НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Пряката пътека"

Част 1

предупреждение от автора: не се пропоръчва за деца

Когато Паула, Кенет и Шарлот за пръв път видяха вилата разбраха че това е жилището което бяха търсили. Масивна двуетажна къща с по четири стаи на етаж и с огромна тераса, обхващаща по дължина почти цялата източна стена тя не се отличаваше много от заобикалящите я вили, може би само по жълтия кремав цвят с който бе боядисана. И въпреки че не бе особено близо до железопътната гара, от която децата трябваше да тръгват на училище природата и чистия въздух бяха най-главните причини за избора им.
Вилата се намираше на един доста стръмен източен склон на малката планина Хюгън южна Ирландия, графство Лимърик, която бе недалеч от самият град Лимърик. До гара Фитиас Норд имаше асфалтов път, който криволичеше по склона. Паула имаше автомобил, но се качваше в него рядко само когато бе необходимо, като например при пренасянето на багажа от лондонския апартамент в който живееше.
Паула беше майката на Кенет и Шарлот. Кенет бе будно и весело осемнадесет годишно момче, което обичаше приключенията, докато Шарлот бе на четиринадесет, но по-затворена и срамежлива. Паула беше типична майка на деца от трудната възраст- грижовна и предпазлива.
Кенет се записа в един колеж в самия Лимърик, докато Шарлот бе по-близо - в едно училище в съседно предградие. Паула си намери работа по специалността- банков счетоводител в една от банките в града.
Кенет ставаше доста по-рано от майка си и сестра си и ходенето до гара Фитиас Норд му костваше четиридесет и пет минути. Следователно за да хване влака в шест трябваше да се събуди в пет без десет. Паула и Шарлот хващаха следващият влак в седем.
Прибирането след училище бе още по-мъчително за Кенет. Разстоянието от гарата до вилата го взимаше за около час и десет минути поради стръмния склон, който трябваше да изкачи. Разбира се за Паула и Шарлот разстоянието бе същото, но те пътуваха заедно и някак си времето им минаваше по-бързо. А и техния влак спираше в тринадесет часа на гарата, докато този, който хващаше Кенет - в седемнадесет.
След време опознаха съседите си, пътуването на Кенет стана по-приятно защото се запозна с нови приятели. Майка му и сестра му също се запознаха с нови хора и често ходеха с компания до гарата. Разбира се през свободните дни и уикендите ходеха на пазар заедно, като едно семейство.
В един такъв уикенд, когато тримата решиха да напазаруват нещо за ядене, ги настигнаха Тим и Сюзън - двама от съседите им, които също бяха тръгнали до гарата на пазар. Те тръгнаха заедно като по пътя Тим им показваше интересните места в тази вилна зона, докато се движеха по криволичещия път. В един момент Кенет посочи една малка пътека, водеща надолу и навътре в гората:
- На къде води тази пътека?- попита той.
- Това е пряката пътека- отговори Тим
- Пряката пътека ли? - попита Паула- и къде излиза тази пряка пътека?
- Малко преди моста. Сигурно сте виждали пътечката, която идва отгоре.- отвърна Сюзън
- Онази преди моста, така ли? - каза удивено Кенет - Тогава тази пътека ще ни съкрати поне двадесет - двадесет и пет минути до гарата. Хайде да тръгнем по нея.
- Не!- почти извика Тим- През тази пътека не трябва да се преминава!
Всички с изключение на Сюзън погледнаха изненадано към него. Той пък от своя страна гледаше надолу, като дишаше силно, опитвайки се да се успокои.
- Защо? - след известно време попита Паула
- Не зная. Може би просто местни легенди. Или бабини деветини. Но всички тукашни избягват пряката пътека.
- Да няма демони?- за пръв път се обади Шарлот.
- И представа си нямам моето момиче. Никога не бих посмял да мина оттук.
След това разговорите преминаха на друга тема.

Мислите за пряката пътека не напускаха Кенет. Думите на Тим и Сюзън кънтяха в съзнанието като църковни камбани. Като любител на приключенията той целеше на всяка цена да мине през пряката пътека. Но не искаше да минава сам! Щом възрастни хора като Тим и Сюзън, а и не само те, а всички тук я избягваха, вероятно ставаше въпрос за нещо страшно и опасно. Сестра му и майка му категорично отказваха да се отдадат на приключението.
Кенет се сприятели с едно съседско момче Стийв. То бе на петнадесет години, но с буден характер и леко налудничави идеи. Често Кенет и Стийв се разхождаха по планината Хюгън, посещаваха интересни места, забавляваха се. Но когато Кенет му предложи да минат по пряката пътека момчето категорично отказа. И въпреки настояването от страна на Кенет Стийв остана твърд като скала. Страх го беше да минава по тази пътека. Кенет трябваше да го направи сам.
Той беше решен твърдо, но на два пъти бе спиран преди да го направи. Първият път беше с един от съседите си Джо. Когато Кенет му каза че ще мине напряко, той го хвана за ръката и му каза да не прави глупости. А втория път се движеше сам, но когато се отклони от пътя и се зачуди дали да мине по пътеката, две яки ръце го хванаха и го задърпаха назад. Оказа се някакъв фермер, който се представи за Бърнли. Бърнли му каза че тази пътека е прокълнато място и който се отклони по нея, може да не излезе. Но и тези думи не спряха малкия търсач на приключения.

