НАЧАЛНА СТРАНИЦА
БЕЗПЛАТНО ПУБЛИКУВАНЕ
ПУБЛИКУВАНИ ТВОРБИ
ЗА НАС
ОБРАТНА ВРЪЗКА

Bookwheel - Разкажи нещо интересно!

уеб-дизайн и програмиране

Публикувани автори > Донко Найденов > "Загадката на "странните дни""

Глава 3

Но на седми юли се случи нещо, което накара и майка и татко да повярват в тези "глупости''. Досега случващото се беше странно, неестествено, но то все пак можеше да се обясни по един или друг начин. Това, че животните не обичаха свинската кочина може да бъде обяснено с някакъв страх от самото заколване на прасето или от самото прасе, което вилнееше в двора. Може да е предизвикал у тях някакви комплекси. Това беше малко вероятно, но все пак обяснимо. Но онова, което се случи на седми юли не можеше да се обясни по никакъв начин. Това разстрои психическото ни равновесие и ни накара да търсим други, нестандартни методи за решаване на проблема.

Денят беше топъл, задушлив. Типичен за разгара на лятото. Вечерта ние се бяхме събрали на вечеря. Чичо и леля също бяха с нас, но си тръгнаха към осем. Вече беше станало осем и половина когато чухме познатите звуци - силни сатанински ревове, удари по дърво, паникьосани звуци, издавани от другите животни, бесен лай на куче, цвилене на кобила. Една минута слушахме без да мърдаме и без да издаваме звуци. Пръв се обади татко:
- Свинята!! Онова прасе я заразило! - и се приготви да излиза. Но това предположение не издържа. Много ясно, между дяволските звуци и паникьосаните звуци на животните се чуваше отчаяното грухтене на свинята майка. Чуваха се дори и прасенцата. След малко татко влезе, придружаван от леля и чичо. Ние гледахме през прозореца невярващи на ставащото. Чувствах как космите ми настръхват. Но вероятно някоя от здравите врати издържа, защото звуците се чуваха само откъм кочините, а ние им бяхме сложили здрави врати и ги бяхме залостили. Дори залостихме кочината на шопара, въпреки че беше празна. Паниката траеше около тридесет минути. После всичко изведнъж стихна, както беше започнало. Само кучето продължаваше да лае.
Заредиха се всякакви възможни предположения. Предположихме, че или свинята майка е полудяла, или някое от прасенцата. Също така може някоя коза, яре или агне да се е заразило с този бяс. Всички гледаха да избегнат най-лошото предположение. То дори не беше споменато. Но аз знаех, даже бях сигурен, че това нещо, което се ставаше тук се случваше в кочината на Порки. Спах неспокойно. Представях си разни истории с духове, чудовища. Въпреки че донякъде исках да се сблъскам с някакъв ужас все пак ме беше страх от него.
Сутринта се затвърдиха моите зловещи очаквания и теориите на останалите се разбиха на пух и прах. Когато отидохме до кочината на шопара видяхме, че някои дъски от вратата бяха скършени. Желязното мандало дори беше леко изкривено. Нещо отвътре е удряло със страхотна сила по вратата от вътрешната и страна, мъчейки се да излезе или да се освободи. Кръвта беше вече почерняла и така изглеждаше по-зловещо, приличаше на някаква дяволска черга.
Ние мълчаливо направихме една много здрава врата с два реда дебели дъски и я сложихме на мястото на повредената. Свинята майка и прасенцата преместихме при кобилата. Когато отворихме вратата на кочината им те се втурнаха с бяг към двора. После, на обяд се събрахме в навеса на къщата и започнахме да разсъждаваме върху станалото:
- Колкото и да не искаме трябва да приемем теорията на Росен. Аз не мога да обясня случващото се по никакъв начин - каза леля.
- Не зная, объркан съм. Никога не ми се е случвало подобно нещо - изрече татко - не знам какво да направя, откъде да започна...
- Да отидем при баба Денка. Тя се занимава с такива неща. Разваля магии, гледа бъдещето. Поне така знам - заяви чичо.
Майка тогава се намеси като ми каза:
- Ти четеш такива книги, гледаш филми. Кажи какво да направим?
В този момент разбрах - те бяха изпаднали в отчаяние. Те разбираха че може би са безсилни и не могат да направят нищо. При обикновени обстоятелства майка никога нямаше да ми зададе този въпрос. Но тя вече вярваше, че тук се случва нещо необикновено. Мълчанието на другите показваше, че и те вярват в това. Това обстоятелство определено не ме радваше, но ми стана приятно, че в случая трябваше да разчитат на мен. Аз казах следното:
- Не знам дали може да се говори за дух на умряло животно, защото в двора са минали под ножа много животни и ничий дух досега не е буйствал. Всичко е свързано с пристъпите. Може някой дух да се е вселил в прасето и да го кара да върши тези неща. И след като го заклахме той да се е освободил.
След такива думи обикновено получавах гневни погледи или просто ме прекъсваха да не говоря повече глупости. Този път обаче всички ме гледаха с интерес
- Но чий дух може да се е вселил в нашето прасе? - ме попита Иво.
- Нямам и най-малка представа. Най добре да посетим баба Денка, да видим тя какво ще ни каже.
В четири следобед аз, чичо и майка посетихме баба Денка. Никога досега не сме действали толкова експедитивно. Когато решаваме да ходим при някой обикновено отлагаме за друг ден или разтакаваме. Но сега малко след разговора или по-точно след като изкарахме козите се запътихме натам. Баба Денка ни каза следното:
- Не мога да ви помогна за това. Но съм чула, че много отдавна във вашата къща е станало нещо зловещо. Това е станало някъде пет години преди да се родя. А аз съм на седемдесет. Трябва да попитате по-старите хора в селото. Само че никой не иска да говори за това. Носеха се само слухове и хората преди отбягваха вашата къща. Така и не разбрах какво е станало. Това мога да ви кажа.
След този разговор имах чувството, че краката ми се подкосиха. Какво ли ужасно може да е станало в миналото? Защо миналото така гръмко се стоварва върху нас? Решихме на другия ден сутринта да разпитаме по-възрастните хора и ако можем да измъкнем нещо от тях.
Вечерта на татко му дойде и друга идея. Той беше много добър приятел с кмета на селото. Той можеше да поговори с него, защото кметовете обикновено знаят много неща за селото. А и можеше той да го допусне до библиотеката на архива на кметството, където се съхраняват всички броеве на местните вестници. А утре най-добре да започнем да разпитваме съседите. Те ни познаваха, бяха добронамерени към нас и ако знаят нещо щяха да ни го кажат, въпреки че най-възрастната жена около нас беше на седемдесет и пет. А ние трябваше да търсим хора около деветдесет, когато са били на около петнадесет години. Селото беше малко и хората над осемдесет се брояха на пръстите на едната ръка. Най-възрастният крабовчанин - дядо Наско е на деветдесет и шест.

