НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Тайната на живота"

Част 1

Баща ми почина! Така трябва да започне този невероятен разказ, за да завърши със следното: Аз открих тайната на смъртта!!!
След смъртта на моя баща аз се отдадох на размишления за смъртта. Питах се какво се случва с човека, след като се пресели в отвъдното. От общоприетите норми става ясно, че смъртта слага край на всичко. Човекът изчезва така, както е било преди да се роди. Но след едно събитие, което ми се случи, аз открих истинската същност на смъртта, и тя няма нищо общо с обществените и възприети норми. Няма да описвам как ракът изяде волята му, безсънните нощи, прекарани в очакване на новини от болницата.
Той почина на пети юли в болницата в Биленд. На седми го погребахме. Аз и сестра ми работехме в София. Аз бях чернокосо двадесет и четири годишно момче, на име Стефан, но всички ме наричаха Сафи. Сестра ми Катя беше на двадесет, красива, с руса коса и сини очи. Преди това живеехме и учехме в Биленд - малко градче в Плевенско. Родителите живееха и работеха там, сега вече само майка ни. Въпреки че разсъждавах често върху смъртта, моите разбирания и начин на мислене бяха праволинейни, реалистични. Не приемах магиите, ясновидствата, духовете и т.н. Вярвах, че те са измислени от злонамерени хора за лични цели. И затова, когато майка ни каза, че има жена в близкото село Флигал, която разговаря с мъртвите, аз приех това скептично. Сестра ми беше на същото мнение.
И все пак решихме да посетим жената. Не упорствах, може би заради състоянието на майка - все още й беше тежко от загубата, а и ако наистина го прави, можех да науча някои неща за смъртта. Тази жена я наричаха Дана. Казваха, че била културна жена, която вземала малко и целта й е била да помага на другите. В деня, когато решихме да отидем, и аз и сестра ми си бяхме в Биленд.

Беше двадесети август, когато рано сутринта се събудихме и хванахме автобуса за селото. Беше хубав, слънчев летен ден, който ни предразположи към добро настроение. Това означаваше, че или ще приема с почитания тази ясновидка, или безмилостно ще я отрежа и затапя, доказвайки, че е лъжкиня. Аз просто бях човек, който не обича мошениците, на които целта им да е печалба за сметка на чуждо нещастие. Бях доста строг и критичен към тези хора. Когато аз, Катя и майка пристигнахме във Флигал и попитахме за къщата на ясновидката Дана, всички я знаеха. Затова не беше трудно да я намерим. Представляваше една жълта къща на един етаж и с голям двор. Имаше няколко човека в двора, навярно и те като нас чакащи разговор с мъртви роднини или приятели.
- Трябва да си чакате реда. След мен сте! - каза един възрастен мъж, седнал на една пейка.
- Добре - отговори майка - а без предварителна резервация става ли? - Никой не резервира предварително - ни каза старецът - идваш и чакаш. Всеки минава за около половин час. След малко вече водехме разговор с няколко човека:
- Дали наистина Дана говори с мъртвите? На мен ми е трудно да повярвам? - попита Катя - И на мен ми беше трудно. Но тя говори. Говоря сега с двама починали роднини - дъщерята и мъжът ми. А преди разговарях с майка и татко, но те изчезнаха - каза една много възрастна жена.
- Как така са изчезнали? - с любопитство попитах аз.
- Преродили са се! - изрече някакъв човек, който изглеждаше на около петдесет. - И там има смърт, само че смъртта отвъд е живот в този свят!
Аз гледах с интерес тези хора. Значи те говореха за живот в другия свят и за прераждане. Това означава (ако, разбира се, казваха истината или Дана Ясновидката не ги лъжеше), че смъртта не е края на съществуването! А от това следва, че човекът се състои от душа и тяло, като душата напуска тялото след смъртта и отива някъде. Но къде? Може би има и други светове?