Осемнадесети ноември беше много топъл и слънчев ден, нетипичен за този период от годината. В този ден Кенет за пръв път мина през пряката пътека. Беше три след обяд, когато той слезе от влака, защото го пуснаха по-рано. Както винаги имаше хора, които бяха в същата посока и затова Кенет изостана малко от тях и след като вече беше на безопасно разстояние тръгна сам. Когато достигна мястото от което се отклоняваше пътеката, той се поколеба дали да тръгне по нея. Опасяваше се, че думите на хората тук можеха да се окажат истина и той да се озове в голяма неподозирана опасност. Бунтарският дух и търсенето на нови и интересни неща обаче надделяха и Кенет се втурна по красивата, мрачна и стръмна пътека, водеща към вътрешността на гората.
В началото пътят криволичеше между гъстите смесени иглолистни и широколистни дръвчета. Имаше букове, габъри, борове, смърчове, различни видове храсти. Гората бе изключително приятна и чиста, с изключение на многобройните есенни листа, които покриваха земята. На едно място имаше беседка, която явно не се бе ползвала от години.
Колкото повече отиваше навътре толкова по-тъмна ставаше гората. Или поне на Кенет така му се струваше. У него се загнезди едно мрачно усещане за нещо, което не бе съвсем наред. Приятната атмосфера в началото се смени с мрачни чувства, които Кенет не можеше да си обясни. Може би страхът от неизвестното или думите на останалите виладжии започнаха да изплуват в съзнанието му.
Нещо го накара да се обърне! Дали беше птица или някое животно? Кенет не видя нищо друго освен сянката, която засече с периферното си зрение. Тогава пред погледа му се показа една стара и почти разрушена постройка. Той тръгна към нея.
Това явно бе една разрушена вила, в която може би някога са живели хора, но сега бе отдадена на разрухата. До нея Кенет видя два гроба. Това го накара да се стресне за миг, но след като си каза, че мъртвите са мъртви и нищо не могат да му направят се посъвзе от първоначалния шок. Мислите му обаче не станаха по-позитивни, дори напротив - той ставаше все по-мрачен и депресиран. Искаше му се да отиде до гробовете и да прочете надписите, но реши че най-добре ще направи ако напусне това злощастно място и затова тръгна напред и нагоре, където пряката пътека водеше към криволичещия асфалтов път.
Когато се изкачи горе и пое по пътя той отново се почувства добре както преди. Сякаш лошите мисли, които го обзеха в гората се бяха изпарили изведнъж и бяха останали далеч - далеч назад. А вечерта, пред голямата камина в голямата всекидневна разказваше на родителите си как е прекосил ужасната пряка пътека и нищо лошо не му се е случило. На Шарлот и бе интересно да разбере какво се крие зад това забранено място, въпреки че никога не би минала от там, а Паула го укори задето е постъпил по този начин въпреки предупрежденията на съседите.
На другия ден и съседите на Кенет разбраха че минаването по прекия път не е страшно и опасно, но и те не бяха оптимистично настроени с изключение на малкия му приятел Стийв, който с охота пожела да мине по пътеката заедно с него и да научи чии са тези гробове.
И така в един студен ноемврийски следобед на двадесет пети ноември двамата приятели тръгнаха към загадъчната местност, този път от горната страна, откъм вилите. Гъстите и мрачни смесени гори и храсталаци отново предизвикаха смущение в мислите на Кенет. Той вече не бе сигурен, че това място е напълно безопасно. Стийв не се усмихваше както преди да влязат в гората, беше замислен и унил. Минаха още една стара беседка, на която Кенет не бе обърнал внимание миналия път, имаше някакви стълбове с електрически лампи, които съдейки по състоянието им вероятно не светеха. Гората ставаше все по-гъста, мрачна и неприветлива. А когато достигнаха до разрушената постройка и гробищата, сърцето на Кенет заби силно. Чу как Стийв му говори:
- От това място ме побиват тръпки.
Черен гарван излетя от руините, на Кенет му се струваше, че това е единственото живо същество, който бяха видели на това място.
- Хайде да отидем към гробовете - предложи Кенет, въпреки че в момента това бе последното което желаеше. Стийв тръгна бавно след него.
Гробовете изглеждаха пресни, макар че паметниците, които се намираха над тях бяха стари, покрити с мъхове и изгнили листа. На единия бе написано: " Едуард Гифор, роден на 7-ми май 1968, умрял на 18-ти ноември 1999", а на другия: "Тара Гифор, родена на 4-ти април 1940, умряла на 18-ти ноември 1999".
- Умрели са на един и същи ден- изрече Стийв
- Мисля че Тара е била майка на Едуард, по-стара е от него с двадесет и осем години
- Какво ще правим сега?
- Хайде да разгледаме порутената сграда.
