НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Пряката пътека"

Част 2

Кенет наистина удържа на обещанието и не влезе в гората. Поне в следващите три месеца. Много искаше да узнае какво е станало на онова място и как са умрели Едуард и Тара, искаше да види и да почувства свръхестественото и да се убеди в множеството писания на такива теми, че светът не е точно това, което виждаме. Обаче в отношение на личната сигурност и запазване на здравия разум Кенет реши да не рискува повече. Не бе видял нищо паранормално, но усещането за злонамереност, за някакво присъствие бе много силна. Всеки път щом доближаваше руините с гробовете това усещане се засилваше неимоверно. А и последния път с кучето и ледената вълна! Кучетата усещаха опасностите отдалеч, а тази осезаема ледена вълна може да бъде само от някой невидим консуматор на енергия. Бе чел някъде че на места където са станали ужасни убийства или събития, завършващи с ужасна смърт, витаят духовете на умрелите и показват като на лента събитията на случайно преминаващите. И тези места са изключително студени и мрачни, защото духовете поглъщат голямо количество енергия за да съществуват. Най лошото беше, че такива места освен разума застрашават и живота на случайно попадналите там.
Зимата отминаваше бавно като отнасяше с нея снега, студа, сивотата и отрицателните емоции. В края на март земята се покри със ситна зелена покривка, а дърветата- с разноцветна пелерина. Слънцето започна да свети под друг ъгъл, като лъчите му станаха по-ярки. Кенет намери много приятели, както от колежа така и от вилната зона, сприятели се с едно момиче от колежа, което живееше в една съседна вилна зона и с което често пътуваха заедно. Започна да обръща все по-голямо внимание на майка си и на Шарлот. С отминаването на зимата животът му се променяше в положителна посока и той все по-рядко мислеше за зловещата пряка пътека. Наистина всеки път когато минаваше покрай двете отклонения изтръпваше, но настроението му се възвръщаше бързо.
Беше двадесет и пети март, събота около един следобед, когато на външната врата на къщата им се позвъни. Шарлот отиде да отвори и след малко се върна:
- Кен, Стийв те търси.
Това не бе изненада, тъй като двамата често излизаха, но когато Кенет излезе навън и видя приятеля си забеляза особените пламъчета в очите. Стийв беше в превъзбудено състояние и държеше някакви вестници.
- Виж, Кен, какво открих!- и му подаде една страница от вестник "Ежедневие" - най-известния вестник в графство Лимърик.
Имаше заглавие - "Сатанински ритуали от преди петнадесет години все още плашат жителите на Фитиас Норд". Кенет се зачете.
Статията беше дълга и от нея ставаше ясно че преди петнадесет години едно семейство Гифор - Макс, Тара и сина им Едуард купило една вила в гората над гарата. И тогава започвали да изчезват хора, които минавали през гората. Била извикана полиция, която проверила това особено семейство но нищо не открили. Един ден Макс влязъл в едно от заведенията до гарата, като видът му бил доста окаян и изморен. Попитали го какво му е, но той промълвил само: "Аз запалих вилата и ги убих!". Задали му въпроса кои е убил и той отговорил: "Съпругата и сина ми". На въпроса защо го е направил той отговорил: "Защото са нечисти. А сега трябва да бягам, защото те ще ме настигнат и убият. Те могат да възкръснат от света на мъртвите". След това той излязъл от заведението пред учудените погледи на всички и повече никой не го видял. По-късно открили изгорялата вила, която все още тлеела и изгорелите тела на Тара и Едуард. След като полицаите и лекарят направили преглед, заключили, че става дума за умишлен пожар. Тръгнали да издирват Макс, който бил главния заподозрян, но от него нямало ни вест, ни кост. Решили да ги погребат до руините на вилата.
Най-странното било след това. Хората, които минавали оттам често се оплаквали от силно главоболие и лоши мисли. А имало такива, които след като влязат в гората повече никой не ги е виждал. Дори една жена полудяла след като минала по пътеката и излязла от другата страна. Местните жители казвали, че при пълнолуние телата на мъртъвците възкръсвали и търсели кръв, която да утоли сатанинските им нужди. Пред дванадесет години жителите се споразумели да не допускат никой да минава по пътеката, водеща към гората.
