НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Цветлин Вълев > "За мъртвите времето е без значение..."

Среща с министъра

Искам да ви разкажа за моята приятелка. Далеч съм от мисълта да ви отегчавам с външни описания, защото не мисля, че това е най-важното и сигурно затова понякога съм обект на критики и насмешка. Все пак е симпатична и се казва Дария, с ударение на първата сричка, за да не се бърка с Мария. В началото тя желаеше да ме убеди, че е кръстена на цар Дарий, но после разбрах, че дядо и се казвал Дарин, а баба и Сия - чудна нашенска картинка. Добре, че не я бяха кръстили с някое друго име, но както и да е. Тя има малък фризьорски салон, а също така провежда курсове на бъдещи коафьори. Сигурно ще ви е интересно да разберете как се запознахме? Беше миналата година, когато станаха трите убийства в кв. “Западен парк”. Тъкмо бяхме идентифицирали трупа на втория хомосексуалист, третия събирахме, защото го открихме разчленен в старо мазе. С колегите пушехме на припек пред блока, когато Дария, с ударение на първата сричка, се появи пред нас и каза:
- Абе, вие, полицаите, се познавате отдалече!
- Защо?- отговарям и аз.- Да не е някой виц или някаква смешка, дето не я знаем?
- Не! – продължи тя доста намусена.- На десет метра от вас едни деца надуват гумени ръкавици, ето там на площадката!
Тя определено приличаше на природозащитник или такава дето защитава човешките права – помислих си го веднага. След това погледнах към земята и като видях въргалящите се ленти за заграждане и няколко чифта латексови ръкавици, ми причерня. Веднага загасихме цигарите с Емил и Колето като хукнахме към близката катерушка. Децата си бяха направили много странни балони, но се виждаше, че се забавляват чудесно, докато майките им си пиеха кафето по съседните пейки. Веднага ги качихме на дежурната кола и директно ги закарахме в болницата. В такива случаи трябва да се действа бързо, защото можеше да се случи всичко. Слава богу на дечицата им нямаше нищо. Оттогава винаги си събирам използваните ръкавици в джоба и после ги изхвърлям.
...Дария я срещнах няколко дена по-късно на пл.”Славейков”. Заприказвахме се и така малко по малко се сближихме. Споделяхме си много и по-късно тя ми призна, че е бисексуална. Както си стояли веднаж в къщата на нейната най-добра приятелка и съученичка, за момент преминала някаква искра между тях и предполагам се сещате какво се е случило. Аз нямам нищо против да прави, каквото си пожелае, а и на всичкото отгоре даже не познавам приятелката й. Всъщност Дария е много сериозен човек, редовно си плаща данъците и е почти въздържателка. Единствените ни спорове напоследък са дали компанията на моите приятели ми вреди или не, т.е. според нея те се надуват прекалено, защото са по-добре платени, но това не ме интересува, защото ми харесва да работя по моите “десет процента”, а другарите си уважавам и ценя.
Точно, когато започна връзката ми с Дария, изчезна за първи път дъщерята на премиера. Четири дена я търсихме с колегите в София и накрая я открихме в Пловдив. Това не беше много трудно, но както се досещате, тук по-важна беше дискретността. Спомням си чудесно как Кольо стоеше на входа на блока, а Емил и аз влязохме в апартамента на първия етаж. Както и да е, след час я натоварихме на самолета на летището до с. Крумово и я докарахме на баща и в София. Забравих да отбележа, че я заварихме в компанията на един чернокож, или негър, както ви е по-удобно така го наречете. Той се закани, че щял да се оплаче в посолството си от полицейския произвол, защото съм го бил малтретирал и съм влизал без разрешение в законно нает от него апартамент. Аз се съгласих, извиних му се и излязох с дъщерята на министър-председателя. Десет минути след мен нахлуха колегите от “Гранична полиция” и го хванаха, че е с изтекла виза. Разбира се, че те го екстрадираха още на другия ден и нищо нито се разбра, нито се чу.
Искам да направя едно голямо уточнение, че нямам нищо против чернокожите и че като дете искрено се интересувах от съдбата на Нелсън Мандела. От чернокожите спортисти най-много ми допада боксьорът Мохамед Али. Въобще и дума не можеше да става за дискриминационни мерки или за нарушаване на човешки права, защото в този случай се спазваше законът.
Не любопитствах как са се запознали негърът и девойката, не ме и интересуваше особено. Вършех работа, която нямаше нищо общо с официалните ми задължения, но тя доведе до увеличаване на бюджета на отдела ми.
...Подкарах трабанта към къщи, мислех си какво щеше да се случи, ако продължавах да събирам надупчени и с избодени очи трупове из София и цяла България и да нямам други резултати освен да ги идентифицирам. Съвсем скоро щеше да се разшуми за убийствата, а от друга страна исках извършителят или извършителите, да разберат, че се работи по тях. Тук влизаше системата за “малката лъжа и голямата истина”, или лъжеш по малко и замазваш по много, изисква се само повече фантазия. Спрях до първия компютърен клуб и написах една страничка с информация, която изпратих до отдел “Информация и връзка с обществеността” на МВР. Шегата настрана, но не си мислете, че съм почитател на убийствата! Останах в залата и си написах необезпокоявано доклада за пред шефовете, въпрос на предпазливост. Извадих дискета, копирах на нея написаното, прибрах я и изчистих всичко от компютъра. Прибрах се вкъщи и разпечатах от личния си компютър доклада. Обадих се в министерството, бяха ми получили писмото и го подготвяха за пред медиите. В цялата страна хората щяха да разберат, че на морето от рибари е намерен силно разложен труп, а в Ботаническата градина е открит силно наядено от животни тяло на мъж. Още няма данни как са починали, но по първоначална информация става въпрос за бездомници, защото не са постъпвали сигнали за изчезнали хора. Давахме задължителните телефони да се звъни и т.н.
Ето това е малката лъжа и голямата истина: малката лъжа беше, че нищо не ни безпокои, а голямата истина - че работим усърдно. Всеки, който би прочел подобно съобщение би го забравил веднага. Изключение може би правеше извършителят или може би извършителите. Посланието е много разочароващо за всеки уважаващ себе си престъпник, който би желал да знае дали се работи по неговия случай и до къде е стигнало разследването.

