НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Цветлин Вълев > "За мъртвите времето е без значение..."

Какво ни казва мъртвецът

Стомахът вече не ме присвиваше толкова жестоко, оставаше само острата болка в главата, която трудно щеше да премине. Светофарът отново светна в червено, бях пети в колоната и зачаках реда си... Интересно, дали, ако президентът ми се обадеше да търся сина му, щях да реагирам толкова спокойно? Започнах да се занимавам с домашните проблеми на хората, което въобще не ми се нравеше... Потеглихме вкупом и пред мен първата и втората кола се удариха. За секунди две фигури изскочиха на снега да се разправят, аз дадох бързо ляв мигач, заобиколих ги и едва хванах зелената светлина...
Пристигнах пред моргата и се заех да паркирам на съседната уличка. Първо запалих цигара, дръпнах си два пъти от нея и чак тогава излязох от колата. Кольо и Емил сигурно вече се бяха развихрили. Те са с десетина години по-големи от мен, уважават ме, а и аз им отвръщам със същото. Още в началото, докато се сработвахме, си допаднахме във всяко едно отношение. Викаха ми “шефе”, което не ме притесняваше, а и те го казваха много сладко. Никой от тях нямаше медицинско образование, но това не им пречеше да въртят добре скалпела и да аутопсират, когато се налага. Още преди да се стиковаме като екип знаех, че са работили в “Отдел убийства” и имаха петнадесет годишна практика. Бяха ми разкали, че преди десет години е имало толкова смърт по улиците, че с дни не са излизали от моргата. От начало само бяха помагали на съдебните медици, а след това сами започнали да обработват мъртъвците. Стигнахме до там, че накрая викахме дежурният медик да разпише след кратък оглед протоколите, които му давахме. Кольо и Емил имаха скрит талант в много отношения и това ми ги правеше скъпи и близки.
Отворих вратата на залата, колегите ми метнаха зеленикава престилка, чифт неразпечатани латексови ръкавици и маска, които набързо сложих и се доближих до тях. Бяха отвориха гръдния кош на убития като работеха бързо и методично.
- Шефе, засега няма нищо интересно освен че човекът е имал лек инфаркт и е опериран от херния. Личат и охлузвания по китките и глезените, определено за кратко е бил вързан...
Затвориха майсторски гръдния кош, без да го шият, и това го умееха идеално. Кольо хвана здраво главата на мъртвеца, а Емил започна да пише нещо в един тефтер. На съседната маса се виждаше кантар, странна медицинска стъклария и реактиви за изследване на кръв, сперма и какво ли още не. Сякаш с вълшебна пръчица беше изчезнала болката от главата ми и затова почти щастлив разтърсих рамене, докато вратът ми не изпука.
Първо бяха описани лицевите наранявания и липсата на очи, а после обгарянията по кожата. Дойде ред и на устата. Емил я разтвори с големи усилия, защото трупът беше силно вкочанен, а после постави скоба, която да я държи отворена, за да се работи спокойно. С големи усилия издърпа езика навън. Няма по-неприятна гледка от силно обложен човешки език; целият беше в плътна обвивка от жилави секрети, които започнахме бавно да изстъргваме с метална шпатула. В този момент се появи нещо като фигура или по-точно казано, тъмна вдлъбнатина. Заоглеждах от около една педя и видях кръст, доста странен, но кръст с къса горна и дълга долна част. Снимахме го и веднага взехме необходимите проби, определено ставаше въпрос за дамга, при това много прясна. Интересно, на кой ненормален му доставяше удоволствие да гори хората по такъв начин? Каквото и да си мислех, това си беше чиста проба ритуално убийство, много хладнокръвно и жестоко: седем рани в гърба, извадени очи, дамгосан език. Ако го нямаше кръста, можеше да мине и като убийство на италианската мафия, но такива неща се случваха само по филмите и книгите. Рядкост беше да се попадне на подобна находка. А сега ще ви кажа защо смятах този случай за “необичаен” - това беше вторият труп с подобни наранявания, който откривахме през последните месеци. Предишният също имаше седем рани, охлузвания по коленете, извадени очи и горен език, макар и с не толкова добре изразена рисунка.