Дойде и нашият ред. Аз се напрегнах! Можех да изживея нещо, което досега не бях изживявал, а можех да хвана някой мошеник в лъжа. Аз бях много подозрителен. Обичах тръпката, която се получава, когато хващах лъжец и му казвах истината в очите. Това ми напомняше на онази мнима ясновидка от улицата, която ми каза че имам магия за смърт от рус и от черен приятел и ми поиска пари, за да я развали. Аз й казах, че нямам руси приятели, а черните не вярват в магии, след което тя изрече, че приятелката ми е вещица. Осведомих я, че нямам приятелка, приближих се до нея, взех цветята, които предлагаше, и ги разпилях на земята под учудения й поглед. Казах, че това се прави за здраве и против уроки и магии. Рекох й също, че не е зле да си намери друга работа, че тук най-много да си изяде боя. Жената ме гледаше с отворена уста, без да каже нищо, а хората, които се събраха около нас, ме гледаха с интерес. Или пък оня уличен търговец, който се опита да ми пробута някакъв скапан парфюм, за който казваше че е скъп марков. Когато помирисах парфюма, му казах с насмешка, че по-добре ще е да пие всеки ден по един от тези парфюми, разреден с малко вода, защото в парфюмите се съдържа около осемдесет процента алкохол. Това предизвика бурен смях от минувачите. Имах много случаи с такива хора и тогава ми помагаше голямата уста. Така подхождах аз - с насмешка, ирония, сарказъм. Обичах да унижавам крадците и лъжците, да им показвам, че не съм глупак и няма смисъл да ме правят на такъв.
Тук, във Флигал, имах чувството, че пак ще пусна в действие моята голяма уста. Но точно сега не го исках. Хората отвън ми бяха дали надежда, че смъртта не е краят на живота. Исках да е така, надявах се. Надявах се отново да разговарям с баща ми, липсваше ми както на мен, така и на майка ми и сестра ми! А и можех да науча още нещо за смъртта! Когато влизахме в къщата, аз попитах:
- Може ли и тримата да влезем? Ние сме заедно.
Очаквах да каже не и да иска да ни вкара един по един - изтъркан номер на мнимите гадатели и ясновидци. Когато човекът е сам, той е по-благосклонен да повярва във всякакви лъжи, сервирани от гадателя, когато трае процедурата. Но ясновидката ни каза:
- Щом сте заедно и ще разговаряте с един мъртвец, няма проблеми. Влизайте!
Баба Дана изглеждаше добра и интелигентна, около шестдесетгодишна жена. Дали това не беше някакъв номер, за да привлича повече клиенти? Или просто си беше такава. След малко щях да разбера. Влязохме в нещо като коридор, в който имаше три врати. Тя отвори едната и ни покани. Ние пристъпихме прага на стаята. Стаята беше средна като размери - около двадесет квадрата. Навсякъде по стените й висяха амулети, накити, икони. В сградата имаше малка кръгла маса, а по средата на масата беше поставено стъклено кълбо с някаква прозрачна течност, която приличаше на вода.
- Само да се приготвя и ще започваме. И да не забравя - никога не споменавайте на мъртвите, че са мъртви! Те не знаят това, а кажете ли им, може да ги загубите или да реагират бурно!
- Не знаят, че са мъртви, така ли? - попитах аз.
- Да, поне известно време след смъртта, първите години.
- Добре - каза майка - нека започваме.
Ясновидката седна на един стол до масата и хвана стъкленото кълбо с двете си ръце. После ни попита за името на починалия и датата на смъртта. След като й отговорихме, тя ни рече:
- Сега ще изпадна в транс и ще го повикам. Не се плашете! Когато чуете, че гласът ми започва да прилича на неговия глас, започвате да говорите. Аз ще говоря от името на мъртвия.
След това започна да движи ръцете си около кълбото и да върти главата си рязко. Казваше някакви неразбираеми думи. Затваряше очите си и пак ги отваряше. Видях как Катя се хвана за майка, може би се страхуваше. Мен също ме хвана страх, не знаех какво да очаквам. След малко изражението на баба Дана доби особен строг вид. Това изражение напомняше на татковото. Каза с по-груб глас:
- Здравейте, как сте?
- Добре! Борис, ти ли си?
- Аз съм, кой да е? Сега с чичо Иван косим трева (Иван е починал преди десетина години). После ще сготвим попара с ръж и ще оборим пясъка - това отново беше гласът на баща ми, но той говореше бързо и неясно. Последните думи не бях сигурен дали бяха точно такива - А вие как сте? Стефан взе ли дипломата?
- Добре сме, татко - казах аз - взех си дипломата и сега търся работа по специалността в някоя банка. Сега още работя в ресторанта.