На другата сутрин се събудих рано. Нямах главоболие и не ми се повръщаше, защото вечерта с Дария ходихме на кино и след това се прибрахме по къщите си. Аз никога не й разказвам за работата ми, а и тя не ми говори за фризури - това харесвам в нея. Филмът си го биваше и се разтоварих достатъчно. Закусих набързо с два препечени сандвича, майка ми работеше далече и вече беше излязла, а баща ми бе оставил бележка, че заминава в Румъния с делегация от парламента. Намекваше ми, че съм поел един много важен ангажимент, както политически, така и мъжки...
Навън пак валеше, което ме разстрои допълнително. Излязох добре облечен, качих се на трабанта и потеглих към министерството. Първо оставих доклада си на министъра, а после и на главния секретар, третия екземпляр с цялата истина запазих за себе си и го прибрах в сейфа в моя кабинет. Той се намира в специален шкаф, който заема цялата стена и само аз и двамата ми колеги знаехме какво има в него.
Май бях един от първите пристигнали в министерството, защото след малко се чу шум в коридора, сградата започваше да се пълни. Вратата се отвори като Кольо и Емил със снежинки по шапките влязоха в стаята. Тримата сме страстни пушачи и обичаме да пием кафе от големи чаши, дозите си наричаме "килограмни". Винаги, когато се събираме внимаваме какво говорим, защото имаме съмнения, че ни подслушват. То преди време главния прокурор хванаха, че подслушват, та на нас ли щяха да простят...
Емил направи голяма кана с кафе и извади два пакета цигари, които още не бяха разпечатани, Кольо измъкна от джоба си кутия и половина, а аз скромно една. Ситуацията винаги се повтаряше и ми напомняше на каубойски филм. Преди година поръчах кръгла маса, зад която най-много обичахме да стоим. Седнахме, като всеки стискаше чашата си и пафкаше безмълвно, а аз бавно пишех на чист лист със свободната си ръка. Свърших бързо и го подадох на колегите, те го прочетоха, а аз го запалих и го хвърлих в малка тенекиена кутия на земята.
- Не стига, че си имаме толкова работа, ами ще се занимаваме пак с глупости!
- Не, Коле, това според баща ми не са глупости, а патриотизъм и дълг! Да не мислиш, че ми е много приятно?
- Патриотизъм -добави Емил,- глупости! Скоро са изборите и надявам се да имаме един проблем по-малко! Нямам идея тия идиоти от охраната как са изпуснали “Негърката”, не знам какво да мисля за тях!
Вдигнах пръст нагоре и после с пръста си посочих устата и ухото си. Емил разбра, че е казал много, но и не толкова, че някой да разбере за какво става въпрос.
- Тая задача ни помага много да задържим положението на отдела и за това ви напомням, че до изборите има доста време. “Нашият” човек държи много информация за важни хора и дори да го издухат, пак ще бъде фактор в политиката. Тъй че и татарите да дойдат да ни управляват, пак ще е “безсмъртен” , а за нас е важно да свършим по-бързо тази работа и да намерим… знаете кого.
Много сладко си хортувахме и скоро напълнихме цял пепелник с фасове. Изгълтахме по още три чаши кафе. След моята забележка за идването на татарите на власт вече се говореше само за случая с убития мъж от Ботаническата градина. Точно в този момент без почукване, вратата се отвори и на нея застана министърът. Ние веднага скочихме почтително на крака.
Той дойде на власт в министерството след “ремонта” на кабинета. Беше ниско човече, което до полуда обичаше премиера и ако му се дадеше команда да пръдне, щеше положително да направи всичко възможно да се наака. Независимо от това той се мисли за голям професионалист, организатор и прочее.
Стоеше безмълвен като в един момент пое въздух и започна да говори с назидателен тон:
- Димов, какви ли тайни неща стават във вашия отдел, а? Четох преди малко доклада ти и виждам, че си сгрешил професията си! Имам само един въпрос, защо се разминава информацията при мен с тази при Главния секретар и тази за пред медиите? Седнете, седнете де, не съм толкова страшен, колкото ме пишат по вестниците!
Седнахме и тримата около масичката, а министърът на мястото зад бюрото ми. Умираше да се прави на “лошо момче” като се перчеше пред вестниците и телевизията. Чух Емил до мен леко да пръдва - това не беше от притеснение, а от лош стомах. Все не му оставаше време да отиде да си направи сериозни прегледи, пък и ние с Колето бяхме свикнали с този негов “проблем” и не му обръщахме внимание.