- Кен, да го направим! - извика възторжено Стийв
- Какво да направим? - попита Кенет.
- След пет дена идва пълнолунието. Хайде тогава да минем по пряката пътека!
- Ти луд ли си? Не прочете ли статията? А и последния път когато минах от там се случи онова - оправда се Кенет
- Ееех, значи те е страх! Добре, тогава ще потърся някой друг.
За един любител на приключения най-лошото е когато някой го обяви за страхливец. Той беше направил това малко преди последното си влизане в гората. Отново се замисли за това, което бе прочел за странното семейство което живеело в гората. Замисли се как са били изгорени и как след смъртта си при пълнолуние ставали и търсели кръв. От това нещо го побиваха тръпки, но все пак то събуждаше приключенския му дух. А и сега с него щеше да бъде Стийв, а може и други или по-точно нямаше да бъде сам както предишния път. Затова вечерта на същия ден позвъни на вратата на приятелчето си.
- Дадено, Стийви!- каза Кенет
- Да влезем в гората, така ли?
- Да, да минем по пътеката при пълнолуние!
- Значи си съгласен! Браво! Да го направим!- рече възторжено Стийв
- Да разбуним духовете - отговори в същия тон Кенет.
- Влез вътре да направим плана. Нашите още ги няма.
На тридесети март след вечеря трябваше да излъжат родителите си и да излязат. Ще им кажат че отиват на гости при един общ приятел. Тогава се падаше събота, което означаваше, че нямаше да ходят на училище, тоест могат да се приберат и по-късно. А вътре в гората бяха решили да чакат, докато не се появи някаква реална опасност и чак тогава да бягат.
- Вярваш ли в това нещо за пълнолунието?- попита Стийв
- Доколкото съм чел в списанията тогава луната е най-активна и силите на привличане между луната и земята са най-големи. Нали си учил за приливите и отливите.
- Така е, но какво общо имат с духовете или вампирите. Казват че такива странни неща се появяват най-често при пълнолуние.
- И представа си нямам какво общо има, но мамка му бих искал да науча!
На тридесети март Кенет бе поканил приятелката си Гери и цял ден бяха заедно. Имаха още един гост- братът на Паула Гордън бе пристигнал от Лондон на двадесет и осми и днес трябваше да си ходи. Кенет предложи той да изпрати и Гери, и Гордън на вечерния влак. Предварително бе излъгал Паула, че и родителите на Гери са го поканили и може да ги посети за някой или друг час, но щял да се върне привечер. Майка му след първоначалното негодувание се бе съгласила с него.
След като изпрати приятелката и чичо си, Кенет отиде при Стийв. Времето през целия ден, както и вечерта беше ясно и топло и луната светеше с цялата си сила. Когато застана до портата на къщата, часовникът му показваше двадесет и два часа. Малкият му приятел се бе подготвил предварително, само се провикна: "Тръгвам!", и двамата поеха към гората. По пътя Стийв му показа един фенер, който бе взел за всеки случай, защото в гората щеше да бъде тъмно. Но Кенет го предупреди:
- Ще го използваме само когато е необходимо, защото ако свети непрекъснато очите ни няма да могат да привикнат към тъмнината извън обсега му. А и луната осветява достатъчно.
- Прав си - съгласи се Стийв.
Пътят се виждаше много добре под светлината на небесното светило. Всички треви, цветя и дървета сега изглеждаха сиви. Когато стигнаха до началото на пътеката видяха, че в гората бе значително по-тъмно отколкото извън нея. Затова преди да влязат навътре и двамата спряха и дълго гледаха в тъмнината, но накрая се решиха и тръгнаха към тъмните и злокобни дебри, към които водеше пряката пътека.
Вървяха бавно и мълчаливо надолу между дърветата. Очите им бавно свикваха с тъмнината. Когато се озоваха до гробовете и опожарената спряха и се загледаха към гробовете. На това място дърветата бяха по-малко, което го правеше по-светло от останалите части на гората. Кенет отново усети някакви вълни на злонамереност, настроението му се понижи.
- Какво мислиш, че ще стане- попита той.
