НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Загадката на "странните дни""

Глава 2

Но на петнадесети юни нещата претърпяха коренна промяна. Може да се каже, че на този ден започнаха нещастията за нашето семейство. Ситуацията беше следната: около един часа следобед се приготвяхме за обяд. Аз тъкмо бях изкарал козите на следобедна паша и се гласих да хапна кавърма, която майка беше сготвила. Лятото имахме удоволствието да се храним навън под навеса. Изведнъж откъм животинския двор се чуха няколко силни трясъка, като последния беше придружен със звук от чупене на дъски. Последва оглушителен протяжен рев, идващ от същата посока. Ние се обърнахме стреснати. Кокошките и патиците хвърчаха на посоки, кучето лаеше бясно, чухме и кобилата да цвили. Свинята майка и прасенцата грухтяха истерично. В двора на животните ставаше нещо страшно. Изведнъж отнякъде изригна Порки. Той се движеше бясно, напосоки като се блъскаше в гредите на кошарите, удряше всичко, което ми се изпречи на пътя, газеше кокошките и патиците, които в някаква луда паника често му препречваха пътя. Аз и татко тръгнахме веднага към двора, но само приближихме вратата без да влизаме. Прасето вилнееше бясно! Лицето му имаше зверски вид, сякаш се готвеше да разкъса змей. Но най-страшното бяха звуците, които издаваше - гърлени, свирепи сатанински стонове, които имах чувството, че идваха от дълбините на ада. Цялата тази церемония траеше вероятно петнадесетина минути, които ни се сториха цял час. След това бавно и спокойно се запъти към жилището си.
Аз и татко се втурнахме в двора да видим щетите.
- Една умряла кокошка - каза татко
- Три кокошки и една патица куцат - обобщих аз след като обиколих около кокошарника. В това време се зададоха майка и Иво.
- Няколко дървета са преместени, една варела с жито е съборена - каза майка, - какво му стана на това животно?
- Татко, виж кучето - каза Иво. Погледнахме към него, а то се беше свило в къщурката си и скимтеше слабо и уплашено.
След това посетихме и Порки, който се беше прибрал в кочината си. Той лежеше спокойно, даже бих казал почти обездвижено. По цялата му козина имаше пот и драскотини. Вратата на кочината беше разбита.
- Може да е някакъв бяс. Трябва да извикаме Гори ветеринара да го прегледа - завърши татко.
Но не го извикахме. Поне не веднага. А след следващия пристъп. След два дена - на седемнадесети юни ситуацията се повтори. Тогава отново с гръм и трясък шопара разби кочината си, влетя в двора и завилня като ураган. Дяволските ревове отново заглушиха двора. Чуваха се и параноичните ревове на останалите животно. Порки вилнееше около половин час и след рова рязко спря.
Гори ветеринаря дойде, прегледа го, но не каза нищо особено:
- Поне според мен всичко е наред. Не откривам нищо. Тези пристъпи не може да са от бяс, защото при бяса това се появява постоянно. А не съм срещал досега шизофрения при животните.
Все пак го ваксинира срещу бяс. Каза, че ще се консултира с някой ветеринар от града и ще ни съобщи. След два дена е обади и ни съобщи, че никой, не е виждал нещо подобно досега.
В периода от деветнадесети до тридесети юни пристъпите на Порки се повтаряха през два до три дена и траеха от петнадесет до тридесет минути. Тук обаче те се ограничаваха само до размерите на кочината, защото след втория пристъп татко и чичо направиха много здрава дървена врата, След всяко буйстване на шопара проверявахме вратата, която се оказа доста здрава. Накрая даже бяхме сложили и желязно мандало.
В периода от деветнадесети до тридесети юни броихме пет случая. Накрая дори и не обръщахме кой знае колко внимание на това - вече бяхме свикнали. Видяхме, че не е толкова опасно - просто някакви пристъпи на лудост у едно животно, които минаваха бързо. Като че ли най-страшни бяха сатанинските звуци, които издаваше. Те приличаха на рев, издаван от побеснял лъв, но някак си по-зловещ. Но какво пък - това бяха просто звуци, издавани от нашето прасе. Бяхме решили, че накрая на юли Порки ще "намаже ножа'' и само трябваше да изтърпим дотогава. Този израз "да намаже ножа'' използвахме когато трябва да колим някое животно. А и имахме две мъртви кокошки и една мъртва патица, прегазени от него. Ветеринарът ни каза, че няма да има проблеми, ако го изядем.