- Браво! Браво! Сега излизам от водата и ще подготвим агнето. Най-сетне да завършиш! Майка ти какво казва?
- Доволна съм, откога го чакам този момент.
- Ще купя едно прасе и ще го опечем още днес. О, Ана - видях те преди време, не помня кога. Беше на светло, а аз в бараката. Бредих конци за въдицата...
Все още недоумявах какво говори татко. Гласът напомняше на татковия, но беше някак си отвеян, бърз, често неразбираем. Споменаването на чичо му Иван и за дипломата бяха достатъчно доказателство, че разговаряхме с него. Но някак си всичко беше объркано.
- Катя, какво прави Пешо? Още ли си с него? - чу се отново гласът на баща ми.
Аз погледнах невярващо. Пешо беше първото гадже на сестра ми, когато тя беше още на петнадесет. Но тази любов отмина много бързо и след Пешо Катя имаше много приятели и гаджета.
- Аз... не... бях доскоро с Максим, но скъсахме.
- А... да, Максим, а влезе ли в университета?
- Да, вече съм втора година - смутено отвърна тя.
Той като че ли губеше представа за времето. Пренасяше се ту в близкото минало, ту в далечното, сякаш всичко беше вчера. Накрая обаче ми каза с малко по-различен, по-ясен тон:
- Сафи, утре си ходи с някой сутрешен влак, а не с обедния, защото ще има проблем и ще закъснееш за работа.
Аз утре бях нощна смяна! Това негово изказване ме изуми най-силно. От неясен и бърз говор, сега това го спомена ясно и разбрано. Дали по някакъв начин не предсказваше бъдещето? Процедурата трая около половин час, след което се чу силен камбанен звън и ясновидката се пробуди. С леко уморено и запъхтяно изражение тя ни попита усмихнато:
- Успяхте ли да поговорите?
- Да - казах аз. Катя и майка също потвърдиха.
- Елате отново. Мъртвите ви помнят и отвъд. Най-лошото е, ако вие ги забравите.
- Ще дойдем непременно - отвърна майка.
На другия ден хванах ранния влак и се прибрах. Вечерта по телевизията казаха, че имало някакво свлачище между София и Мездра - по маршрута, по който аз пътувах. Ние продължихме да посещаваме ясновидката. Повечето пъти бяхме или аз и майка, или Катя и майка, зависи кой е по това време в Биленд. Аз продължавах да си водя записки за смъртта. Когато посещавахме татко, той всеки път беше на различни места. Дори когато казваше, че е на определено място, което го знаем, винаги го описваше по различен начин. Също така и рязко променяше местонахождението си, в смисъл в един миг е на едно място, а в следващия - на друго. Много често използваше непознати думи, а понякога и цели изрази. Настроението му беше ду добро, ту не чак толкова, но някак си отвеяно, неразбираемо. Рязко сменяше темите на разговор, като често се преливаха две различни теми. Понякога беше в компанията на някой починал роднина. Понякога казваше, че е с някой, който е жив, но когато другият заговореше, се оказва, че е съвсем различен човек, говорещ по други теми. Да - интересното беше, че понякога ни се включваха и други. Говорехме и с дядо, и с баба. Те се държаха като него - странно и неразбираемо. Най-странното обаче беше, че нито за миг не попита къде сме, защо не сме при него. Не каза, че му липсваме. А той толкова много ни обичаше! От време навреме казваше, че е виждал някой от нас, но само това. А ни предупредиха, че мъртвите не знаят, че са мъртви. Някак си не се връзваше. Еди ден просто го попитах: - Татко, все пак не виждаш ли, че от много време не сме при теб? Не ти ли липсваме? Не се ли питаш какво става с нас?
- Да... - изрече смутено ясновидката с гласа на баща ми - да... да, така е? Къде сте? Защо така? Майка стисна силно ръката ми, вероятно е помислила, че мога да му кажа, че е мъртъв. И затова бързо смених темата:
- И какво правиш сега в момента?
- Садя моркови с колата... - отговори той отвеяно, без никакъв помен от смущението.