- Според мен това са само слухове и нищо няма да стане. Всеки казва е такива неща не съществуват.
- Не беше толкова песимистично настроен в началото. И аз съм в лошо настроение.
- Това място определено разваля настроението.
Стояха, загледани в осветените от луната гробове. Дори и най-лекия полъх на вятъра през тихата нощ ги караше да трепват и да затаяват дъх. Може би стояха така около двадесет минути когато Стийв се обърна рязко назад.
- Какво става? - попита плахо Кенет
- Стори ми се че нещо помръдна зад мен.
- Там няма нищо или поне аз не виждам - обобщи Кенет. Но преди Стийв да му отговори една ледена вълна премина през него, същата, която бе усетил и предния път. От уплашеното изражение на Стийв можеше да се разбере, че и той беше усетил същото.
- Господи, започна да ме хваща шубето - каза Стийв.
- Чакай да видим какво ще стане, нали така се бяхме разбрали - отговори Кенет. Двамата се загледаха към гробовете. След малко земята на единия гроб се размърда. Кенет сложи ръка на рамото на Стийв. Другият гроб също се разрови. От двата гроба се подадоха изцапани с пръст ръце, които започнаха да разравят гробовете. Разнесе се миризма на разложено. Кенет усети как ръката на Стийв стиска блузата му. Гърлото му издаваше леко но паническо хриптене, а сърцето му блъскаше в гърдите като чук.
От единия гроб се подаде ужасяваща глава. Това което видя Кенет бе зловещо черно и ужасяващо лице със сплъстена от влагата черна коса. Парчета пръст висяха от него, а белезникавите му зъби бяха оголени от страховита хилеща се гримаса. Съществото, което може би беше от мъжки пол се изправи в цял ръст и се огледа на всички страни, все едно че се бе събудило от дълбок сън. По черното му тяло висяха парцали и дрипи, които някога са били дрехите, с които то е било погребано. То тръгна към Кенет.
Зад него се показа още едно същество, вероятно от женски пол защото косата му бе дълга, а влажни и скъсани остатъци от дълга рокля висяха от него. То вървеше и гледаше към Стийв.
Острата миризма на земя и разложено бе станала непоносима, но Кенет и Стийв не мърдаха от местата си. Кенет бе ням и неподвижен свидетел на ставащото, защото всичките му мускули бяха блокирали. Той се бе предал напълно на ужаса и очакваше възможно най-лошото. Всичките му косми бяха настръхнали, а краката му се подкосяваха. Съществото се приближи до Кенет и застана лице в лице срещу него. Хвана дясната му ръка със зловещата си кокалеста и пропита със засъхнала кръв ръка, а с острият нокът на другата проби дупка в кожата му. В мигом от ръката на Кенет бликна силна струя кръв, но той не усети никаква болка, защото рецепторите му бяха притъпени от шока. Кенет наблюдаваше всичко това с разширени от ужас очи и неспособен да реагира. Съществото наведе злокобната и черна глава към раната му и започна да облизва течащата кръв с леденостудения си език. В този миг някакъв инстинкт го тласна! Някакъв като вътрешен глас му подсказа "бягай"! Той изведнъж се отскубна от хватката на съществото и побягна надолу.
Когато постепенно започна да се съвзема той се усети че бяга надолу по пътеката и реве с цяло гърло. Когато слезе долу на пътя той спря и клатушкайки се, се строполи на асфалта. Легнал на пътя Кенет се опита да анализира станалото преди малко, но мозъкът му все още отказваше да работи пълноценно. След това се сети за Стийв! Боже мой, той също беше в опасност! Кенет се изправи и се загледа към гората. Чу някой да вика името му отдясно. Беше Стийв! Погледна по посока гласа и го видя да стои на главния път на двадесетина метра по-нагоре от него. Двамата приятели се приближиха един към друг и се прегърнаха. После тръгнаха към домовете си мълчаливо, неспособни да пресъздадат станалото в гората.