На другия ден се разделихме на две групи. Първата бяхме аз, майка, Иво и леля. Ние трябваше да разпитваме хората. Останалите - татко и чичо като приятели с кмета трябваше да разговарят с него.
Никой от съседите не знаеше нищо. Никой не беше чувал нищо освен може би някои мимолетни слухове, които не помни. Първият възрастен с когото разговаряхме беше дядо Наско. Той, въпреки че не беше добре със здравето, ни прие. Обаче когато му зададохме въпросът за странните случаи ни каза че не помни нищо. При втория - дядо Огнян се получи нещо подобно. Той също не помнеше и като че ли побърза да ни изгони. Тъкмо си мислехме, че удряме на камък, когато отидохме при дядо Бочо. Той по принцип беше много гостоприемен и едва ли би ни отказал разговор. Беше на осемдесет и девет, но не му личаха годините. Той ни покани и веднага извади една бутилка ракия:
- Седем годишна домашарка. Ще съжалявате ако не я опитате.
- Не, ние само набързо, да те питаме нещо - изрече майка.
- Ами като седнете, тогава ще питате - настояваше той
Ние седнахме. Говорихме отначало за обикновените теми от живота. Но когато поехме нашата тема, се случи следното:
- Дядо Бочо - да знаеш да е ставало нещо странно в нашата къща, когато си бил още дете.
- Какво странно нещо при вас?
- Ами нещо ужасно в двора на къщата? - запита леля.
- Не помня да... - изведнъж лицето му се промени, очите му се разшириха - за какво говорите?
- Ако може си спомнете, че това е много важно за нас - помоли го майка.
- Нищо не помня! - извика той - а сега ме оставете, че имам работа.
- Но...
- Оставете ме! Махайте се! Не мога да ви кажа нищо! - викаше Бочо - не мога да ви помогна!
- Моля ви, знам, че си спомнихте. В двора ни се случват ужасни неща. Трябва да знаем какво е станало.
Очите на дядо Бочо се разшириха още повече. Лицето му се изкриви под маската на ужаса. Той отвърна само:
- Нищо не помня! Не мога да ви помогна! Извинявайте! - а след това ни поведе към вратата и я тръшна след нас. Ние стояхме около минута като гръмнати!
Сигурен бях, че знае нещо, но поради не знам си каква причина не го казва. Сигурни бяха и другите.
И при другите четирима възрастни, които посетихме, не научихме нищо. Дядо Свилен и дядо Асен Пешака ни отговориха най-любезно, че нищо не знаят, а дядо Георги и дядо Иван Бакърджията просто тръшнаха вратите си, когато ги попитахме.

