НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Загадката на "странните дни""

Глава 1

Когато слязох от автобуса и усетих онези тръпки, които усещах като малък, усмивката отново озари лицето ми. Къщи, обрасли със зеленина, малки улици покрити с чакъл, дървета, треви, храсти. Чистият въздух погали белите ми дробове и аз изпитах отново онова блажено вдъхновение, което изпитвах като дете. Село Крабово отново ме посрещна с типичното си магнетично спокойствие.
Животът в Париж, работата ми като програмист там бяха урбанизирали начина ми на мислене до такава степен, че усещах как се превръщам в зомби, отдадено изцяло на работата и семейството. Радвах се, че имам красива съпруга и две прекрасни момчета, забързания начин на живот натоварва психиката в гигантски размери.
Жителите на големия град често мечтаят за тихо и спокойно място сред зеленина и природа. Париж има много зелени оазиси, които приличат на зелени килими върху огромен циментов под. Но и всеки ден там търсят спасение стотици хиляди хора, затова и там не може да се намери истинския чист душевен мир.
Но ето ме сега тук, в моето родно село, там където мина голяма част от младостта ми. Тук вече може да се намери това блажено спокойствие и въпреки че си дадохме дума повече да не стъпваме тук аз се появих отново. Носталгични спомени нахлуваха в мен когато крачех по пътя, през който почти не минаваха автомобили. Ето я къщата на добрата и гостоприемна баба Дорка, онази красива къща, в която прекарахме последната нощ в селото. Сега тя беше изоставена, олющена и покрита с бурени. На вратата беше закачен некролог с името и снимката на собственичката и. Отсреща е домът на Ачо Торлака, който също едва се виждаше заради високите треви пред него.
Тръгнах обаче към нашата къща. През моето детство тук беше по-оживено и пълно с деца и младежи, идващи от градовете, а сега не се виждаха никакви хора. Тук там от някоя къща се подаде главата на някой отчаян старец само за да види кой минава.
В това село аз прекарах голяма част от моето детство, тоест всички лета, когато бях ваканция като ученик. Там нямаше компютри, мобилни телефони, интернет, връзките ни със света бяха доста ограничени. И въпреки, че всичко беше доста примитивно в сравнение със сегашния начин на живот мисля, че тогава бях наистина щастлив! Защото човек може да бъде истински щастлив само тогава, когато ЖИВЕЕ В ХАРМОНИЯ СЪС СЕБЕ СИ И С ОКОЛНОСТТА.
Вратата на двора на къщата беше отворена. Не очаквах и да е другояче, след като така я бяхме оставили. Знаех, че двата входа на къщата са отключени, но едва ли някой се е опитал да открадне нещо, въпреки че тук оставихме доста ценни за онова време предмети - телевизори, радио, пари.
Всеки пришълец в големия град знае как се чувства човек, прекрачил прага на родната си къща. Все едно се връща в миналото си, но погледнато с друг, по-сериозен и изстрадал поглед. Красивите поляни, чистият въздух, мистичните гори изпълниха отново съзнанието както преди години, когато живях тук.
Тогава, точно в този момент осъзнах - това място просто ми липсва. Липсва ми онова безгрижие, което се излъчваше от мен, от хората около мен, когато тичах по голямата поляна докато ходех в гората. Липсваха ми птиците, насекомите, домашните животни, жабите по блатата.
Горе всичко си беше на мястото, както го бяхме оставили за последно. Дори леглата ни не бяха оправени. Само че сега всичко се беше изпълнило с прах, въздухът беше застоял, миришеше на гнило, на старо, а от стените лъхаше студенина. Къщата имаше мъртъв, изоставен вид.
Долу положението беше същото - покрити с прах бяха печката, телевизора, леглото. Прозорците бяха обвити с паяжини. Отвън между плочките бяха поникнали огромни зелени треви.
Тръгнах към животинския двор. Вратата му беше широко отворена, както я оставихме последния път. Първата кошара беше най-малко засегната. Все пак забелязах няколко счупени керемиди и тук-таме черно по гредите. Преди дванадесет години този двор беше пълен с всякакви твари - патици, кокошки, куче. Пускахме и агнетата, свинете, кобилата да припкат. Сега дворът беше пуст и мъртъв. Навсякъде имаше прогорели части от греди, летви, дъски, части от керемиди, камъни. Между тях бяха пораснали бурени, символ на изоставено от човешко присъствие място.
Втората кошара беше с почернели греди и покрив, който по чудо не бе рухнал. Всичко си беше на място с изключение на сеното на втория етаж, което беше изгоряло до шушка.
Видях и разрушената постройка, която ни служеше за гараж, както и избухналия автомобил, който сега приличаше на черен ковчег, затрупан с останките от гаража. До тях се виждаше и избушената стена на третата кошара, която също беше полуизгоряла.
Навесът обаче беше напълно съборен. Части от покрив и подпорни греди бяха разпилени по цялата земя. Тръгнах да прескачам гредите и керемидите за да стигна до малкото дворче. Колкото повече приближавах към него толкова повече усещах страх, безсилие, напрежение. Имах чувството, че малко по малко се връщам в онези кошмарни спомени, имах чувството че те оживяват. Чувах зловещите сатанински звуци, зловещото биене и чупене на дъските, невероятната паника на животните. Стиснах главата с ръце да прогоня страховитите спомени. Казах си: ''Това е минало, това повече не може да се случи, всичко е свършило и ти си тук само за да разбереш причината'' Ето я и оградата на малкото дворче, която беше затисната от остатъците на навеса. Пристъпих напред! Обърнах се надясно и видях разрушения вход на третата кошара, сринатата външна тоалетна. Бавно извръщах глава за да погледна наляво. Сърцето ми биеше като лудо! В ляво се намираха двете свински кочини, едната от които беше епицентъра на всичките ужасяващи и злощастни събития, станали през лятото на хиляда деветстотин деветдесет и седма. Обърнах се! Очаквах някакво зловещо, сатанинско създание да ме връхлети, но видях само голям куп от изгорели греди, дъски и летви. Между тях се виждаха почернели камъни, пръст и части от керемидите на разрушения навес. Огромните бурени се подаваха злокобно от изгорелите руини.