Обаче на тридесети юни нещата поеха по друга посока и ние се принудихме да заколим прасето час по-скоро! Сутринта на този ден предвещаваше, че той ще бъде дъждовен. Всъщност така и беше - целият ден валя дъжд, който ту се усилваше, ту отслабваше. Пълен противовес на предишните слънчеви дни.
В два часа следобед пристъпите отново започнаха. Но този път като че ударите по вратата се чуваха по-силно. В това време майка беше в двора и даваше трева на кокошките. Аз бях под навеса и поправях един стол. Татко и Иво бяха някъде по двора. Тогава се чу звук от счупване на дърво. Звуците
започнаха да приближават. Видях разярения Порки да излиза и да се втурва към майка. Тя стоеше като парализирана. Аз скочих и се втурнах към двора,
но през това време звярът блъсна майка с такава сила, че тя отскочи на около два метра назад, след което падна. Въпреки зловещият вой, издаван от шопара чух и безпомощния писък на майка. Аз влетях в двора и се хвърлих върху прасето тъкмо когато се готвеше да нанесе втори удар на майка. То се обърна, завъртя се рязко и ме отхвърли доста надалеч и аз паднах в калта. Видях че идват Иво и татко, а след тях тичаха леля и чичо. Започна ожесточена борба!
Аз взех едно дърво, а татко взе една овчарска гега и започнахме да налагаме врага. Но той изобщо не се предаваше, а вилнееше и ни блъскаше един по един. В очите му се четеше нещо като бясна и дива омраза. Сатанинските ревове, които сега ми се струваха просто оглушителни допълнително респектираха всички. Имах чувството, че се борехме със самия дявол. Видях, че татко и чичо, който също беше взел едно дърво налагаха шопара по главата. Той пък от своя страна така блъсна татко, че той се удари силно в зайчарника. След това се обърна и замята леля. Аз го посрещнах със страхотен удар с дървото, но получих страхотен удар по коляното, като се преметнах над него.......Битката беше люта и жестока!
Всичко спря изведнъж. Целият в кал видях как Порки се прибира много бавно и накуцвайки към кочината. Видях, че и другите бяха целите в кал. Аз имах няколко драскотини по ръцете и бях с навехнато ляво коляно. Иво имаше кръв по главата, татко имаше следи от ухапано и по двете ръце, леля и чичо се сдобиха с няколко драскотини. Най- пострадала беше майка - прасето я беше ухапало по ръцете, краката и тялото. Десния крак и лявата ръка и бяха навехнати. По бузата и имаше голям прорез.
Към пет часа аз, татко, чичо и Иво отидохме в кочината и заклахме Порки. Мислехме, че ще имаме големи трудности с прасето, но тази процедура мина изненадващо леко, тоест не по-различно от предишните свине, които сме клали.
Традицията при нас е такава - татко и чичо колят и дерат животното, а аз и Иво помагахме и пренасяхме месото в къщата, където го поемаха майка и леля. Клането на животно, особено на прасе тачехме като някакво празнично събитие, особено след като знаехме, че известно време щяхме да ядем свинско в комбинация с най-различни гозби. Вечерта след събитието майка винаги правеше свинско със зеле, а на другия ден всички – нашето семейство, леля, чичо и който дойде от съседите, се събирахме под навеса, ядяхме мръвки и пиехме вино до късно.
А тук насладата от това трябваше да бъде по-голяма, имайки предвид събитията през деня. Радвахме се, че се отървавахме от това лудо прасе, от бесните му пристъпи и от сатанинските му звуци. Мислехме, че след заколването на шопара всички лоши неща ще свършат. Но за съжаление не бяхме прави.
Най-лошото беше, че те тепърва ЗАПОЧВАХА! В сравнение с това, което ни предстоеше да преживеем предишните случаи бяха като леки удари с кокоши перца.