Явно никой не искаше да говори за това. Вероятно случилото се е било в особено големи и опасни размери, щом като не искаха да го споменават. Но защо?
Какво ли е било това страшно нещо, че никой дори не иска и да го споменава? На този етап не можехме да отговорим на никой от въпросите.
Tатко и чичо посетили кмета, поговорили с него и той ги пуснал за около един час в архива, защото трябвало да ходи до София за някакви дела. Кметът се казваше Тодор, беше на петдесет и една, едър, с големи ръце и добродушни очи. Те все пак претърсили не малка част от вестниците. Сега беше хиляда деветстотин деветдесет и седма. Преди седемдесет и пет години се е падало хиляда деветстотин двадесет и втора. Претърсили повечето броеве на тогавашния вестник "Крабовско лято'', но не открили нищо особено. А и трябвало да четат бързо, защото все пак имали само един час. Казали на кмета, че от утре ще идват често да гледат броевете.
Всички си бяхме вкъщи за обяд си разказахме това, което имаше за разказване. След това се захванахме за ежедневните дейности, като решихме, че на другия ден ще прекараме голяма част от деня в архива.
В четири часа след обед събитието се повтори. Ние отново стояхме вцепенени, чакахме и се молехме да свърши по-скоро. Този път то трая само десетина минути. След като спря ние отново продължихме ежедневните си дейности. Беше девети юли.

В дните между десети и двадесет и първи юли се случиха много интересни неща. Първо трябва да кажа, че ужасните случаи се в този период бяха пет.
Няма да описвам всеки един поотделно, само ще спомена, че и в петте случая бяхме сковани от напрежение и страх. Най-ужасното от всичко си оставаха сатанинските звуци, които издаваше нещото. Имах чувството, че от ден на ден те ставаха все по-силни и по-зловещи. Имах и чувството, че между тях улавям и други звуци, издавани от същия източник, но не можех да определя какви. Хубавото беше, че здравата врата издържа на всичките тия огромни напрежения.
Кучето изчезна един ден ненадейно. Когато го отвързахме да потича то се отскубна, побягна и никога повече не се върна. Изчезнаха още три кокошки и две патици. Явно са намерили някъде пролука и са изфирясали безвъзвратно. За по-голямо улеснение преместихме яретата и агнетата в първата кошара. Там прибирахме и козите. Вече почти не стъпвахме в малкото дворче.
В първия ден аз, брат ми и майка отидохме в архива и прелистихме всички броеве на седмичникът "Крабовско лято'' от хиляда деветстотин двадесет
и втора, но не намерихме нищо интересно. Започнахме да търсим през двадесет и първа. На другия ден вече бяхме свършили с броевете от двадесет и първа и започнахме тези от двадесет и трета. Дотогава не открихме нищо интересно. Но при прелистването на вестниците от двадесет и трета забелязах, че броевете от пети август до дванадесети септември липсваха.
- Елате да видите - им казах аз - шест броя липсват! Дали тук не е пишело нещо интересно.
- Трябва да намерим на всяка цена тези броеве - каза майка - ще отида да поговоря с кмета.
Но кмета само й казал, че нищо не знае. Имало вероятност тези броеве изобщо да не са излизали. Тогава се сетих да потърся околийският всекидневник "Белоградчишко слово''.
В този вестник не се споменаваше нищо за Крабово през този период. Но ние продължавахме да разлистваме броевете на двата вестника и след този период.

добавена на 07.03.2010, 06:45

«предишна глава

следваща глава »