, че съм наркоман или нещо подобно. Коката е дрогата на богатите и както се сещате с моята заплата не мога да си позволявам много волности. При тези “оргии ” резултатът винаги беше на лице, защото единият ми приятел е дилър в голяма банка, а другият е секретар в посолство. Разбирате какво е да си между чука и наковалнята… За другарите ми ще ви разкажа по-късно, защото вече паркирам пред парламента.
Българският парламент е хубава сграда с много интересна архитектура, която винаги ме е учудвала. Баща ми за всичките тези години беше иззел редица функции включително отговаряше за пропускателния режим и затова там влизам безпрепятствено. Един вид съм свой човек, макар че не одобрявам работата на нашите народни избраници, но това е друг въпрос. Почаках малко пред кабинета на баща ми, като преди това му бяха доложили, че съм дошъл. След малко лично той ми отвори и след кратко здрависване ми каза:
- Митко, имам една голяма молба! Ще се видиш след малко с много важен човек и искам разговорът между вас, както винаги, да остане в тайна. Знаеш, че трябва да си абсолютно дискретен!
Знаех добре какво значеше тази дискретност от предишни подобни срещи, но такова беше положението. Баща ми въобще не ме изчака да разбере какви са моите желания, бързо набра по мобилния си апарат някакъв номер и каза на някого, че ще сме на линия до няколко минути. Излязохме от парламента и се насочихме към един огромен черен джип със синя лампа, който тъкмо спираше в калта до паметника с царя. Вратата се отвори и след като прескочихме малка пряспа мръсен сняг, влязохме в него. Забелязах, че седалките във вътрешността на джипа бяха две тройки една срещу друга, а между тях имаше малка подвижна масичка, стъклата и купето бяха изцяло бронирани. С баща ми се настанихме по посока на движението, а срещу нас седеше личност, която най-малко бях очаквал да видя.
Джипът потегли бавно, а мен изпитателно ме гледаше министър-председателят. Явно щеше да е интересен разговор, защото се спусна преграда между купето и охраната с шофьора.
- Димов - започна премиерът, като в първия момент не разбрах към мен или към баща ми се обърна той, - надявам се, че разговорът ще остане между нас. Ти разполагаш с твърде разширени правомощия, а работата ти по моя информация не е толкова много. - Сега разбрах, че говори на мен. - Имам отново голям проблем с дъщеря ми и искам най-дискретно да го решиш. От пет дена не се е прибирала, не вдига мобилния си телефон, избягала е и от охраната. Не искам нищо да се разчува и понеже ако разбере опозицията, ще ме изтипосат във всичките си вестници, вземи в най-кратък срок я намери. Ти си свястно момче, знаеш, че ще ти се отблагодаря! Недей да щадиш средства, но моля те, бъди както винаги предпазлив.
Гледах тоя човек, който беше взел страха на цяла България, гледах го и му се чудех. Ако знаеха всички какъв нещастник е... буквално ви го казвам. Само едно ще добавя, че за втори път щях да търся дъщеря му. За пред народа тя беше много добро дете, а всъщност за нищо не ставаше, защото определено имаше отклонения в либидото и завързваше най-странни връзки, които не можеха да бъдат по никакъв начин приветствани. Премиерът беше като в менгеме, защото натискът върху него беше огромен, постоянно го следяха под лупа в медиите, а опозицията непрекъснато разнищваше семейството му.
Нямах друг избор и обещах да помогна, а министър-председателят ме увери, че и тази година министерството няма да пипа бюджета на отдела ми, след което ми подаде едно листче с номера на мобилния телефон на дъщеря си. Това си беше “нежно” изнудване, но нямаше какво да направя освен да му стисна ръката и да побързам да сляза от джипа, защото можеше да изскочи още някоя интересна молба от негова страна.
Баща ми ме изпрати до моята кола, каза ми колко се гордее с работата ми и почти на бегом влезе в парламента.
добавена на 23.09.2009, 15:49
«предишна глава следваща глава »
|