Паула забеляза уплашеното изражение и кървящата ръка на сина си и без особени усилия измъкна от него истината. Въпреки че цялата история я стресна и шокира, тя не му се скара, а само му предложи на другия ден да отидат на лекар, защото раната може да се инфектира. А на другия ден, когато се връщаха от болницата в Лимърик видяха, че на пътя пред вилата им са се събрали хора. Бяха повечето съседи, които живееха наоколо - Тим, Сюзън, Джо, фермерът Бърнли, бащата и майката на Стийв и други. Малкия Стийв, който също бе сред тях им говореше разпалено. Когато Кенет и Паула се приближиха някой се провикна:
- Ето го и другия смелчага!
Тим започна отново да укорява Кенет защото не се вслушва в думите на другите, Джо, Бърнли и родителите на Стийв, както и другите съседи също не останаха по-назад, като не спираха да обвиняват децата, задето са попаднали в такава опасност и са ги притеснили до голяма степен и повече няма да могат да им имат доверие. Тогава се намеси Питър - един от съседите, който се ползваше с голямо уважение:
- Спрете! С обвинения няма да стигнем до никъде!
Всички се обърнаха към него и го погледнаха, защото гласът му бе силен и властен. Той продължи:
- Не виждате ли, че това са деца, с тези обвинения най-много да ги разстроите още повече. Всеки знае, че забранения плод е най-сладък, особено за децата. Така че, за да няма повече опасност за живота им, както и за нашия живот трябва да престанем със забраните, а да направим нещо, с което да спрем тези събития! - Всички го гледаха с интерес - За да спасим здравето и живота си трябва да убием тези вампири!
- Да ги убием, но как да го направим?- попита Сюзън!
- Да, как да го направим- повтори Джо
- С кол, чесън и сребро!- заяви Питър - Никога не съм използвал такива методи, но са ми разказвали, че така се убиват възкръснали мъртъвци. Дори и да не се получи сме длъжни да опитаме!
Останалите продължиха да го гледат с интерес.
След няколко часа те вече вървяха по пряката пътека, въоръжени с лопати, сребърни кръстове и чесън, а Питър и Бърнли носеха остри колове. Мъжете започнаха да копаят гробовете, а двете момчета стояха на страна и гледаха. След малко зловещите и почернели от просмуканата и съсирена кръв тела бяха извадени от гробовете. Те бяха мъртви и неподвижни. Неприятната миризма удари Кенет в носа, припомняйки му фрагменти от снощната случка. Всички държаха кръстовете и чесъна, а през това време Питър и Бърнли бяха надвесили коловете върху страшните тела. Когато Питър даде знак, двамата почти едновременно стовариха острите колове върху гърдите им. В този миг кървящите тела започнаха да се гърчат и да съскат като току що заклано животно. Двамата мъже държаха здраво коловете въпреки гигантския ужас, който изпитваха и по този начин ограничаваха движенията на мъртъвците. Всички останали наблюдаваха събитието със затаен дъх и зяпнали от страх неподвижно като каменни статуи.
- Досега си бях представял вампирите като хора с големи кучешки зъби, които пият кръв от врата на жертвата - обясняваше Кенет на Питър малко след като заровиха отново вече наистина мъртвите тела.
- Това е просто древна митология, вероятно така са си ги представяли в миналото. Но никой не може да бъде сигурен за нещо докато не го види. Едуард и Тара са се врекли в Сатаната и са търсели вечния живот, въпреки съпротивата на Макс.
- Какво искаш да кажеш?
- Майката и синът отвличали хора като ги убивали и правели опити да ги съживяват. Целта им е била да намерят ключа към вечния живот. Може би са го намерили, може би не съвсем. Но никой не знае какво точно са правили с жертвите си, защото не е открит нито един труп.
- Това е ужасно - промълви Кенет.
- Макс - съпругът на Тара, не е издържал на гнусните им опити и един ден ги убил и опожарил вилата им. След това изчезнал безследно, но много хора говорят, че бил убит и разкъсан от жена си и сина си.
- Господи, ужас!- успя да каже Кенет
- Дали вече е безопасно да минаваме по пътеката - попита Стийв.
- Не мога да ви кажа. Мисля, че врагът е победен, но кой знае. За всеки случай използвайте дългия път както досега.
- Май така е най-добре- обобщи Кенет и всички тръгнаха нагоре към домовете си.

добавена на 06.03.2010, 08:42

«предишна глава