НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Румен Николов > "Някога кучетата можели да говорят"

Глава 2.

Из целия град обикаляха стражи и разпитваха за съмнителни личности. Хората се стараеха да бъдат отзивчиви - не беше лесно да търсиш съмнителен човек в разгара на пазарните дни.
Трима стражари в момента се бяха спрели и наблюдаваха едно място от градската стена - същото на което тълпата бе заклещила кучето преди няколко часа. Там сега бе приклекнал един мъж в черни дрехи.
- Ето този, бих казал, изглежда доста съмнителен! – заговори единия стражар
- Какво ли прави според вас?
- Прилича ми, като че ли да души земята – предпазливо изрази мнение колегата му.
- Може да е загубил нещо...
- Не му е чиста работата!
- Ей сега ще разберем... Господине!
Мъжът в черно се извърна.
- Търсите ли нещо? – запита този, който минаваше за началник на групата.
Сякаш черен огън бликна от черните очи на мъжа, скрити под гъстите черни вежди, захлупени с черен тюрбан. Всеки един от стражарите усети бодване в корема.
- Изгубих си кесията. Хайде вървете. – изрече тихо мъжът.
Гласът му беше властен и дълбок. Смееш ли да не му се подчиниш? И този поглед! Стражарите с радост се отдалечиха. “Нищо съмнително нямаше в този човек!”, си мислеше всеки един от тримата, “Търси си кесията!”.
Като остана сам, мъжът бавно се изправи, огледа се и следвайки някаква невидима следа се сля с тълпата, изпълнила кривите, тесни улички на града.

Слънцето бе паднало зад хоризонта. Градските врати се затваряха. Не бе здравословно да стоиш отвъд тях в нощния мрак.
Старецът, в бели дрипи стоеше пред една дюна, недалеч от една още незатворена порта.
- Хайде миличко, върви по пътя си – говореше той на кучето, което бе скрил през деня. – Ако пак наминеш тук, ела направо при мен - доста неприятности ще спестиш. Сбогом!
Кучето го близна по носа за изпроводяк и грухна два пъти, сякаш му обещаваше нещо. После завъртя задницата си към града и пое към пустинята. Сланинките му ритмично се тръскаха, докато изкачваше дюната. Една малка вихрушка в пясъка го следваше неотлъчно.
Старецът постоя малко, докато псето се изгуби зад гребена на дюната и се насочи към портата, където с нетърпение го чакаха за да затворят.

Старецът живееше сам в една малка къща, изпълнена почти изцяло с кошници, които той продаваше за да се препитава. Когато се прибра и прекрачи прага на единствената стая в къщата, той усети нечие присъствие.
- Кой е тук – разтревожено извика той и надигна лампата която носеше за да осветява пътя си.
Горещ полъх обгърна лицето му и пламъкът на лампата угасна.
- Къде е псето!
- Кой си ти? – строго попита старецът – Хасан! Твоите глупости ми омръзнаха, омитай се от дома ми!
Старецът махна с ръка над лампата и тя отново се запали. Вдигна я високо и видя неканения гост. Беше мъжът в черни дрехи.
- Кой си ти? – запита отново старецът
- Къде скри псето? – запита с властен глас неканеният гост. – Говори старче!
Старецът понечи да излезе навън, но с едно движение на ръката, мъжът в черно накара вратата да се затвори и заключи сама.
- Няма къде да бягаш! Ще ми кажеш ли къде е кучето, или ще те убия!
Старецът се обърна към своя нападател.
- Твое ли е кучето? – запита той
- Къде го скри, говори опърничаво старче! – извика мъжът в черно
После вдигна ръце и старецът полетя във въздуха. Загърчи се от болка. Сякаш гигантска шепа стискаше цялото му тяло. Костите му запукаха. Старецът започна бързо да шепне нещо. Кошниците се надигнаха от ъглите и полетяха из стаята. Това отвлече вниманието на черния човек и старецът за момент бе свободен. Той падна на земята и въпреки болката, побърза да насочи чепатата си тояга към своя нападател. Пръстеният под под краката на черния човек се разтвори и той с вик пропадна в дупката. Старецът запълзя към едно малко прозорче. С последни сили, вкопчил се в перваза на прозорчето той се опита да се измъкне през него, но не му достигна време. С рев от дупката в пода излетя черния човек и притегли стареца към себе си.
- Слаб си за мен, не разбра ли? – извика той в ухото на стареца, докато го душеше с една ръка. – Казвай къде е псето!
Старецът с последни усилия махна с две ръце и кошниците в стаята се подпалиха. Сухата тръст пое за секунда целия пламък. Двамата бяха в центъра на буен огън. Черният човек изрева като зъл демон и с рязък скок проби покрива, излитайки от огнената пещ, в която се бе превърнал домът на стареца. Като черна стрела разцепи той нощния мрак и се изгуби в черното небе.
Писъци изпълниха квартала в който живееше стареца–кошничар. Съседите се хвърлиха да гасят среднощния пожар кой с каквото може. Изливаше се вода, мятаха се черги, спасяваха се деца.

На стотина метра извън градските стени, там, където вече започваше пустинята, нещо тежко падна със свистене от небето и се заби в пясъка. От образувалата се дупка се понесе мирис на пърлено. Чу се ръмжене и дупката блъвна хиляди проклятия.
След проклятията от дупката изхвръкна човек в черни дрехи и с черно лице. Обърна се към града. Там пожарът бе във вихъра си.
- Проклет старец! – изсъска черният мъж, - Можеше да уцеля минарето...
Мъжът седна на пясъка и започна да го бучи с пръст, докато се опитваше да се успокои.
- Май няма да е удобно да се връщам, – промърмори си накрая той. – Ще нощувам тук.
И мъжът скочи обратно в дупката, която бе изровил при приземяването си. Един любопитен пустинен плъх надникна вътре и това беше фатално за него. Черният човек го сграбчи със светкавично движение, и след няколко минути изхвърли навън оглозганите му кокали. Скоро от дупката се разнесе неравномерно хъркане.

Огненият змей бе укротен чак на сутринта. Десетина къщи бяха изгорели до основи. От кошничаря бяха останали само обгорели кости. Учудващо за всички обаче от пепелта изровиха и чепатата му тояга, по която нямаше никакви следи от обгаряне.
- Този е бил чародеят – констатира градоначалникът, когато му донесоха тоягата – А минаваше за мъдрец! Дайте това нещо на първия керван, който тръгва от тук. Нека го захвърлят сред пясъците и никога повече да не влиза в града ни. Пепелта от дома му също разпилейте навън. Дано Аллах ни прости греховете!
Хората така и сториха.
Цял ден изхвърляха с магарета пепелта от пожара. Привечер един керван потегли на запад и водачът му получи увитата в платно тояга, която трябваше да захвърли на пет дена път от града. Към кервана се присъедини богат търговец с черни като катран очи, вежди и брада. Беше облечен шарено като папагал. В кервана се говореше, че е пълен с пари.
Керванът мина покрай същата дюна, където старецът се бе сбогувал с кучето. Вятърът образува няколко леки вихрушки, които скоро затихнаха.

добавена на 21.11.2006, 09:59

«предишна глава

следваща глава »