Крабово се намира в северозападната част на нашата родина. На двадесет километра от него е град Белоградчик. Ниската раждаемост и постоянното намаляване на населението на Крабово доведоха нещата дотам, че осемдесет процента от населението бяха над петдесет и пет години. В селото имаше около двеста къщи и около сто и седемдесет души.
В нашият двор имаше три къщи, като две от тях бяха наши, а третата - на леля и чичо. Това 'имение' е построено през хиляда деветстотин и тридесета година от моят пра-дядо - Недко малко след раждането на синовете му. Той, заедно с моята пра-баба Таня са имали трима сина - Асен, Иван и Петър. Асен е бил най-големият от тримата братя, съответно баща на баща ми и мой дядо. Иван е по средата, а най-малък е Петър. Иван и жена му Лилия не са имали деца, затова той е приел баща ми за мой син (Асен умира през хиляда деветстотин седемдесет и трета, шест години преди да се родя).
Затова той завеща дома си на нас. Леля Тина и чичо Сотир са съответно дъщеря и зет на Петър. Това е накратко историята на нашата фамилия. Когато аз се родих през хиляда деветстотин седемдесет и осма заварих живи баба Жана - съпругата на Асен и майка на татко, дядо Иван и жена му - баба Лилия, починали един след друг когато бях на единадесет и дядо Петър, починал когато две години след тях . Тогава в този двор живееха само леля, чичо и татко, аз, брат ми Иво и майка си идвахме през уикендите и ваканциите.
Дворът беше разделен на три - на всяка къща се падаше по една трета. Ние бяхме премахнали преградите между двете наши къщи и сега притежавахме две трети от цялата площ. Нашата част беше разделена на няколко части - вътрешен двор, в който се намираха двете къщи както и две малки градина. На къщата на дядо Иван имаше навес, в който се събирахме на празниците през лятото. Следваше животинският двор. Той имаше площ около един декар и се състоеше от три големи кошари, хамбар, зайчарник, навес и гараж. Когато се влезе в двора отляво се пада първата кошара, която се състои от кокошарник (в който са патиците и кокошките), дърварник и работилница. Отдясно са зайчарника, който тогава беше празен и хамбара.
Насреща се пада втората кошара. Първото жилище в нея от ляво надясно е на кобилата. Следва малък преход, водещ до третата част от двора - градините. Те имаха голяма площ - около двадесет декара. След този преход в се намираха два килера - единия беше друг кокошарник, а в другия събирахме подпалки. На втория етаж на кошарата по цялото и протежение държахме сено.
Следваше голям навес, който ние наричахме "сушината'' и който свързваше втората с третата кошара. Тя също беше на два етажа. Долу бяха козите и овцете, а горе слагахме царевичака. Гаража беше свързан с третата кошара. Там държахме автомобила връзвахме кучето.
Накрая на навеса, свързващ втората и третата кошара имаше врата, която водеше към малкото дворче. То беше много по-малко от животинския и имаше площ едва пет - шест квадратни метра. Вдясно беше входа за третата кошара, насреща имаше външна тоалетна, а вляво се намираха двете кочини за свинете. Именно едната от двете кочини беше кратера на вулкана от зловещи събития, който ни разтърси като гръм от ясно небе.