Може би трябваше да започна малко по-отрано, или няколко дена преди Нова година. Както вече разбрахте не обичам зимата, но бих допълнил, че обичам морето дори и през зимата, също като през лятото. Обичам морето и това е! Харесва ми да ходя на плаж в жегите и като се напека, да влизам във водата независимо, че не мога да плувам. Аз само ходя по дъното и размахвам ръце като истински плувец, но и за това се изисква майсторство.
И така три дена преди Коледа ми се обадиха от Варна, защото бяха открили труп на мъж, на двайсетина километра северно от града, под едно село, което се казваше Близнаци. На това място брегът беше скосен и се слизаше по много стръмна пътека до малка лагуна образувана от морето. Там по очи лежеше около шейсетгодишен мъж. Трупът плуваше в кръв, а на гърба му зееха седем рани. Емо и Кольо действаха бавно и методично, снимаха, записваха, а аз им помагах с каквото можех. Решихме да не даваме гласност на убийството, защото освен със своята жестокост ни изуми и с мястото, където открихме тялото. Очите липсваха, наоколо нямаше никакви следи, тогава видяхме и езика на жертвата. Колегите от Варна разписаха декларациите, аз си прибрах ръкавиците в джоба, “опаковахме“ мъртвия и си тръгнахме с него за София. Варненци са много добри хора, молеха ни да им погостуваме, но идваха празници и не беше редно да оставаме в провинцията.
Колегите откриха за по-малко от два часа кой е убитият, защото беше пуснат за издирване от роднините му. Казваше се Р.Д., на шейсет и две години, от София, изчезнал преди три дни от столицата. Интересен факт бе, че е бил офицер от разузнаването, пенсионирал се преди дванайсет години. Не могъл човекът да се примири с промените в системата, където работил и си подал оставката. Всъщност, разузнавач не е точната дума, купувал е за страната ни по линия на разузнаването паметници на културата, свързани с историята ни. Участвал бил на международни търгове като отчитал всяка стотинка и никога нямал липси при задължителните в такива случаи ревизии. Имаше изрядно досие, абсолютно честен, с много награди. След като напуснал МВР започнал работа като преподавател по история в университета. Р.Д. имаше две деца, които се бяха задомили в чужбина, жена му казваше, че бракът им бил щастлив. Като преподавател бил много обичан и уважаван от колегите си, не си падал по флиртове със студенти и от двата пола, не взимал подкупи...
С Емил и Кольо се заехме с работата, но стигнахме до задънена улица. Нямаше нищо, за което да се хванем, и така дойде Нова година, без грам резултат. Може би така беше по-добре, защото тогава намерихме разчленения труп на малкото момиченце, а при този случай имахме много следи. Малко по-късно пуснахме информация на медиите. Да ви кажа честно, това ми е най-трудната част: какво трябва да се каже на преса, телевизия и радио. По този случай, с нарязаното тяло, действахме много бързо, да не кажа светкавично. Уликите бяха толкова много, че трябваше да ги събираме, както се казва с прахосмукачката. Сигурно бледо си спомняте това убийство, а аз го помня много добре... Момиченцето беше осакатявано с нож навсякъде по тялото, но най интересни бяха липсващите палец и показалец на ръцете. Краката бяха отделени от торса, а носът му беше поставен в ануса му. Детето беше на единадесет години, а убиецът беше доведеният й седемнайсетгодишен брат. Братът беше болен еротоман, който постоянно си фантазирал, гледайки порно. Карал детето да му прави фелацио, а също така да му облизва ануса. Пръстите му отрязал, защото момиченцето не желаело да му пипа пениса, а носа - защото на детето не му харесвал дъхът му. За краката и триона нещата бяха също така изяснени, беше правил с трупа полов акт и след смъртта, така му било по-удобно. Доведеният брат ми разказваше много спокойно и почти с опиянение, а подробностите ме караха да се чувствам меко казано, неудобно. Оказа се, че преди това “добрият син” е правил опити да преспи с майка си, но не се получило. За това знаел и баща му, но нищо не предприел и така омразата и нагонът се прехвърлили към момиченцето. На медиите дадохме всичко в завършен вид, с малки промени и по-малко подробности от пейзажа, но тогава те нададоха страшен вой! Отвориха едни уста, че хората полудявали и правели неща, “които не били съвместими с нормите”. Ами ще полудяват, пък казвам аз, като има такива медии, дето си говорят, каквото си поискат, пишат, каквото си пожелаят и най-вече се мазнят на властта, която го позволява! Затова гледах, ако мога да не стресирам хората излишно и да подавам по-семпла информация...