Понякога, макар и рядко, ни казваше да внимаваме с нещо, че няма да се получи. Такова нещо винаги го съобщаваше ясно и разбрано! От тези ходения при баба Дана разбирах, че има живот след смъртта. Там също попадаш в някакъв свят. Но този свят е много по-странен, по-различен, по-неясен от нашия. Сякаш там всичко бе разбъркано до такава степен, че никой, дори и мъртвите не могат да разберат къде са, какво правят, какво става. Те не могат да осъзнаят, че вече не са с близките си и мислят, че всичко е нормално. Но как, защо? Вероятно и те са объркани или... не знам. А и предсказването на бъдещето също е странно. Явно виждат неща, които ние не можем.
Но всичко това ми беше познато отнякъде. Не знаех откъде, нито какво е, но имах чувството, че съм го преживявал. И то не веднъж или два пъти, а често, почти непрекъснато. Не е спомен от отминал живот или отпреди да се родя. Знаех, че това е ключът към загадката, липсващото звено на моите теории за смъртта. Просто си бях съставил някаква теория за смъртта, но нещо много важно липсваше. И това нещо аз трябваше да го открия.
Открих го, и то съвсем случайно. Това, което помогна, бе един интересен случай, който преживяхме при поредното посещение при ясновидката. Бяхме само аз и майка, Катя си беше в София. Но този път разговорът с татко беше кратък и протече по следния начин:
- Здравей! Борис, ти ли си?
- Да - чу се гласът на татко от устата на баба Дана - какво правите?
- Ами... малко тук - отвърнах аз - а ти какво правиш?
- Тук сме с Катя, хващаме риба в пясъка - чу се неясният глас на татко - искате ли да говорите с нея?
- Д... да - малко неуверено отговорих аз.
С майка ми се спогледахме - да поговорим с нея. Очаквах, че някой непознат, объркан глас ще излезе от устата на ясновидката. Но това, което чухме, ни шокира!
- Здравейте, майко, Сафи. Ние с татко тук се реем в полето. Много поздрави!
Това беше гласът на Катя!!! Неясен и объркан като на татко! Аз и майка хукнахме навън, оставяйки баба Дана в особеното състояние, в което се намираше. Когато излязохме навън, аз взех GSM-а и набрах номера на Катя. Позвъняване... второ... трето... - сърцето ми биеше лудо, майка ме гледаше с уплаха. Някой вдигна:
- Ало! - беше гласът на Катя! Аз въздъхнах успокоен.
- Катя, къде си?
- В квартирата, къде да съм!
- И какво правиш? - видях как майка се успокои.
- Ами спах, допреди ти да ме събудиш с твоето звънене. Защо се обаждаш?
- Да те чуя. Но важното е, че си добре. Чао, ще се видим в София!
- Хах, добре. - Катя простена недоволно. Не обичаше да я събуждат. Но важното беше, че тя е жива и здрава През главата ми мина друга неприятна мисъл. Казах й само:
- Катя, пази се!
- От какво да с пазя?
- Не знам, просто се пази и бъди внимателна! - и затворих телефона.
На следващия ден пътувах за София. Исках да видя Катя, мислех, че е в опасност. Тя се беше озовала в света на мъртвите по някакъв начин. Но беше жива? Дали скоро нямаше да се случи нещо с нея? По моята теория за смъртта, която създавах, живи хора няма как да бъдат в света на мъртвите. А Катя беше жива и това от другата страна на телефона беше нейният глас.
Когато пристигнах в София, сестра ми си беше вкъщи. Чудех се как да й кажа какво се беше случило и да я разпитам, но тя ме предвари:
- Вчера защо ми се обади? Не е типично за теб да ми се обаждаш по никое време, само за да ме питаш как съм и да ми казваш да се пазя? Да не се е случило нещо?
- Ами... да! - и аз й разказах за посещението при Ясновидката. Тя ме погледна учудено, невярващо, дори леко се усмихна. След това ми рече:
- Знаеш ли, че сънувах, че съм с татко на някакво място! След това отнякъде се включихте вие и започнахте да говорите с нас. Не си спомням какво, дори мисля, че не ви виждах, но знам, че говорехме отнякъде!
Аз ахнах от удивление и възторг. Очите ми заблестяха, устните ми оформиха широка усмивка! АЗ БЯХ ОТКРИЛ ТАЙНАТА НА СМЪРТТА!

добавена на 06.03.2010, 09:39

следваща глава »