- Димов, кажи на колегата си да не се притеснява! - Министърът обичаше да дава заповеди през втори човек. - На първо място ние сме мъже, така че такива малки неща не са от значение!
Емил се извини, независимо от разрешението, което му беше дадено. Веднага след това отново се облекчи, но да не изпадам в подробности. Аз се обадих:
- Г-н министър, с моите колеги се занимаваме изключително и само с убийствата и не мисля, че съм направил нещо лошо, защото тези “разминавания”, за които споменахте, са винаги част от полицейската игра...
Направо му бръкнах в здравето! Това което исках да му намекна е, че изпада в конфузни ситуации, защото не мисли професионално. Виждах как се изчервява, но бързо продължих:
- Абсолютно сте прав, че докладите се разминават, но бих казал, че този, който е при вас е най-пълен и точен! Никога не бих си позволил...
- Димов, много си нахакан – прекъсна ме министърът - и желая да разбереш, че не ме интересува кой е баща ти и какво прави в момента! Трябва да ти е ясно, че ако продължаваш в този дух, ще ти взема главата! Аз съм на този пост благодарение на моите качества и както виждаш, ръководя няколко десетки хиляди души, а ти само двама! Заемай се с работа и искам действие, всеки ден да виждам доклади и положителни резултати!
Министърът стана и след като се изкашля, излезе от стаята. Аз веднага отворих шкафа и бръкнах в сейфа. Взех стар мобилен апарат, включих го и написах набързо съобщение. Изпратих го, изчистих информацията от екрана и прибрах телефона обратно. Приседнах на масичката и казах:
- Забравете какво ви каза началникът, защото важното е да се съсредоточим над работата и да не обръщаме внимание на интриги и разни високопарни приказки. Ние играем нашата игра, а който има желание да ни се бърка ще си изпати зле! Затова, Емо, ти започваш да търсиш момичето, засечи й телефона, а ние с Колето ще навестим апартамента на иманяря.
Точно след тези ми думи нахълта отново министърът. Беше леко запъхтян и според мен някой му беше подал командата: “ Наакай се”! Виждах как подскача от крак на крак и понеже ние отново бяхме застанали прави и мирно, той изкрещя:
- Вие, двамата, вън!
Колегите излязоха веднага.
- Димов, аз на твоите години бях добър адвокат, но само това! Не знам как да започна, но знаеш какво е напрежението... Аз съм много изнервен, виждаш: престъпност, опозиция, корупция и какво ли още не...Съжалявам за преди малко, бях малко груб с теб, но най-интересното е как точно след като говорихме ми звънна Големият шеф! Говори ми за теб, направо да се побърка човек – телепатия ли, кой знае какво? Той ми спомена, че лично му докладваш за разни неща и че си отличен служител. Каза да те поздравя и да работиш спокойно, защото Той лично следи кариерата ти!
Министърът ме потупа по рамото, обърна се и излезе с наведена глава. Интересно ви е какво написах на премиера? Това няма абсолютно никакво значение, но важното е, че той ме разбра и реагира по най-правилния начин. Сигурен съм, че съвсем внимателно е накарал министъра да не ми се бърка в работата. Истината е, че дори не му се оплаках, а това, че той е разбрал веднага за какво става въпрос, можеше да му прави само чест!
Емил и Кольо влязоха веднага при мен след министъра, погледнаха ме и започнаха да си оправят нещата за излизане. Емил тръгна при “свръзките”, за да засекат телефона на дъщерята на премиера, а ние с Колето първо извадихме от масивите на министерството досието на иманяря. Интересно ми беше дали имаше връзка между Р.Д. и Л.В., надявах се нещо да изникне. Ако останеше време, щяхме да отскочим и до библиотеката, но първо прегледахме досието. Обадих се на дежурния и разбрах, че близките на убития в Ботаническата градина са били уведомени за смъртта му още вчера. Бяха ги предупредили, че ще ги навестим днес.
Докато си обличах якето, се замислих за министъра. Всъщност, доколкото аз знам, е бил второразреден адвокат в провинцията, а аз не бях и съвсем сигурен дали е бил добър и дали е печелил въобще дела?

добавена на 01.10.2009, 07:11

«предишна глава

следваща глава »