Още по време на клането забелязах нещо странно. Кокошките, които обикновено щъкат нахално около нас и пият кръвта, която се стича от закланото животно този път е бяха изгубили някъде и изобщо не се вясваха. Кучето, въпреки че беше пуснато се беше свило до къщурката в нещо като апатия. А то досега винаги гледаше клането с цел да получи нещо от месото. Когато аз му хвърлих малко месо то дори не го помириса а заскимтя и влезе в къщурката си без дори да го помирише. В съседната кочина свинята и прасенцата грухтяха напрегнато.
Дадохме няколко къса месо на Иво и го пратихме при ветеринаря за изследвания. След като се върна каза:
- Гори тъкмо беше тръгнал за града. Каза ми че ще се обади след като станат готови изследванията.
Бяхме разфасовали месото и чакахме. В седем часа ветеринара се обади и каза, че не са открили никакви зарази и че месото е напълно годно за ядене. Това означаваше, че трябва да се започва с приготовленията.
Към девет вечерта вече бяхме долу и гледахме телевизия. Бяхме сложили в антрето да се вари свинско със зеле в тенджерата под налягане. Филмът беше интересен, бързо се пренесохме в действието му. Изведнъж от антрето се чу страхотен гръм. Направо къщата се разтресе. Излязохме бързо от стаята и ахнахме от изумление - навсякъде по стените на стаята, по шкафовете, по мивката имаше пръски и остатъци от месо и зеле. А на котлона тенджерата под налягане се беше разцепила до такава степен, че приличаше на голямо сиво цвете. Над нея таванът се беше пропукал леко, а на пода се търкаляше капакът на тенджерата. Първа заговори майка:
- Леле, ако бяхме в тази стая какво щеше да стане!! Андрей, какво ще правим сега?
- Тенджерата е стара, време й е вече. Не знам какви са тия изработки, могат да убият човек - с типичният си строг тон изрече татко.
- Още ми бие сърцето! Така се стреснах само - каза Иво.
- Аз ще започвам да почиствам. Тази вечер няма да се яде зеле - заяви майка.
Тогава и аз се намесих:
- Не зная, но работата е странна. В това месо има нещо. Защо кучето не го яде и кокошките не пиеха кръвта. По-добре да не го ядем изобщо - макар че ми се ядеше свинско, и то много.
- Росене, престани с твоите глупости. Сега не е времето да говориш така - ми каза майка се зае с почистването.