... Но в случая с Р.Д. нямаше никакъв напредък, за което спомагаше и липсата на свидетели и следи, направо беше пълна мистерия. Да си кажа честно, след като открихме втория убит със сходни рани, изпитах известно облекчение, ако това може да се нарече така. По-скоро имах чувството, че играта продължава и нищо не е загубено, надявах се, че този път ще се направи голямата крачка напред.
Усещах, че нещо пропускам и знам, че вниманието ви е изострено, но истината е, че това, което сте гледали по телевизията, е доста изкривено. Ако беше като на филм щях да хукна по психолози, да съставям портрети на убиеца и какво ли още не... Има неща, които не могат да се обяснят от хората, и в този смисъл при моите “десет процента” предпочитах да действам индивидуално, а за агентурен апарат, доверени лица, и дума не можеше да става. Предпочитам да работя без много шум, самостоятелно с Кольо и Емил, но да имам резултати, отколкото да вдигам пара и да разреша на хората да си създават “идоли” от чудовища и гадни изверги. За мен всяко едно по-сериозно престъпление преди да бъде разкрито, задължително трябва да бъде скрито от погледа на обществеността. Нужно ли е да обяснявам, че рибарите и ловците рядко вдигат шум на язовира или в гората...
Мобилният ми апарат звънна два пъти, погледнах на екрана и разбрах, че това са колегите от полицейското управление в Троян.
- Кажи, Сашо?
- Имаме резултат от отпечатъците, които ми изпратиха твоите хора, Митко!
Задължително правило е при всяко разследване да се ползват източници извън София и така, когато имах престъпление от подобен характер колегите от провинцията правеха без да знаят първите стъпки. По такъв начин по случая работеха хора без да имат представа за какво става въпрос, а клюките и слуховете се свеждаха до минимум.
- Митко, отпечатъците отговарят на лицето Л.В. Живее в столицата. Имаш ли факс около теб?
- Не, нямам! – Очевидно Кольо и Емил бяха направили много бързо запитването, за което не бях длъжен да им напомням. Страхотен екип бяхме и макар че ги гледах как все още се въртят около тялото и довършваха каквото имат, тайно се зарадвах на експедитивността им. - По-добре ми кажи нещо повече по телефона.
- Л.В. е на петдесет и пет години, един от известните иманяри в България. Бил е доверено лице на полицията, има седем висящи дела, но нито веднъж не е влизал в затвора. Димов, дай ми някакъв факс, стига съм ти чел!
- Сашо, благодаря ти за справката и забрави, че сме се чували, аз ще действам оттук насетне. Много съм ти задължен и знай, че винаги можеш да разчиташ на мен, по всяко време!
Колегите свършиха с трупа, бяха изчакали дежурния медик за последен оглед, преди да преминат към “шиенето”. Протоколът от аутопсията беше подписан и сега спокойно можехме да си ходим вкъщи. Почивките за мен бяха задължителни, а в колегите наистина се забелязваше умора. Емо и Кольо бяха женени хора и трябваше да се прибират при семействата си. Интересно ми е как, след като цял ден са се занимавали с работа като нашата, се прибираха по домовете си, казваха на жените си, че всичко е О.К., а на децата си четяха приказки за принцеси и котараци в чизми?
Докато излизахме на улицата, им споменах, че имаме името на мъртвия човек и им описах с какво се е занимавал. Помолих ги да отпочинат добре, за да са бодри на другия ден. Аз запалих колата и потеглих също към къщи. Имах две убийства, много сходни, които на пръв поглед нямаха връзка помежду си. Първата жертва беше почтен историк с блестящо минало, а втората представляваше иманяр, който се беше сблъсквал неведнъж със закона. Това не трябваше да ме заблуждава, защото от опит знаех, че има всякакви хора. Все пак най-много исках да разбера дали са се познавали? Може Л.В. да е ходил на консултации при бившия разузнавач, а може да са се срещали и при други обстоятелства...Утре трябваше да се постараем да съберем повече информация за иманяря, защото планирах да направя среща със семейството му, ако имаше такова.
Точно в този момент изпуснах светофара и се ударих странично в един стълб. Мръсната киша беше виновна, за да се поднесе така колата ми! Изскочих и слава Богу, нямаше големи поражения. Забравих да ви кажа, че карам Трабант.

добавена на 01.10.2009, 07:01

«предишна глава

следваща глава »