От двете къщи сега живеехме в по-новата - тази на дядо Иван. Другата я използвахме за склад. И двете къщи са външни, тоест една от стените им е външна граница на двора. Между тях беше вратата, която водеше към двора. Когато се влезе в двора вляво се пада входа за втория етаж на новата къща, а отдясно - входът на старата къща. Вторият етаж на новата къща се състоеше от малко антренце, всекидневна и две стаи - спалня и детска. Аз и брат ми Иво спяхме в детската. Входът на първия етаж обаче беше откъм животинския двор. Този етаж се състоеше от малко антре (нещо като всекидневна) в което бяха печката, мивката и масата и в което прекарвахме най-голямата част от денонощието, една стая с две легла и мазе. Родителите ни спяха в стаята.
Майка работеше като счетоводител в града. Името и беше Ваня. Тя беше средна на ръст и слаба жена. Татко, чието име беше Андрей пък беше едър , също среден на ръст и с добре оформено бирено шкембе. Той гледаше стоката и градините на село. Допреди две години работеше като инженер по електрически инсталации, но предпочете да напусне и да се занимава с фермерство. Разбира се и ние му помагахме с каквото можем. Беше малко строг по характер и мислеше, че ако ни налага някаква дисциплина ще станем хора. Аз и брат ми бяхме еднакви на ръст - около метър и осемдесет, но моето тяло беше по-развито. Но аз бях три години по-голям от него, с руса коса и сини очи, а той имаше черна коса и кафяви очи. Това е горе долу описанието на обстановката, в която живеехме. С няколко думи - бяхме едно щастливо семейство.
Аз имах много приятели в селото. Почти всяка вечер се събирахме, имаше момчета, момичета. Аз бях весело момче, имах някои успехи с момичета. Най-много ме харесваха, когато разказвах истории, особено истории на ужасите. Разбира се че си ги измислях, но ги разказвах толкова реалистично, че повечето се връзваха. Истината е че бях запален по филмите и книгите на ужасите. Понякога дори ходехме до гробищата за интриги. Истината е че до тогава не бях преживявал нищо такова, но ми беше интересно да видя някое паранормално явление. А с една такава история дори зарибих едно момиче. Тя беше останала сама в къщи и когато ме помоли да я изпратя и разказах една от моите истории. Тогава тя от страх ме накара да остана да нощувам при нея.
Историята започна в края на септември, хиляда деветстотин деветдесет и шеста. Беше един мъглив и студен есенен ден. Помня че аз и баща ми отидохме да купим две прасенца от някакъв човек. Едното беше мъжко, а другото женско. Те бяха толкова малки, че ги пренесохме в чували. В последствие им дадохме имена - женското кръстихме Сара, а мъжкото Порки.
През това време нямахме други прасета, затова ги сложихме в двете кочини - в първата женското, а във втората - мъжкото. Те растяха с голяма скорост, ядоха абсолютно всичко, което можеше да се яде от прасе. За четири месеца женското стана деветдесет, а мъжкото - сто и двадесет килограма, а за осем мъжкаря беше станал двеста и тридесет, а женската - сто и осемдесет. В края на април женската забременя, а на двадесет и четвърти май се сдобихме с четиринадесет малки прасенца.
А шопарът пълнееше все повече и повече. В последно време беше станал мързелив. По цял ден лежеше и почти не напускаше кочината, въпреки че през голяма част от деня тя беше отворена. Просто се беше превърнал в един добродушен великан, който едва ли мислеше за нещо друго освен за храна.

добавена на 07.03.2010, 06:43

следваща глава »