Сякаш пожар бе разрушил тази постройка, защото от вътре стените бяха черни и покрити със сажди. На пода на първата стая в която влязоха се търкаляха почернели кухненски съдове, имаше изгорели останки от гардероб, телевизор, легло. В съседната стая тавана бе паднал и бе блокирал достъпа до нея. Имаше и някакви стълби, които водеха към втория етаж, който бе почти напълно разрушен.
- Гадна работа - с физиономия на отвращение обобщи Стийв, докато излизаха от постройката. След като минаха покрай двата гроба и след като излязоха на пътеката, двамата спряха и погледнаха назад. Странна и злокобна атмосфера се излъчваше от това място. Нещо ги караше да се чувстват ужасно тук, нещо невидимо и необяснимо. Сякаш някакъв зъл демон витаеше тук и плашеше всички хора наоколо.
- Мислиш ли, че са загинали при пожара?- попита Кенет като не сваляше поглед от бараката.
- Най-вероятно е така - отговори след малко Стийв. - Знаеш ли Кен, това място ми действа зле. Най-добре е да се омитаме оттук.
- Да тръгваме - съгласи се Кенет.
Когато излязоха от гората, настроението им лека полека започна да се възвръща. Кенет дори реши да научи как са загинали Едуард и Тара и кои са те. Стийв обаче не бе съгласен с него.
- Никога няма да вляза тук отново- отсече той.
- Защо? Ето, вече два пъти влизам тук и нищо ми няма. Значи всичките тези истории са бабини деветини.
- Усетих някакво присъствие- измънка малкия му приятел
- Говориш като някой от героите на Стивън Кинг или Хауърд Лъвкрафт.
- Наистина беше така. Това място наистина е зловещо. Там се чувствах много зле, а когато излязохме тук гадните мисли изчезнаха. Не е ли странно?
- Всеки който се намира до изгоряла сграда с гробове до нея се чувства зле. Съчувстваш на загиналите и ти става кофти.
- Може и така да е, но тук има и нещо друго.
- Какво е то?- попита Кенет.
- Не знам и не искам да знам- отговори Стийв.
Кенет никога преди не се бе чувствал така, както на онова място. Усещаше се някакво присъствие във въздуха и цялата околност, все едно мрачно и призрачно същество витаеше там. Той не го бе усетил със сетивата си, а по-скоро го бе почувствал като някакъв вид състояние. Тази мистерия продължаваше да човърка в мозъка му. От друга страна бе готов да дойде отново тук, да разгадае тайната, може би да изпита нещо ново, свръхестествено, нещо което не може да се обясни и което малко хора са изпитали. Беше влизал два пъти в гората и не бе видял нищо, никаква опасност, само това злокобно усещане, което може и да е плод на фантазиите, му както и тези на Стийв. "Страхливец, как може да се уплаши от нищото заради някакви тъпи вярвания. Аз ще му докажа че съм по-голям смелчага."- закани се Кенет.
Но трябваше да мине почти месец, преди Кенет да се накани да влезе отново в гората и да мине през пряката пътека. И това стана по неволя. На деветнадесети декември той се събуди малко по-късно, отколкото трябваше да става за училище. Просто беше изморен от предишния ден и не чу алармата. Тръгна с петнадесет минути по-късно, като имаше много голяма вероятност да изпусне влака, ако мине по пътя. Тогава реши отново да мине по пряката пътека, където щеше да спести поне двадесет минути.
По онова време към Кенет често се присламчваше едно съседско кученце, което се казваше Каро и с което той обичаше да си играе. Тази сутрин то отново тръгна с него и съдейки по енергичността му нямаше намерение да го остави сам до гарата. Навън снегът бе покрил изцяло земята, а почти пълната луна създаваше сребрист оттенък на цялата снежна околност. Когато Кенет сви към пряката пътека Каро тръгна след него като припкаше и въртеше опашка. Но когато наближиха изоставената сграда и гробовете, кучето спря изведнъж и погледна гробовете. Кенет също спря, като се обръщаше ту кум кучето, ту към зловещото място. Кучето гледа гробовете около половин минута, след което залая зверски. После се обърна рязко и побягна в обратна посока като лая му се превърна в силно скимтене. В същия миг една леденостудена вълна премина през тялото на Кенет. Освен студа той усети внезапен прилив на силна отрицателна енергия, на нещо лошо и уродливо. Космите по тялото му започнаха да настръхват. Той побягна по посоката в която се намираше гарата като усети, че от гърлото му излиза рев. Колкото повече бягаше, толкова по-силно ревеше.
По пътя на паническото бягство го спря Тим. Паниката полека започна да разхлабва веригите, с които беше обхванала смелия младеж и той се видя в ръцете на възрастния човек, който търсеше начини да го успокои.
- Защо мина оттам след като те предупредих?- попита Тим след като чу разказа на момчето.
- Ами... аз исках да съкратя пътя защото закъснявах.
- Има и други влакове, защо рискуваш здравето си? Обещай че повече няма да правиш такива глупости!
- Обещавам - отговори Кенет.

добавена на 06.03.2010, 08:40

следваща глава »