В следващите няколко дена аз наблюдавах с интерес животните в двора. Дали заради странностите, които се случваха с месото на Порки или просто исках да видя нещо свръхестествено заради интереса към ужасите. Но тук ставаше нещо неестествено. И това го показаха моите наблюдения.
Кокошките и патиците обикаляха главно около кокошарника, което е доста нетипично за тях. Обикновено тях можеш да ги видиш навсякъде в двора, както и в малкото дворче. Кучето, което връзвахме за ъгъла на третата кошара досега беше винаги в движения, ограничаващи се от дължината на въжето и показващи желанието му за свобода. Този път обаче беше легнало до стената, от която нямаше видимост към малкото дворче и кочините. В кочините свинята и малките като че винаги бяха напрегнати, а в очите им се четеше страх. Другата кочина беше празна, но кръвта на шопара зловещо се беше разстлала по пода недокосвана от никой, дори от многобройните мушици и насекоми.
Най-интересно стана, когато се опитах да вкарам и после да изкарам козите от третата кошарата. Нали входът на кошарата беше в малкото дворче. А на обед трябваше аз да ги прибирам, а след обед да ги изкарам. Когато ги подкарах към дворчето и те наближиха навеса изведнъж се отклониха рязко в обратната посока. Все пак донякъде очаквах това. Взех гегата и започнах да бутам едната. Тя ми оказа яростно съпротивление, но аз все пак бях по-силния и я избутах към дворчето, чиято врата бях отворил предварително. Входът на кочината също бях отворил, предполагайки, че агнетата и яретата няма да излязат. Когато избутах козата към дворчето, тя изведнъж се отскубна и влетя набързо в кошарата. Абсолютно същото нещо се повтори и с другата коза. Когато излизах след това от кошарата погледнах към празната кочина. Имах чувството, че някакво зло се носи във въздуха. Атмосферата на това място беше някак си..... злокобна.
След това взех една кокошка и тръгнах към малкото дворче. С приближаването тя ставаше все по-напрегната, а когато доближихме навеса и се видя кочината, кокошката изведнъж се отскубна и хукна по посока кокошарника. Тогава отидох при кучето и го хванах. То обичаше да го нося и затова не оказа съпротивление когато го взех, но когато тръгнах напред с него то започна да мърда и да скимти, като искаше да се отскубне от ръцете ми. Когато наближих ъгъла на кошарата и вече можеше да се видят кочините то изведнъж се обърна, накострежи се и започна да лае бясно в онази посока. Аз се стреснах и го изпуснах, но то продължи да лае свирепо.
На обяд привиках брат ми и му споделих. Не исках да споделям с родителите, поне не сега, защото знаех че ще ми отговорят да не се занимавам с глупости. А Иво беше по-малък и с него можех да споделям. Привиках го в двора малко преди да изкарам козите в козарника за следобедна паша. Направих му експериментите с една кокошка и с кучето. Той само ахна:
- Това е много странно. Не може да бъде. Какво казаха майка и татко?
- Не съм им казал още. Ела да видиш свинята и прасенцата.
Отидохме боязливо до кочината и погледнахме - майката и прасетата се бяха скупчили в един от ъглите, но не от стената към кочината на Порки, а от другата. Те всички грухтяха слабо, но имаха изражения на много уплашени. Дори такова животно като прасето може да издава различни чувства.
- Сега ще видиш какво ще стане когато изкарам козите.
- Абе ти правиш нещо. Познавам те добре. Това не може да е истина.
- Какво мога да направя? Освен да кажа на животните да не доближават дворчето, ха, ха, - със сарказъм отговорих аз.
- Хайде да изкараме козите и да видим какво ще стане.
Когато ги подкарахме да вървят те не искаха да излязат от кошарата. Отново се наложи да използваме сила. Когато излязоха от кошарата те се втурнаха набързо и излетяха със сила в животинския двор. Чух брат ми да издава някакъв звук, подобен на "Ауууу''. Явно и той беше стреснат. А аз бях дори и малко доволен, задето му показах че съм прав.
По пътя за козарника ние размишлявахме за тези събития.
- Мислиш ли че призракът на прасето е тук, в кочината - попита Иво - хайде, чел си това онова.
- Възможно е, но не съм сигурен. Досега сме заклали толкова много животни, но не е имало такива явления.
- Може всичко да е свързано с тези избухвания на прасето. Нали ветеринаря каза, че не е виждал подобно нещо. Оня ветеринар в града е казал същото.
- И в месото има нещо странно. Виж кучето, кокошките. А и тенджерата.... Не може тенджера под налягане да избухне току така.
- Не само в месото - изрече Иво - цялото настроение в двора е някак си...ТЕГАВО. Става ми кофти когато приближавам онази кочина.
- И аз го усетих! Атмосферата е злокобна, зловеща.
- Трябва да кажем на майка и татко. Те може да направят нещо.
- Няма да ни повярват. Трябва да им покажем какво става. Не знам брат ми, но започва да ме хваща страх - казах аз.
- Мен също - завърши разговора Иво.
Когато се върнахме Иво побърза да сподели ситуацията с родителите. Те както винаги реагираха скептично. Дори когато им демонстрирахме номерата с кучето и кокошките само погледнаха недоверчиво и татко измънка:
- Кой знае какво е. Може да бъде всичко.
Явно родителите ни не можеха или не искаха да повярват. Те бяха просто праволинейни хора. Всичко за тях може да бъде обяснено с нормалните неща от живота. Те не мислеха как да обяснят необяснимото защото знаеха, че винаги може да се намери такова. Дори видими странни явления като тези, които описах преди малко не представляваха за тях особена тема за разсъждения. А такива истории за пара нормално, свръхестествено или за духове и чудовища бяха за тях само "глупости''.

добавена на 07.03.2010, 06:44

«предишна глава

следваща глава »